Българският бизнес нееднократно повдигаше въпроса за ново изчисляване на такса „смет” за фирмите, което на места придобиваше уродливо-парадоксални размери. Категорично срещу таксата се обяви омбудсманът на България Константин Пенчев, а съдът я определи като незаконна. Изчисляването й на базата на данъчна оценка на ползвания имот я приравняваше повече към данъците, отколкото към таксите. Да не говорим, че таксата за фирми е в пъти по-висока от тази за домакинствата. А една данъчна или софтуерна фирма например, която заема 200 кв.м. работна площ „произвежда” дневно по няколко хартиени листа и няколко пластмасови чашки за кафе, докато една малка закусвалня от 20 кв. м. може и да напълни един контейнер, но плаща по-малко заради данъчната оценка на помещението.

Така се получават фантастични парадокси. Ако си пенсионер и живееш сам в скъп апартамент в центъра на София (който не продаваш, защото искаш да оставиш на децата си), плащаш в пъти повече такса от четиричленно семейство в панелка в „Младост” 4 въпреки, че сметта ти е бурканче от кисело мляко и черупките от 2 яйца на ден. Но върхът е т-нар- „второ жилище”, което не се ползува и не се дава под наем от собствениците. То е празно, заключено и дори необзаведено, но за него общината също така надлежно събира такса „смет” без дори да даде право на собственика да заяви, че жилището не „произвежда” дори парникови газове.

Обаче общината си прибира парите от хиляди такива жилища. Според кметицата най-справедливият метод бил на база количеството отпадък, но за неговото прилагане трябвали инвестиции и промени. Ами ние досега в какво инвестирахме с тази такса „смет”? А, да, забравих – в „Мерцедес”-и, „Бентли”-та и суперскъпи имоти на собствениците на фирмите за сметосъбиране. Е, тогава защо наистина да бърза с промяната на методологията?

Евгени ПЕТРОВ