Елена Хайтова: Радой Ралин пусна слуха, че баща ми е рязал партизански глави!

София, България 10 Юли 2011, 20:43 8258 прочита 0 коментара

Смолян, 1990 г. Николай Хайтов с дъщеря си Елена (вляво) заедно с внучката на писателя Елица и баща й Никола Гигов

Левкемията беше изпила тялото, но не и духа на Хайтов

Дъщерята на Николай Хайтов – Елена Хайтова, е автор на 9 книги, сред които “Баща ми – най-дивият разказ”, “Разбъркани кичилки”, “Безумният Орфей”, посветена на съпруга й Никола Гигов, две за голямата Валя Балканска. Последната й творба е озаглавена “Гладиаторът Хайтов”. На 30 юни се навършиха девет години от смъртта на писателя, починал от левкемия – рак на кръвта. Приживе, а и след кончината си Хайтов е както възвеличаван до небесата, така и жестоко обругаван в писателската гилдия. Най-вече заради чепатият си характер и за това, че не цепи басма никому. Около класика все още витаят много мистерии – за наследството му, изплагиатствал ли е своите герои, защо Екатерина Томова поде злостна кампания срещу работодателя си? На тези и на още много други въпроси репортер на “ШОУ” потърси отговор от първородното му чедо Елена. <hr /> - Елена, как си обясняваш факта, че точно около годишнини от рождението и смъртта на баща ти се подемат яростни кампании срещу него? Никой друг наш писател не се “радва” на такава “почит и внимание”? - Това вече се превърна в традиция! Зададе ли се 30 юни, аз вече изтръпвам. Преживявам всичко отново. Знам, че ще се появят отново тези негови “приятели”, злостните му врагове, и ще започнат да пишат пак старите “истини” на нов глас. Това, че не е бил никакъв писател, за Яна Язова и пр. Зададе ли се 15 септември /рождената му дата – б.а./, всичко се повтаря... - “Мъж, който не въди опоненти, не е мъж!”, обичаше да казва Хайтов. Все пак кои бяха най-големите му врагове в писателската гилдията, от върхушката? Девет години след смъртта му те все още стоят като че ли в сянка? - Най-много го нападаше Радой Ралин. Точно в зората на демокрацията. Те с него бяха уж приятели, но Радой се хвана с цялата тази камарила, разпръснала слуховете, че Хайтов краде чужди ръкописи. Странното е, че Радой Ралин е бил и партизанин, участник във войната, а постави Хайтов в кохортата на комунистите, на тоталитарчиците. Обърна се като фурнаджийска лопата и го постави от другата страна на барикадата. Помогна и на слуха, че е рязал партизански глави, за да си му отмъсти по тоя начин. Именно той е генераторът на тия неща… Почти не искам да си спомням и за родопчанина Свилен Капсъзов, който също почина. Баща ми толкова много му помогна, а той толкова много дела произведе срещу него след това, създаде му огромни неприятности… Спомням си и за личността Атанас Славовски, направил едно изказване, че тоталитарната власт не успя да създаде условия на Пеньо Пенев да поживее по-дълго, а на Хайтов е осигурила всичко и “той да живее сега”. С други думи, от властта зависи кой колко ще живее и кой какво ще направи. - Все още се водят полемики, че ако бе останал в творческото си писателско “блато” на измислени герои, би пожънал по-големи успехи, но, навлизайки в непревземаета крепост на мастити историци, е предизвикал гневът им? - Това го и съсипа –    доказвайки къде са погребани костите на Васил Левски. До последно живееше с мисълта, че трябваше да посвети живота си на една голяма идея, в името на която да жертваш много неща. Някои веднага скочиха срещу него, че не си гледа “Диви разкази”, литературата, а се е захванал с това, което не му е по професия. А той искаше само да докаже, че е имало юначни и смели българи, които не са могли да се съгласят с това, че Левски е погребан там, където е обесен, а костите му са препогребани в църквата “Св. Петка Самарджийска”. С много доказателства и с много подкрепа. И ръководството на БАН застана срещу него. Просто всичко беше дошло на ръба да се сложи такава плоча от инициативен комитет от Пазарджик и се стече такова многолюдие пред храма, което пък привлече управляващите и те махнаха плочата. Братята ми Александър и Здравец и техните нови аргументи поддържат тази идея, подкрепят я и в някои столични кметства, и аз вярвам, че тази паметна плоча отново ще се появи някой ден. В същото време си задавам въпроса – колко по-лесно би било на Хайтов да създаде някой “екшън”, това го умееше, вместо да си навлича гняв. Щеше да събере повече овации, отколкото критици. Но шило в торба не стои. Той работеше като за последно, все едно че утрешният ден ще му е последен. - Здраво го настъпиха по “мазола” и като председател на СБП, обвиниха го в куп тоталитарни грехове. Най-яко го зачекна Маргарита Михнева, която го обвини, че е задигнал скъпи антики от двореца във “Враня” и си е обзавел по царски кабинета… - Всеки има сред приятелите си завистници. В България - дал Бог. Някои много бързо забравиха, че именно той застана и защити съюза като цяло. Като обърна гръб на небивалиците, че не той е написал “Диви разкази”, а някой друг, че е влезнал в дома на Яна Язова и е отмъкнал нейния роман, че е откраднал сума ти произведения и се е подписал под тях. Забравяше тези небивалици и защитаваше писателския съюз. Една от телевизиите ни тогава, май беше “Нова”, постоянно излъчваше репортажи как писателите ни пиянстват, как вземат на безценица картини, просто нападки срещу съюза, а той /Хайтов – б.а./ в края на живота си, вече болен, левкемията го беше изпила, се яви пред екрана, за да отговаря пред стръвните въпроси на водещата, че в писателския съюз няма такива неща. Ще го плюят и хулят още дълго време. Вече е преведен на фламандски, от Швеция до Китай. Но ще запомня думите му, че истинските творци заживяват едва след смъртта си… Няма друг творец, който да е казал: “Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е до го направиш…”. - Известен е и конфликтът между Хайтов като главен редактор на сп. “Родопи” и авторката на “Забравени от небето” Екатерина Томова. В един момент баща ти й подава ръка, а след като документалната й книга набира скорост, той я уволнява. Толкова суетен ли е бил на тема “слава”? - Екатерина Томова и съпругът й Александър Томов тогава застанаха срещу Хайтов, въпреки че Катя беше без работа и баща ми я назначи в списанието. Лично аз съдействах за това. Но точно те винаги възобновяват атаките срещу Хайтов. Александър Томов дори написа почти роман срещу него. Болно ми е, когато мои стари приятели стават врагове на баща ми, и аз се чувствам виновна пред паметта му. Как стана така, че те се намразиха и тя направи доста неща срещу него? Като се има предвид, че Катя е родопчанка. Свилен Капсъзов - също. Вместо да се обединяват… За мен това е парадокс! С Атанас Примовски също бяха приятели отначало, но после започнаха да спорят за Капитан Петко войвода, кой какво е откраднал. Отначало изпращаше анонимки срещу него, но при една статия се подписа с името си. Това зарадва баща ми, дори и материалът да беше критичен срещу него. Когато в Родопите стана много опасно – идваха мюсюлмански емисари, подклаждаха хората, те решиха заедно да работят и си подадоха ръце, простиха си за писанията един срещу друг. Хората преди смъртта си стават по-благородни… - В цялата тази помия набъркаха и твоето име. Прокрадна се дори версията, че си рожба от извънбрачна връзка на писателя с жена от простолюдието, която твърде бързо зарязал? - Това го направи моят пловдивски зет, който се разведе с дъщеря ми, защото загуби много неща от наследството на Хайтов. Дъщеря ми спечели всичките дела и той реши да си направи актив, включвайки се в отбора от враговете на баща ми. Като дори и той започна да твърди, че Хайтов е изпокрал “Диви разкази” – най-свидната му рожба. На някого искат да му отнемат най-свидната рожба, а на мен – бащата /просълзява се – б.а./. Това тръгна като слух, а слухът много бързо се разпространява. От две години водя дело срещу зет си. Хайде да не му споменавам името, подписва се Алексиев, но отрича да е той. Това е чудовищна клевета! Тези, които не успяха да се оправят с Хайтов, преминаха към децата му. - Девет години след смъртта на автора на “Козият рог” – филм, който е изгледан от 200 млн. руснаци, почти нищо не се е променило у нас към по-добро. Как би реагирал според теб баща ти днес? - Той до края не се умори да води битки, обаче би желал някой да се присъедини към него. Синовете му Александър и Здравец в момента продължават битките му. Дори са завели дело в Страсбург защо не са били изследвани навремето костите на Васил Левски. А днес костите ги няма, защо са унищожени?! Отново поставят тези неща пред обществеността. - Спомняш ли си последните му думи, преди да се пресели в отвъдното? - Видях се с него месец преди да почине. До последно се надявах, че ще остане жив. Казваше ми: “Дори един ден да имам, още един час, пак бих писал, докато мога да държа писалката в ръката си!”. Съжаляваше, че не му стигат силите. Имаше още много неща да ни каже, но… В последните мигове от живота си ми казваше: “Отивам си с кеф, на 82 години съм. Живял съм, каквото е трябвало да видя, го видях!” Само времето за писане не му стигаше… - Колко срещи е имал с Ванга? Една от тях е известна, когато петричката врачка го успокоява, че няма да отиде в зандана? Става въпрос за дело №98 от 1954 г., когато е осъден на 8 години затвор, а все още не е изгрял на литературния небосклон. - За първи път се среща с Ванга около 1951 г., когато с майка ми са живеели в Сапарева баня. По-късно Ванга му е дала една надежда, че ще бъде уволнен като лесничей, но всички обвинения за присвояване на голяма сума пари ще отпаднат. После ходи с третата си съпруга Жени /Божилова – б.а./, когато сестра й е в болница. Били са много близки с феномена. - Приключиха ли съдебните баталии около наследството на Хайтов, най-вече около къщата му в село Яврово? - Още продължават, но аз вече съм се отказала да се занимавам с този въпрос. Ту се пише, че къщата е неделима, ту обратното. Затова реших да направя следното – в с. Хвойна, откъдето е майка ми /първата съпруга на писателя – б.а./ - баща ми две години е живял там - 1942 и 1943 г., и там се е учил да пише на пишещата си машина “Континентал”, решихме с новия собственик на къщата и с кмета на селото да поставим паметна плоча и да открием малка музейна сбирка от личните му вещи. Това вече е факт. Но там, където опират много хора, роднини, нещата са трудни. Едно интервю на Георги АНДОНОВ, Кърджали