Официално на 18 януари 1990 г. бившият Първи е арестуван и освободен под домашен арест през юли. По-нататък започват да се носят митове и легенди за престоя му в ареста и подготовката на Дело №1, което прикова вниманието на цяла България към Тодор Живков. Благодарение на спомените на главния следовател от Главно следствено управление Свилен Личев “ШОУ” се добра до уникални подробности от престоя на Тато на 18-ия етаж във Военна болница и някои негови откровения, изречени на четири очи.

Първото уточнение от следовател Личев е, че денонощно наблюдаваният свръхпотентен Живков не е онанирал в ареста месеци наред всеки ден преди закуска, както под сурдинка открехна човек на ”ШОУ” един бивш шеф на Националната следствена служба. Това ръкоблудство се е случило един-единствен път, и то в мивката на тоалетната му във Военна болница.

Това е документирано от записващата техника,

проследила всеки миг от неговия престой там.

Впрочем за “ареста му” в болницата е било отцепено поне половината отделение на етажа. За престоя на ВИП пациента са били посветени само двама-трима лекари. Привилегированият следовател твърди, че преди да бъде настанен в елитната болница, Живков е помирисал арест за не повече от 24 часа, най-много 48.

Уникалното е, че след “ареста му” във Военна болница в бившия Първи се влюбват всички около него – охраната, т.е. цивилните момчета на ген. Джендов, последният шеф на УБО и първият, трансформирал го в НСО, медицинският персонал, състоящ се от лекар и медицинска сестра, които се сменяли на всеки 24 часа.

В отцепения район на 18-ия етаж

Живков е разполагал със спалня, хол, трапезария, баня с тоалетна плюс специална стая за разпити.

В нея Тато е беседвал с “великолепната седморка” елитни прокурори от Главна прокуратура, като всеки от тях е водил разпити по своето си направление – “голямата екскурзия”, незаконното раздаване на апартаменти, “лагерите на смъртта”, отпускането на несъбираемите кредити и помощи на развиващите се държави и комунистическите партии, делото “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение и т.н.

Всъщност следователят Свилен Личев е бил с особени пълномощия - той е работил по най-мащабното направление: политическото предателство, в което е обвинен Живков от дисидентите на Луканов – “България - 16-ата република на великия СССР”.

“Освен прокурорите, само аз имах право на достъп до Живков в болницата. В разговорите ни дистанцията между нас се запазваше, но сме играли дори табла. Аз се имам за добър играч, но момчетата от охраната ме предупредиха – недей, много е добър. Оказаха се прави. Явно е играл и с тях. Смаза ме. Истински виртуоз” - припомня си унижението следовател Личев. И добавя, че Тато е бил майстор на таблата още по времето на Гешев. И си спомня за снимка, как в село Говедарци Живков веднага

след завръщането си от разпит при Гешев сяда и хвърля зарове и пулове в селското кръчме.

На същата снимка се вижда как селската докторица д-р Мара Малеева му се любува от балкона на кабинета си. "За съжаление тези снимки и най-важният документ по най-важното обвинение изчезнаха по необясним начин от събрания архив. Лично аз нямам обяснение” - чопли най-възловия период от живота си следовател Личев.

Един ден Тато изплюва камъчето и уведомява, че е разконспирирал особения статут на следвател Личев. И започва да му обяснява: “ Знам за какво си дошъл тук. Твойте хора, твойте прокурори са те изпратили да ме убедиш да не гласувам /предстоят изборите за Велико народно събрание – б.а. /. Ти си добро момче, но ще ти кажа едно. Долу лежи в пълен покой Иван Рачев от Главна прокуратура, почна да ме разпитва и получи жлъчна криза /тогава вместо него се появява на хоризонта зам. окръжният прокурор на Пазарджик Красимир Жеков, който е натоварен с бремето да води процеса – б. а. /. “ Личев пита: "Е, и какво?" "А, нищо - казва Живков, млъква, замисля се и проговаря: – Искаш ли да направим една договорка? Пускаш ме за 24 часа и всички тия псевдодисиденти за 24 часа ги натиквам обратно в мишите им дупки и се прибирам обратно тук. Никой няма да разбере.”

Личев се впряга и заявява: “Ама аз съм никой! Кой съм аз, че да реша такъв въпрос!? Добре де, Живков, да оставим другото, но основното политическо обвинение към вас е, че сте искали да направите България 16-ата република на СССР." Живков гледа Личев втренчено, гледа го изпитателно и накрая пита: "Ама ти за това ли си дошъл, бе?" За пръв път се ядосва и подскача целият, спомня си Личев. "Абе, мойто момче, разбери – никога! Никога не съм искал да правя 16-а република на Съветския съюз! Никога! И защо да го правя? Ние с товарищ Брежнев бяхме в такива отношения, че оттук минаваше всичко – нефт, всякакви помощи и т. н. Знаеш ли какво е “Кинтекс”, ти сигурно не знаеш, ти си младо момче. През нас минаваше всичко... реекспорт и всичко това се връщаше с огромна печалба. За какво ми е да сме 16-а република?" - реди Живков. "Като е така - пита следователят, - защо имаме 12 млрд. дълг?" "Имахме под два млрд., дори той беше гарантиран с неприкосновения сребърен резерв в швейцарските банки - отвръща Тато,- но

като дойдоха Луканов и Младенов, слугите на Горби, тия два млрд. станаха 12.

И аз се чудех как стана това!"

Краят на дебата слага дежурната докторица, спомня си Личев, която скача и тръгва да мери кръвното на Живков.

В интерес на истината, продължава разказа си следовател Личев, отивам да се ровя във вила ПП-32 в Бояна, където е живяла фамилията. С момчетата на ген. Джендов, който даде цялото си “карантинно отделение”. Търсим документи, нищо друго. Разбира се, всичко намерено, всяко действие се протоколира, описва и т. н. Там всичко е запечатано, разпечатва се в присъствието на прокурор и пак се запечатва след претърсването. Нищо не може да се добави, нищо не може да изчезне.

По едно време идва едно от момчетата и носи нещо: "Г-н Личев, мисля , че това ще представлява интерес за вас, за следствието." Вече е времето на Горбачов. Гледам, чета и виждам, че въпросният документ представлява радиограма. На път за Виетнам ли беше, или за друга азиатска република, прелитайки над Москва, Тато праща радиограма до Горбачов. Доколкото си спомням, в радиограмата, написана и подписана от Живков, той пише, че митът за намерението му да прави България 16-а съветска република се и разраства, и подхранва от “новите”, и настоява др. Горбачов да провери и потвърди официално, че Тодор Живков никога не е искал България да става част от СССР.
"Тогава не му повярвах. Но тази радиограма беше намерена. Нейното съдържание и тонът за мен бяха

истинското алиби на Живков.

Как си представяте - в ултимативен тон едва ли не и точно в този момент Тодор Живков да иска да се осветли въпрос, по който в техните архиви би трябвало да има куп официални документи?"
Впрочем, казваше ми кой и кога е пуснал въпросната мълва, но някак си не обърнах внимание. По-важното е, че по време на следствието се оказа, че

въпросната радиограма е изчезнала при неясни обстоятелства

от документите по следствието и тя така и не можа да бъде представена като доказателствен материал на процеса.

"Най-интересният сюжет по въпроса, що за човек беше Тодор Живков обаче беше един Тодоров ден - спомня си Личев. - Аз съм атеист и не помня църковните празници, но май беше през март. Той вече така се беше сприятелил с момчетата от охраната, че даже ги защитаваше от началниците им. Отивам аз в болницата и ми вика, абе, утре е Тодоров ден. Казвам - честито и какво? Той вика, абе, тия момчета трябва да ги почерпя. Викам, аааа, аз съм никой. Това може да го разрешат само прокурорите.

Живков се подсмихва хитро и вика, абе, аз знам, че ти контактуваш с тях, не съм от вчера. Знам, че може и да не ги питаш. Е, кандисах, питам го, хубаво, с какво ще ги черпиш? Ами ще почерпя с едни по-такива напитки и мезета, с едни по-такива цигари, по-такива кафета...Чакайте, казвам, по-такива кафета може, но по-такъв алкохол не. Да, ама не, убеди ме. Списък ли ще правим? А, не, какви списъци, казва, нали в четвъртък Владко и Евгения ще дойдат - това им беше денят за свиждане, – на тях ще кажа.

А докторицата, която беше на смяна, слуша, впила ръце в подлакътниците на креслото, ще ги счупи. Минавам ден или два след имения му ден и питам, е, какво черпихте, Живков? Ами уиски, Марлборо, това-онова... Води ме на балкона и вика: "Ей това гледаш ли го? Тук бяха поляни. А от терасата се вижда Овча купел, Факултето... Двата домостроителни комбината за панелки виждаш ли? Ей там решихме жилищния проблем на софиянци. Добре, че намерихме един инженер, който ги направи." Викам: “Добре, Живков, ама не решихте циганския проблем." Малко посърна, измърмори някакво име и млъкна.

"Накрая, когато му измениха мярката за неотклонение в домашен арест, не искаше да си тръгва. Искаше да си остане с “момчетата”. Абе, къде ще ходя сега при Владо там... Или при Евгения. Я да си остана тук, тръшна се за последно. Но нямаше как. Усетих у него някакво негативно отношение към сина му. Естествено, предпочете вилата на Жени" - завършва разказа си топследователят.

Славей КОСТАДИНОВ

Още по темета: Следователят по дело №1 Свилен Личев: Живков си беше приготвил куфарчето и чакаше да го арестуваме!