Ядреното оръжие взриви каноните на международните отношения

София, България 17 Апр. 2011, 07:32 2062 прочита 0 коментара

Тази снимка, направена на 16 юли 1945 г., показва взривяването на първата атомна бомба. Тогава дълбоко в пустинята на Ню Мексико САЩ извършват първия опит с новото си ядрено оръжие

По пътя на мира или към центъра на апокалипсиса

Тази история води началото си от мрачните лаборатории на нацистка Германия. В навечерието на Втората световна война група немски учени провеждат първите успешни опити за разделяне на атомното ядро. Те не успяват да достигнат до практически резултати, но полагат основите на обуздаването на една свръхмощна стихия, която налага нови правила в системата на международните отношения. В момента изчисляването на точното количество ядрено въоръжение в глобален мащаб е почти непосилна задача. Въпреки това голяма част от изследователските институти са единодушни, че съвкупната мощност на ядрените оръжия възлиза на космическата сума от 5 хиляди мегатона, което по груби сметки прави по почти 1 тон на глава от световното население. Възможно ли е обаче тази огромна унищожителна мощ да бъде превърната в стабилен гарант за траен мир на планетата или ще продължи да всява ужас и разруха и през &bdquo;цивилизования” ХХІ в.? Днес почти седем десетилетия след като стана свидетел на катастрофалните атомни експлозии в Хирошима и Нагасаки, нашият свят съществува в условията на един неписан морален договор според който никога повече не бива да бъдат допускани подобни апокалиптични сцени. А нещата съвсем не са толкова розови. След Съединените щати свой собствен ядрен потенциал създават и СССР, Великобритания, Франция и Китай, които виждат в него един нов и по-сигурен начин за придобиване на международен авторитет. В разгара на Студената война както западният блок, така и социалистическият лагер разполагат с ядрено оръжие, което е в състояние неколкократно да унищожи безследно човешката цивилизация. Очевидно максимата &bdquo;Бий, за да те уважават” е имала повече тежест от всякога в тези преломни години. Затова и редица други държави отправят своя хищен поглед в търсене на тази магическа рецепта за влияние. Чувствайки се застрашени от това, петте сдобили се с атомно оръжие страни (които по някакви абсолютно &bdquo;непонятни” причини са и постоянните страни членки с право на вето в Съвета за сигурност на ООН), си създават клуб на ядрените държави и заклеймяват като еретик всеки, който дръзне да възроптае срещу тяхната вездесъща хегемония. Юридическият облик на тяхната реакция е подписването и влизането в сила в началото на 70-те години на миналия век на т.нар. Договор за неразпространение на ядрено оръжие. С други думи, излиза, че едни страни могат да притежават &bdquo;легално” тази смъртоносна технология, а на други моментално се лепва етикета &bdquo;престъпни държави” и се обявяват за врагове на цялото човечество. Първият официален пробив в статуквото на ядрения клуб е направен в средата на 70-те от доскорошната британска колония Индия, която също се блазни от мисълта да се окичи с марката &bdquo;велика сила”. Със сериозната поддръжка на Китай (силно притеснен от успешния ядрен опит на своя многолюден съсед) едва 20 години по-късно и кръвният враг Пакистан предявява претенции да се нареди сред големите. За разлика от тях обаче хитрият Израел не иска да се разчува за наличието на неговото ядрено оръжие. През 1979 г. американски сателити засичат двоен светлинен проблясък, характерен за атомен взрив, в близост до арктическия архипелаг Принц Едуард, южно от африканския континент. Предполага се, че израелците са извършили съвместен ядрен опит с Република Южна Африка, но и до ден днешен официалните власти в страната нито потвърждават, нито отричат тази хипотеза, така че всичко това все още остава в сферата на догадките. Без да се надува и без да се бие в гърдите Израел изгражда една аура на тайнственост около себе си предупреждаваща другите страни да действат по-деликатно в отношенията си с него. След края на Студената война и краха на Съветския съюз на неговата територия освен наследника Русия се появиха още 13 държави. Три от тях – Беларус, Казахстан и Украйна, се оказаха притежатели на доста сериозен арсенал от ядрено въоръжение. За радост на световната общественост обаче те благоволиха да го предадат на Русия и позволиха на Съединените щати и на техните съюзници в НАТО да изпуснат дълбока въздишка на облекчение. А някои страни дори послужиха за пример на целия свят. Република Южна Африка е единствената държава, която успява сама да разработи свое ядрено оръжие и същевременно се отказва от възможността да се превърне в ядрена сила, унищожавайки до шушка всичките си налични запаси от него. Поздравления и за Аржентина, която също развиваше доста успешно своя ядрена програма, но с идването на демократичните промени в началото на 80-те тя се отказва от нея и подписва споразумение за свободна от ядрено оръжие Латинска Америка. По една или друга причина още редица държави – Алжир, Либия, Ирак, прекратяват своите ядрени програми. На мушката обаче остават Северна Корея и Иран. В края на 2006 г. &bdquo;най-странната държава на света”, както една британска журналистка нарича Северна Корея, взривява своя атомна бомба на 2000 метра под земята. И за да опровергаят някои критици, които с нотка на презрение определят опита като неуспешен, след няколко месеца корейците тестват десет пъти по-мощна бомба и дават ясен знак на света, че ще си има проблеми с тях. Да не забравяме все пак, че говорим за държава, която, макар че не е водила война повече от половин век, има една от най-мощните армии в Азия, държава, чиито правителствени ръководители ходят с военни униформи и чиито граждани козируват, слушайки химна на родината си. Разработването на ядрено оръжие е просто последното парче от севернокорейския боен пъзел Другата страна, осмеляваща се да държи на нокти цялото човечество, е Иран, който много съсредоточено, упорито и някак си невъзмутимо работи по своята ядрена програма. Въпреки неколкократните изявления на президента на Ислямската република Махмуд Ахмадинеджад, че тя е насочена изцяло към създаването на атомна енергия за мирни цели, от Вашингтон продължават да текат потоци от обвинения към Иран, че грубо потъпква принципите на Договора за неразпространение на ядрено оръжие. В крайна сметка Щатите са последната държава, която може да си позволи да отправя такива критики, защото още преди да е изсъхнало мастилото от перото, с което президентът Никсън ратифицира същия този договор, американски ядрени съоръжения вече се транспортират към редица европейски държави – съюзници в НАТО. Какво е към момента количеството на ядреното въоръжение в света, измерено в бойни глави? Различните източници сочат различни сведения. Според данни на ЦРУ ядреният арсенал на Съединените щати съставлява 12 070 бойни единици – доста по-малък от този на Русия (18 000), но повече от шест пъти по-мащабен от съвкупния брой ядрени глави на всички останали ядрени сили в света (Великобритания – 400, Франция – 510, Китай – 425, Индия – между 10 и 250, Пакистан – между 10 и 150, Израел – между 50 и 200, Северна Корея – между 1 и 6). Все едно това има някакво значение, при положение че с една миниатюрна част от ядрените си запаси Съединените щати могат да унищожат всичко живо на планетата. При това няколко пъти! Доста по-различни данни дава Стокхолмския международен институт за изследване на мира. Според него съотношението на ядрената мощ между страните е в общи линии същото, но индексите за ядрените бойни глави са значително по-ниски. Най-фрапантната разлика се вижда при сравнението на ядрените запаси на Съединените щати и Русия, които възлизат съответно на 7068 и 8232 бойни единици. Оптимистичното тук е, че ако тези цифри са близки до истината, то те са доста по-обнадеждаващи отколкото стойността им по време на пика на Студената война, когато ядрените арсенали на двата гиганта са надвишавали петкратно сегашните си размери. След редица преговори и договори за съкращаване на стратегическото настъпателно въоръжение от началото на 90-те (известни като СТАРТ 1 и СТАРТ 2) Вашингтон и Москва започват да намаляват своите ядрени запаси. Но очевидно военните им складове далеч не са изпразнени. Още повече че СТАРТ 2 все още чака височайшото ръководство в Кремъл да благоволи да го ратифицира. Защо тогава Северна Корея и Иран се превръщат в такъв грандиозен проблем? По данни на британската медия Би Би Си корейците разполагат с достатъчно обогатена суровина за 6 бомби, но не могат да си осигурят балистични ракети, които да ги транспортират. Що се отнася до Иран, според мнението на експерти от ЦРУ, държавата не е в състояние да произведе атомна бомба в срок по-кратък от 2-3 години. Само за сравнение – наследявайки грижливо скътаните запаси на Съветския съюз, Русия притежава най-мащабния ядрен арсенал в света. Съединените щати пък са единствената страна, която стратегически е разположила свое ядрено въоръжение на чужда територия (Германия, Италия, Белгия, Холандия, Турция). Освен това атомните подводници на Франция и Великобритания продължават да кръстосват европейските морета а китайските ядрени технологии се развиват със скорострелни темпове, меко казано. Всичко това обаче съвсем не им е достатъчно. Големите не искат да допуснат дори заченки на минимална конкуренция. Както казва британският министър-председател по времето на Втората световна война Уинстън Чърчил – &bdquo;Клуб, в който има твърде много членове, престава да бъде клуб”. Именно това е причината за инициирането на Договора за неразпространение на ядрено оръжие – притеснението, че световната сигурност би била сериозно застрашена, ако броят на ядрените нации се увеличи. Днес договора са подписали 189 държави, т.е. всички страни от ООН с изключение на… Индия, Пакистан, Израел и Северна Корея, които по ирония на съдбата играят ролята на &bdquo;нелегалните” членки на прословутия ядрен клуб. Близко до акъла е, че нито една страна, докоснала се до славата на ядрена сила, не би се отказала доброволно от могъществото си без да има твърди гаранции, че и другите ще тръгнат по нейните стъпки. В противен случай поема риска сама да си навре главата в торбата, като не само финансира скъпото унищожаване на бойните си заряди, но и допусне да й се изплъзне добитото с кървава пот международно влияние. В своята Стратегическа концепция за сигурност от 2010 г. НАТО недвусмислено подчертава, че докато ядреното оръжие има място на този свят, тя ще запази позициите си на &bdquo;ядрен Алианс”. Едва ли призракът на тероризма е основната заплаха, която кара Северноатлантическия пакт да стиска така яростно ядрените си ракети. Да противодействаш на терористите с оръжие за масово поразяване, означава да направиш такъв мащабен атентат, какъвто всички екстремистки организации накуп не биха могли да си позволят. Повече от очевидно е, че и в началото на ХХІ в. националните държави все още продължават да се надлъгват и пазарят, прикривайки се лицемерно зад удобния параван на терористичната заплаха Тук нещата биха могли да бъдат погледнати и от друг ъгъл. Евентуалното крайно разоръжаване на ядрения клуб би могло да бъде двигателят на ядрените програми на страните с развита атомна енергетика, които могат да видят стратегическо предимство в производството дори на 1 или 2 ядрени бойни глави. Амбицирани от възможността да издигнат международния си престиж, редица държави, които до вчера са се клели, че техните ядрени познания никога не биха навредили на общочовешкото благо, могат да се превърнат в кълбо от пъклени замисли. В такъв случай светът може да стане свидетел на неудържима каскада от разпространение на ядрено въоръжение, на която никой не знае къде ще излезе краят. Така или иначе обаче почти всяка индустриализирана държава в съвременния свят (начело с Германия, Япония, Швеция, Бразилия и Австралия) е в състояние да създаде свое ядрено оръжие за броени месеци. Въпросът тук е дали ако всички имаме ядрени арсенали, те ще са гаранция за траен мир? Дали, както по времето на Студената война, никоя страна няма да се осмели да прояви агресия, тъй като би рискувала ядрена война, която да превърне планетата в космически прах? Може и така да е. Но на практика това няма никакво значение. Тъй като масовото разпространение на ядреното оръжие автоматично умножава шансовете на терористичните организации да се докопат до него. А тази отровна комбинация между двете най-сериозни заплахи в стратегиите за сигурност на повечето държави и международни организации е способна да сътвори злини, които никой американски филм на ужасите не би могъл да пресъздаде. Още повече че, както видяхме в Чернобил и Фукушима, и природата не изпуска удобен случай да се изгаври с постиженията на човешката цивилизация. А кой би могъл да гарантира, че следващата й неуместна шега няма да напише с кървави букви края на историята? в. "Новинар"