Нашето детенце почина в Университетската болница “Света Марина” на седми март.
Синът ми се казва Дамян, роди се в осмия месец и вследствие на дългото изчакване на докторите, то се инфектира. След това ми беше казано, че вероятно има заболяване, което го лишава от възможността самичко да дефекира. Бяхме хоспитализирани в “Света Марина”, като престоят беше десет дни и аз там бях “обучена” как да го изхождам сама. Препоръките на докторите се базираха на това, че след навършване на един месец от раждането, то трябва да бъде консултирано с хирург. Отидохме, но докторът дори не го погледна, а каза, че освен рентгена, който сме направили при раждането, на този етап нищо друго не може да се направи. Освен всекидневни клизми, докато достигне 10 кг. Каза ни, че след три месеца трябва пак да го “прегледа”,
но няма за какво да идваме
И така, детето си растеше, правех му процедурите всеки ден, но през февруари реших да спра клизмичките, защото се страхувах, че червата му ще останат лениви. За мое учудване обаче то започна два пъти на ден да се изхожда без клизми, а само с термометърче. Извинете ме, че съм толкова подробна, но искам да разкажа. Всичко започна в петък, когато детето ми се изходи само и аз реших, че чудото се е случило. След това обаче се появи разстройство. Изчакахме до събота сутринта, когато упорито звънях на педиатъра ни, но ми отвърнаха, че той в събота и неделя не вдига телефона си, а и какво да направел. Отидохме до спешния център в ДКЦ-то, но освен прахчета не знаеха какво да му дадат. И продължихме, решихме да отидем в спешния център на “Света Марина”. За мое учудване лекарят, който беше на смяна, не взе под внимание неговата диагноза, а само изписа същите прахчета и съвсем спокойно ми обясни, че очичките на Дамянчо трябва да хлътнат и тогава да го заведем на лекар, евентуално да се върнем при тях. Детето ми хапна малко вечерта и веднага повърна. Разплаках се... Върнахме се във вътрешното отделение, но ни изгониха, не бил за тях... Изпратиха ни в инфекциозното на общинската болница и
там започна адът за детето ми
Чакахме 40 минути да ни приемат, без да има други пациенти, като сестрата нервничеше, че ние сме четвъртите за вечерта и тя се била изморила. Настаниха ни все пак и до там... Докторката дойде по някое време и дори ме пита какво било това хиршпрунг - диагнозата на детето ми. Накрая реши, че чак на сутринта ще правят изследвания, системата била достатъчна. Не мина много време и детето повърна нещо кафяво, това ги смути и те пред мен се питаха дали да извикат хирург. Но се отказаха - решиха да оставят нещата за сутринта. И така - детето ми започна да вдига температура, но всеки път, когато търсех лекар, намирах само сестрата. Тя обаче се заключваше и си лягаше, сърдеше се, че я будя и накрая каза, че може би трябва да му пуснат някакви изследвания на детето. Мотаеха се тези хора, не знаеха какво да правят. Дори и след изследванията пак не извикаха хирург.
Цяла нощ той плака, а аз му пеех, защото не можех да си го гушна заради системата
- не знаех какво да правя, освен компреси против температурата. Сутринта коремчето му рязко се поду, той се отпусна и пребледня. Виках, търсех ги тези “доктори”, но цял час никой не дойде. Накрая решиха, че трябва да го види хирург. Лекарят му направи клизма и два литра течност се изляха пред очите ми. Каза че спешно трябва да го снимаме на рентген и излезе от кабинета. Много се страхувах, усещах че нещо не е наред и след снимката ме оставиха в коридора с отпуснатото ми дете, което вече едва дишаше. Започнах да крещя, но повярвайте ми, никой не излизаше. Изведнъж се появи санитарката и започна да повтаря: “Няма време, бягай!”. Господи, бягах и се молех на Дамянчо
да не заспива, да ме гледа, а той само хриптеше
Последва истинска суматоха и паника за всички. Помня как блъскаше линейката, а придружителката ни ме посъветва да ходим в София. От инфекциозното писали, че детето повърнало 20 пъти и тогава съм го завела при тях. В терапията не ностъпи видимо подобрение, хирург отново не дойде, просто се консултирали по телефона. Не мога да опиша какво преживях този ден, докато гледах как главичката на детето ми посинява и как очичките му се затварят. Та ние отидохме при лекарите с едно разстройство, а се върнах самичка...
но няма за какво да идваме
И така, детето си растеше, правех му процедурите всеки ден, но през февруари реших да спра клизмичките, защото се страхувах, че червата му ще останат лениви. За мое учудване обаче то започна два пъти на ден да се изхожда без клизми, а само с термометърче. Извинете ме, че съм толкова подробна, но искам да разкажа. Всичко започна в петък, когато детето ми се изходи само и аз реших, че чудото се е случило. След това обаче се появи разстройство. Изчакахме до събота сутринта, когато упорито звънях на педиатъра ни, но ми отвърнаха, че той в събота и неделя не вдига телефона си, а и какво да направел. Отидохме до спешния център в ДКЦ-то, но освен прахчета не знаеха какво да му дадат. И продължихме, решихме да отидем в спешния център на “Света Марина”. За мое учудване лекарят, който беше на смяна, не взе под внимание неговата диагноза, а само изписа същите прахчета и съвсем спокойно ми обясни, че очичките на Дамянчо трябва да хлътнат и тогава да го заведем на лекар, евентуално да се върнем при тях. Детето ми хапна малко вечерта и веднага повърна. Разплаках се... Върнахме се във вътрешното отделение, но ни изгониха, не бил за тях... Изпратиха ни в инфекциозното на общинската болница и
там започна адът за детето ми
Чакахме 40 минути да ни приемат, без да има други пациенти, като сестрата нервничеше, че ние сме четвъртите за вечерта и тя се била изморила. Настаниха ни все пак и до там... Докторката дойде по някое време и дори ме пита какво било това хиршпрунг - диагнозата на детето ми. Накрая реши, че чак на сутринта ще правят изследвания, системата била достатъчна. Не мина много време и детето повърна нещо кафяво, това ги смути и те пред мен се питаха дали да извикат хирург. Но се отказаха - решиха да оставят нещата за сутринта. И така - детето ми започна да вдига температура, но всеки път, когато търсех лекар, намирах само сестрата. Тя обаче се заключваше и си лягаше, сърдеше се, че я будя и накрая каза, че може би трябва да му пуснат някакви изследвания на детето. Мотаеха се тези хора, не знаеха какво да правят. Дори и след изследванията пак не извикаха хирург.
Цяла нощ той плака, а аз му пеех, защото не можех да си го гушна заради системата
- не знаех какво да правя, освен компреси против температурата. Сутринта коремчето му рязко се поду, той се отпусна и пребледня. Виках, търсех ги тези “доктори”, но цял час никой не дойде. Накрая решиха, че трябва да го види хирург. Лекарят му направи клизма и два литра течност се изляха пред очите ми. Каза че спешно трябва да го снимаме на рентген и излезе от кабинета. Много се страхувах, усещах че нещо не е наред и след снимката ме оставиха в коридора с отпуснатото ми дете, което вече едва дишаше. Започнах да крещя, но повярвайте ми, никой не излизаше. Изведнъж се появи санитарката и започна да повтаря: “Няма време, бягай!”. Господи, бягах и се молех на Дамянчо
да не заспива, да ме гледа, а той само хриптеше
Последва истинска суматоха и паника за всички. Помня как блъскаше линейката, а придружителката ни ме посъветва да ходим в София. От инфекциозното писали, че детето повърнало 20 пъти и тогава съм го завела при тях. В терапията не ностъпи видимо подобрение, хирург отново не дойде, просто се консултирали по телефона. Не мога да опиша какво преживях този ден, докато гледах как главичката на детето ми посинява и как очичките му се затварят. Та ние отидохме при лекарите с едно разстройство, а се върнах самичка...
