На своя глава управникът купил двигател от немска подводница “Круп”, за да живнат хората в балкана. Наричат го закоравял местен шовинист
99-годишният Тодор Кавгазов с основание може да се нарече живата памет на Смолян. Роденият в с. Славейно достолепен родопчанин на 10 февруари навлезе във вековния си юбилей. Дай Боже всекиму такова дълголетие. Макар и на преклонната вече възраст, думите му се леят и бълбукат, ромолят и препускат като чист планински поток. Паметта му е свежа като на възрожденски дамаскин, сиреч учител и книжовник, оставил трайна диря зад гърба си.
Животът на дядо Тодор наподобява латиноамерикански сериал в балкански соцвариант. Той е единственият потомък на славните карлуковски родове, едно от десетте чеда на баба Кина, наричана още Коджа Иванка. Зарязал гегата, ямурлука и стадата и отпрашил по широкия друм, без петак в джоба си, да се самообразова. И да стигне един ден до високите постове директор на БНБ и кмет на Смолян.

В дните си на първа и втора пенсионерска младост енергичният все още старец здраво стиска перото, чрез което описва бурните си преживелици. Така се появяват на бял свят автобиографичната му книга “Неспокоен живот” (1995), “Исторически поеми” (2001) и “Ариана – повести и разкази” (2003). А за началото на 2010-а, когато ще чукне сто лазарника,
подготвя поредното си сензационно четиво, отново изпълнено с драматизъм и човешки колизии от време оно. “Темелите на рода ми са поставени в старата българска столица Велико Търново. Все още дочувам гласа на мама, седнала смирено край огнището, сбрала цяла сюрия деца край себе си: “Ние сме дошли буднош, някога, много отдавна, от Арбанася”. Заветът на дядо гласеше: “Това, което ти казвам, слушай го добре! Всичко запомняй и постоянно разказвай!”, завръща се в миналото човекът-легенда.

Вместо да бъдат прогонени, новите заселници в планината на Орфей са приети едва ли не като месии в онези тежки и преломни години – падането на България под турско робство. Пришълците изграждат особена, суверенна представа с по-различните си адети, нарочени са за хора с “инакви”, т.е. с различни глави. Така селището им започва да се казва “Инак-главо”, в момента Иноглово. “Според моите скромни исторически изследвания патриарх Евтимий намира последен покой не в Бачковския манастир, а по тези земи”, категоричен е дядо Тодор.

Репортерът на “Над 55” е повече заинтригуван как едно момче от потомствена овчарска фамилия успява да надскочи ръста си и да достигне до такива възлови държавни постове.
“Отрано имах вътрешното усещане, че моят път в живота е предопределен. До 1924 г. познавах само овчарския живот – егреците, чановете, зловещия вой на прегладнели вълци. Бях едва 12-годишен, когато отидохме да пасем стадата край Одрин. Каквото съм преживял, съм го описал в книгите си. Но още тогава бях наясно със себе си, че скоро ще приключа с пасторалната идилия. Затова заръчах на мама да ми запази гайдата, гегата и силяхлъка. Гол като пушка поех дългото си пътуване към неизвестността. Дядо Ангел почина на 104 г., мама – на 93. Така че и двамата станаха свидетели на триумфа ми, но си умряха като горди планински орли – дори една сълза от радост не проляха”, разказва събеседникът ни.

На 26 декември 1926 г. пристига в Пловдив при свои роднини. Веднага се цани за хамалин на гара Филипово. Мръщи се на градските манджи, понеже по-вкусен му е качамакът и пататникът. След две години “емигрира” в Казанлък. Отново е докер, но вече чете “Ехо”, “Поглед”, “Заря”, “Жупел”. Хем хамалува, хем завършва шестмесечен търговско-счетоводен курс, а до този момент е едва с… третокласно образование. Започва да движи бумагите на местна фирма. Следващото му стъпало е Частното практическо училище “Петър Берон” в Пловдив с ректор архимандрит Стефан Абаджиев. Със съквартиранта си Бойко Раев, доста по-заможно момче от него, създават търговска фирма, която в далечната 1934-та печели клиент след клиент. Както се казва, богатий с парите, ученият – с ума.
Тодор продължава да си бъде все така “дебелоглав”, но хоризонтът, за който мечтае, все още е далеч. Нацелва престижната за времето си Търговска академия във Варна. През деня е в дюкяна си под Бунарджика, прави алъш-вериш, вечер упорито набляга над дебелите книги под светлината на газова ламба. Веднъж на няколко месеца пътува до морската столица.
Две сесии взима за една, без да е стъпвал на лекции и упражнения.

“Попаднах обаче на именития проф. Арнаудов, който ми преподаваше немски. Човек с изключително труден характер. Не искаше да ми завери семестъра, понеже нито аз го познавах, нито той мен. Обясних му со кротце, со благо, че работя и уча едновременно. Не ще и не ще да ме види! Но след като провери знанията ми пред комисия от 100 души, изведнъж почувства симпатии към скромната ми особа. Дори ме покани на обяд у дома си с доста по-младата от него съпруга”, връща лентата назад бившето овчарче.

Дипломираното вече чобанче интуитивно усеща, че банковото дело е “заразило” кръвта му. През октомври 1940 г. се явява на конкурс и от 700 кандидати от раз е приет в Българска кооперативна и земеделска банка. Очаква го бляскаво бъдеще в София, но предпочита да бъде “заточен” в родния си край.
Скоро е нарочен за най-големия и закоравял местен шовинист, особено когато за няколко години става и кмет на Смолян.

Не цепи басма никому
На своя глава купува от Варна двигател от потопена германска подводница от Първата световна война, произведена в заводите “Круп”, и нарежда да се монтира на камион, който да зарежда откъснатия от света Диарбекир със стоки от първа необходимост. Както е известно, районът няма жп връзка. Столичен ревизор му иска главата заради своеволието, но местните партайгеносе застават зад него. Повежда и спечелва ожесточената битка Смолян да стане околия, административен център, да се слее с кварталите Устово и Райково, а не да бъде прикачен към миньорския Мадан. Благодарение на пословичния му инат още през 1966 г. дълбокото Беклийско дере, което разделя града на две, само за три месеца чрез доброволен труд е подготвено върху него да се построи мост, немръднал оттогава досега. А пред величавото му дело свалят шапка и софийските директори на ГУП, както и всевластният тогава ген. Винаров.
По-младото поколение едва ли си има хал-хабер, че благодарение на стария Кавгазов китният им родопски град днес се радва на изобилна, хубава и студена балканска вода. Парадокс или не, градът е бил на воден режим. Че пътят до елитния зимен курорт Пампорово се дължи именно на гениалния му проект. Че по чукарите са построени стотици жилища и за местни, и за ябанджии...
“По силата на биологическите закони, след 51 години общ трудов стаж, от които 34 прослужих в банката, на 1 април 1977 г. се пенсионирах. Смятам, че честно изпълних мисията си”, завършва уникалния си разказ човекът, който има още 365 дни на разположение, за да се подготви достойно за вековния си юбилей. Екипът на “Над 55” на първо време му пожелава здраве и приятни емоции около 99-годишнината му, а следващата 2010 година да посрещне юбилея си като непотопяем “Титаник” с десетки гости-веселяци.

Смолян, Георги АНДОНОВ