Минчо Коралски: Събудих се един следобед и… половината ме нямаше

<em>След 1990 г. е заместник-министър на труда и социалните грижи в правителството на Димитър Попов и на Филип Димитров. Избран е за народен представител в 37-ото Народно събрание и за министър на труда и социалните грижи в правителството на Жан Виденов. От януари 2006 г. Коралски е изпълнителен директор на Агенцията за хора с увреждания. Женен, баща на три деца. <br /> <hr /> </em><br /> <strong>- Господин Коралски, как така от прав, здрав човек, изведнъж се озовахте в инвалидна количка?<br /> </strong>- Получи се някакъв проблем в кръвоносната ми система. Имам заболяване, на което казват артериовенозна малформация &ndash; една фистула, която се появява на обвивката на гръбначния стълб. Фистулата е като едно балонче - то притиска гръбначния стълб и докато го открият, мина много време. <br /> <br /> Първоначално започнаха да ми се схващат краката и лека-полека да изтръпват. Докато един следобед се събудих и&hellip; половината ме нямаше. <br /> <br /> <strong>- Лекува ли се това заболяване?<br /> </strong>- Заболяването се лекува, но трябваше да минат 2 години, за да открият проблема във Франция. Де факто то е излекувано, но за съжаление - неефективно, защото нервите и мускулите са едни от нещата, които като атрофират, много трудно се възстановяват. <br /> <br /> <strong>- Каква беше първата ви мисъл, когато разбрахте, че не можете да станете и да ходите? Сигурно човек много трудно се примирява с подобна диагноза?<br /> </strong>- Първата ти мисъл е, че не можеш да станеш. Много ти е тъпо и много гадно. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Истината е, че ти минават всякакви мисли. <br /> </strong></span><br /> В един момент започваш да си говориш сам на себе си: &bdquo;Хайде, стани, направи това, направи онова, не се залежавай&rdquo; и т.н. Но аз никога не съм позволявал каквито и да било трудности и проблеми да вземат връх, и телесното да доминира над духовното, така да се каже. Човек, ако има самочувствието, че е стойностен и има какво да даде, всичко това се преодолява. Имам една колежка и приятелка, която няма ръце и крака, но с протезите, които има, гледа не само себе си, но и баща си, работи, кара си автомобила и т.н. Всичко опира до това да се вдъхне кураж на човека, че независимо какво му се е случило, то може да се преодолее. На едни им трябва повече помощ, на други - по-малко, но във всички случаи, когато те подкрепи обществото, когато те подкрепи семейството, по един начин изглеждат нещата. По съвсем друг начин изглеждат нещата, когато те зарежат най-близките. <br /> <br /> <strong>- От време на време вие сам не тествате ли дали няма някаква промяна? Опитвате ли да направите стъпчица?<br /> </strong>- Вижте, то не е като по филмите. В самото начало аз си лежах така и, дето се вика, нищо не можех да направя, защото имаш някакви двигателни и житейски стереотипи, имаш изработени рефлекси, поведение и т.н., свързани с това, че можеш да станеш, да се придвижиш. И в следващия момент, като не можеш да станеш, започваш да компенсираш &ndash; да се занимаваш с гимнастика. В резултат на това &ndash; в началото не можех да се изправям сам, а сега мога, мога сам да се облека, мога да върша всичко сам. С изключение на това да играя футбол. Това само по себе си ти доставя някакво удоволствие, защото има някакъв напредък. Защото ако например започнете да карате ски, да играете тенис, това са някакви екстри, които нормалният човек като ги усвои, се кефи и се дуе пред обществото. Ние пък, хората с увреждания, се дуем с това, че ето примерно за този номер /вдига краката си с количката нагоре &ndash; б.а./ ми трябваха точно пет години, за да мога да го направя. Напредъкът е човек да не се изоставя. За какво ми е това да го направя - като има малки преградки, овладявайки този номер, ще мога да мина. Ако имам достатъчно време да тренирам, това би ми позволило да слизам и от тротоара например. <br /> <br /> <strong>- Имало ли е период, в който сте бил безработен заради това, че сте в инвалидна количка, и сте се чудил как да се справите финансово?<br /> </strong>- Имаше, разбира се. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Близо три години бях без работа. <br /> </strong></span><br /> Но какво да ви кажа &ndash; при мене е по-лесно и аз не се оплаквам. Защото когато човек го знаят, когато има какво да предложиш, винаги се намира кой да те поддържа за работа. Как живях през това време, в което нямах работа? - Трудно. То това е основният проблем - че имаш нужда да заплащаш допълнително разни рехабилитации, тъй като това, което ти се дава от държавата, са единствено десетина дена на година. Рехабилитацията трябва да бъде ежедневна, за да можеш да поддържаш някакъв статус. Да не говорим за това, че във Франция като ми направиха операция, ми предписаха интензивна терапия. Под интензивна терапия те разбират шест месеца да отидеш някъде и да се занимават активно с тебе, но в България няма кой да го плати това нещо. Няма такава пътека. И на практика обричаш такива като мен и други в същата ситуация и им отнемаш шанса, ако могат да проходят.<br /> <br /> <strong>- Скъпо ли беше лечението ви във Франция, колко ви струва?<br /> </strong>- Естествено, че е скъпо. Ще ви дам пример &ndash; едно такова лечение в Павел баня за десет дни струва 500 лева. Шест месеца по 500 лева стават 3000 лв., което си е много пари не само за хората с увреждания. Събрах някъде към 13 000 евро от приятели, една част от тях беше за престоя, друга - за лечението. И с тези пари заминах да се лекувам. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Горе-долу с половината пари се оправих, другата половина върнах. <br /> <br /> </strong></span><strong>- При вас от стрес ли се получиха тези схващания, по-късно изтръпванията и накрая - инвалидизиране?<br /> </strong>- Не. Не е получено в резултат на стрес - просто такова заболяване може да се случи на всеки и по всяко време. Както обичам да казвам &ndash; просто не знаеш кога, но във всеки един момент можеш да се окажеш на другия тротоар. А на другия тротоар определено не е уютно, не е приятно и не е хубаво, защото един човек с увреждане няма само собствени проблеми - той създава проблеми и на семейството си. Понеже си говорим за моя случай - жена ми се наложи да се занимава с мене, защото нямаше кой друг. За съжаление в България нямаме този механизъм да те обучат, след като си бил прав, здрав човек, как да се справяш с новите неща, които се случват около теб и с теб самия. При мен са идвали от &bdquo;Евронюз&rdquo; преди години да ме снимат като министър и си спомням, че режисьорът на екипа ми казваше: &bdquo;Господин Коралски, сега ще ви снимаме как вървите по коридора и си влизате в кабинета, защото имате много енергична походка...&rdquo;. Само че в един момент <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>сядаш на инвалидния стол и този стол се оказва много по-различен от министерския, <br /> </strong></span><strong><br /> </strong>от депутатския, и от всичките онези столове, на които съм седял&hellip; И разбираш, че ние като държава сме един голям длъжник към тези хора, дори към техните семейства. Аз затова ви казвам, че семейството в края на краищата в България плаща огромната цена &ndash; и то най-често с разпадането му, за съжаление. Защото знаете колко жени като родят дете с увреждане, често биват изоставени от съпрузите им. Аз, да чукна на дърво, съм благодарен на моето семейство, че ме подкрепи, на съпругата ми&hellip;<br /> <br /> <strong>- Съпругата ви ли влезна в ролята на рехабилитатор?<br /> </strong>- Всички функции изпълняваше тя &ndash; от медицинска сестра до рехабилитатор. <br /> <br /> <strong>- След като &bdquo;минахте от другата страна&rdquo;, разбирате ли по-добре хората с увреждания в сравнение с времето, в което бяхте социален министър?<br /> </strong>- Англичаните имат един такъв израз &ndash; да влезеш в обувките на другия. По същия начин стои въпросът &ndash; оставете, че съм бил министър, аз съм започнал професионалния си път като социален работник и през цялото време съм бил точно такъв. Включително и като министър. Занимавах се със социално осигуряване, пенсиониране, болнични, бременност, раждане&hellip; Започнал съм като инспектор по социалното осигуряване до шеф на надзора на НОИ, дето се вика, НОИ е нещото, което аз съм създал като министър. Но това, което казвам &ndash; светът от министерския стол до инвалидния стол е различен. Като министър по мое време бе приет първият закон за социална интеграция на инвалиди. Направих го с желание да направим един действително хубав и модерен закон. В момента, в който самият аз станах инвалид, видях, че законът е с доста добри намерения, но не това е начинът, по който нещата могат да се случат. Затова смятам, че ние сме длъжни да направим едно модерно законодателство, което да се свежда до това всички политики на държавата да се адаптират към хората с увреждане. А не да чакаме хората с увреждане да се адаптират към нашите политики. Защото, ако вземем политиката за достъпна среда &ndash; аз не мога при най-добро желание да прескоча тротоара, нито мога да се кача на него, нито мога да слеза от него без чужда помощ. Нямам личен асистент. Ако го няма съответното скосяване, ако го няма съответния транспорт, <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> мечтите на хората като мен стигат до прага на къщата им и край &ndash; дотам. <br /> </strong></span><br /> <strong>- Средата в България все още е недостъпна, казахте, че нямате личен асистент - как тогава пресичате улиците и въобще как се придвижвате?<br /> </strong>- Дето се вика, съм донякъде облагодетелстван - нали съм началник. Това на шега, разбира се. Преди, за да се предвижвам, ми помагаше семейството - жена ми, синът ми... Недостъпната среда си е голям проблем. Ние, българите, много обичаме един термин - борба с трудностите. Те хората отдавна не се борят с такива глупости, има значително по-сериозни проблеми, с които има смисъл да се бориш, отколкото с това как да преминеш улицата или как да се качиш в градския транспорт. Не си струва това да го превръщаш в битка. Политиката за хората с увреждания е точно в това &ndash; аз да мога да си се оправям сам. Сега, ако иска някой да ми помогне или аз помоля някого за помощ &ndash; това е едно, но не би трябвало моето съществувание и моето ежедневие да зависи от това дали до мене ще има непрекъснато човек. Общо взето, всичко може да се компенсира. Слагам си една платформа и край - нямам нужда да ме дърпат по стълбите, както в началото. Аз съм опитал всичко онова, което мога, да го компенсирам със съответните помощни средства, приспособления и т.н. Да чукна на дърво, карам си сам служебната кола, нямам проблем в това отношение. Но всичко това, което аз мога да го направя, и това, което се случва около мен, не е достъпно на практика за всички. Примерно тази рампа, която съм си сложил вкъщи, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>всичко, което съм изкарал като спестявания, отидоха в нея. <br /> <br /> </strong></span>Една такава рампа струва от порядъка на 12 000 евро - колкото една лека кола. Това е истината, така че всичко, което бях събрал и го имах, го дадох там. Нормалните хора дават пари за екскурзии, за някакви други работи, аз ги дадох, за да мога да преодолявам 20 стъпала. <br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА</strong><br />