23 януари, 17:35

Любомир Янов: Дъщеря ми Моника се омъжи по любов за банкера Венци Йосифов!

ЦРУ е изнудвало генерал Стойчев със секскомпромат.
прочитания: 11373 | коментари: 26
Любо Янов на сватбата на дъщеря си Моника с банкера Венци Йосифов (в кръгчето).

Любомир Янов е роден в София през 1943 г. на 14 февруари. Както обича да казва: “в деня на истинската любов и истинското пиене.”
Журналист, белетрист и сатирик, създател на пресцентъра на Министерски съвет и говорител на правителството на Димитър Попов, говорител на Българската футболна лига.
Бил е главен редактор на вестниците “Авто-мото свят”, “Учителско дело”, “Аз Буки”, “Телевизия и радио”, на редакция “Хумор, сатира, музика и забава” в БНТ. Работил е във вестниците “Поглед”, “Стършел”, “Стандарт”.
Освен това - инженер-химик, строителен работник трети разряд, артилерист-зенитчик от Трета бойна армия...
Любо Янов подготвя за печат книга със забавни истории и спомени, свързани с неговите най-близки и именити приятели. Защото, казва той днес, всеки си мисли, че летоброенето започва от него. А съвсем не е така...


- Много ми е любопитно да те попитам ти как реагира, когато дъщеря ти Моника се ожени за доста по възрастен от нея мъж - банкера Венцислав Йосифов, тогава шеф на Първа частна банка?
- Моника беше и е много красива... Нейната класна още като малка я изкарва на подиума и тя става “мис”... Идва детето и ми се похвалва. Викам й: “Момиче, със задник и с цици не се печелят успехи!” И още нещо съм й казвал: Моника, моята молба е винаги да имаш по три стола. Никога да не оставаш на земята, защото

от два стола се пада на земята, но от три - никога."

Когато видях един ден, че на Моника й порастват космички под мишниците, я поканих на разговор и й казах: “Избери си мъж, когото ти обичаш... Дали той ще те излъже, защото е много силен, или много слаб, или много умен, или много красив, или много богат, или много беден – твоя работа! Щом съумее да те излъже, щом го обикнеш, ожени се за него!.. Аз винаги ще бъда зад теб, докато съм жив!”

- Наистина ли нито веднъж не я упрекна за избора й?
- Защо да я упреквам. Вторият брак на баща ми, нали майка ми умира, когато съм бил на три години, е с жена, с която имат около 30 години разлика... И те живяха блестящо... Бяха невероятно добро семейство!

- Любо, ти си от дълги години близък приятел на Иван Славков. Какво ви свързва вас двамата?
- На моя рожден ден преди 5 години, който отпразнувах във Военния клуб, бяха и Иван Татарчев, и Иван Славков. Всеки знае Иван Татарчев какво направи с Тодор, сина на Иван Славков...
Но в този момент бяха изпратени първите български войници в Ирак... И двамата бяха против това...
Та на моя рожден ден Иван Славков и Иван Татарчев се сдобриха.
Понеже и двамата са истински българи, разбраха си грешките и... там се роди идеята да се напише едно писмо до всички посолства и до правителството, в което се искаше наказателна отговорност от кабинета за всеки убит войник в Ирак. Те преодоляха личната си неприязън в името на България... А иначе Иван никога не е предавал приятел, напротив, помагал е...
Един ден, преди 20-ина години става това... Пил съм водка и две бири и с колата си закарвам една дама до тях... Изкарахме хубава вечер... Към 12 часа си тръгнах... Понеже съм пил – карам бавно... И ме спира КАТ: „Да не си пил?!“ Отговарям: “Пил съм само две бири...“ Искаха ми пари, но аз такива пари не давам... Взеха ми шофьорската книжка и ме пратиха да ми вземат кръв... Много бях притеснен, защото по това време съм главен редактор на „Авто-мото свят“... Значи цял ден пиша: “Не пийте!“, пък мен да ме хванат пил, не върви...
По това време

бях тайно аташе на Боби Бец, шефа на „Комко“...

Уговорили се бяхме да му върша тази работа без никой да знае, той ми даваше пари на ръка... Отивам при него и му викам: “Бобка, така и така...“ А той: „Веднага отиваш в КАТ и казваш: „Аз съм Любо Янов, главен редактор на „Авто-мото свят“, върнете ми книжката, а Боби Бец ще подари веднага една кола на КАТ!“ Казвам им го това – шефът вика: "Ще помислим!"
Боби Бец обаче кани всички катаджии на вечеря в прословутия сега ресторант „Монтерей“. Един от шефовете на катаджиите ми вика: „Той дава една кола, но тя ще бъде за КАТ, не за нас... Ние да изядем по едно кебапче, така ли? Я, да помисли по колко лева ще ни даде!“ Това мен ме вбеси страшно, казах на Боби: “На никого нищо!!“
Продължавам да търся съдействие да ми върнат книжката... Отивам при Кольо Добрев, по това време председател на Комисията но национална сигурност в парламента. Той ме свърза с кого ли не – с генерали, с маршали.../смее се/ Те: „Ах, много тежко, ах, много тежко...“ Вървя по улицата, някъде към 5 часа след обяд, отивам към Клуба на журналистите, а срещу мен Иван Славков: „О-о-о-о, Любо, що си унил, бе?.. Разправям му за проблемите си с КАТ... „Така ли?...Я ела горе!“ И ме кани при себе си в Българския олимпийски комитет на „Ангел Кънчев“... „Кой ти взе книжката?“, пита. „Майор Еди-кой си...“ Той вика на Буба, секретарката си: „Донеси една бутилка уиски!“ Дали Иван познаваше този майор, или не, не мога да ти кажа... Но Буба го свързва с него в КАТ и Иван му вика: „О-о-о-о, майоре, къде си ти, бе, брат, кога ще пием по едно уиски?!“ Оня явно му казва: „Ми, когато кажете...“, защото Иван го кани: „Ами, ела сега веднага... Ще те чакам при мене... А, и като идваш, вземи със себе си книжката на Любо Янов...“ И затвори телефона... След известно време, ние вече си пиехме с Иван, идва майорът... Буба сипва уиски и на него: „Наздраве“ - „Наздраве“... И Иван го пита: „Носиш ли книжката на Любо Янов?..“ „Да“. „Дай ми я!“ Иван я взема, обръща се към мен и ми я подава с думите:

„Говедо, ако още веднъж те видя, че караш, когато си пил, никога няма да ти простя!

Взимай си книжката и да не съм чул повече такива работи с тебе!..“ И пак се обръща към катаджията: “Майоре, много ти благодаря! Ха, наздраве, че аз бързам!..“ Останахме с майора, а той: „Е-е-е, ти майката ми разгони!“

- Кога започва вашето приятелство?
- Познаваме се от плуването... Но истински се сближихме някъде по време на Младежкия фестивал / Международният фестивал на младежта и студентите – б. а/ през 1968 г... Седим в една кръчма на “Раковска”, дето сега е СДС... Много хора... Николай Генчев, Минчо Семов, Дико Фучеджиев и жена му Пиринка Хаджиева... Срещу мен е Иван Славков. А до него - някаква дама, която не познавам... Нещо става дума за Йордан Радичков. И Кольо Генчев вика: “Бе омръзнаха ми неговите “купа сено”, “игла в купа сено”... В този момент дамата до Иван не издържа и раздразнено се намесва: “Вие нямате право да говорите така за Радичков...” И се изказва доста яростно в негова подкрепа...
А аз, доста пийнал, веднага я прекъсвам: “Слушай, мадам, когато говори Николай Генчев, ти ще мълчиш! Това ти го казвам пък аз!” Настъпи божествена тишина... Минчо Семов вика: “Любо, много си пил... Вземи си едно такси и си отивай!” Отивам си.
На другия ден ми звъни Пиринка Хаджиева, жената на Дико Фучеджиев, и ме почва: “Бе, Любо, ти какъв идиот си! Ти знаеш ли коя беше тая снощи...

Това беше Людмила Живкова, бе! Едвам сме те спасили...”

Тя била бясна: “Какъв е този идиот?!”, вика. А Иван /Славков –б.а/ по-късно ми разправяше: “Любо, ти тогава майката й разката! На нея никой не й е говорил по този начин...” Тази случка като че ли беше истинското начало на нашето приятелство...

- Ти не я позна?
- Откъде да я позная. Те тогава не бяха женени, наскоро са се били запознали... Откъде да знам... Тя тогава не се появяваше по телевизията...

- През 90-те години вие с Иван Славков бяхте тръгнали да правите партия... “Напред, България!” се казваше... Как точно ви хрумна тази идея?
- Беше на рождения ми ден през 1994 г. в заведението на Румен Горанов, бивш футболист №1 на България, вратар на “Локомотив” – София... Събрах 20-ина човека... Хачо /Бояджиев – б.а/ ми вика: “Абе, Любо, ти беше много за Желю /Желев – б. а./. Сега за кой ще гласуваш?” Отговарям му шеговито: “ Ще направим нова партия!.. Ще направим партия “Иван”... “Инициативност, Възпитание, Активност, Националност”... Но в тази партия трябва да има ред. В нея ще влизат само хора, които се казват Иван или Иванка или имат приятел Иван или вуйна Иванка... И аз съм сигурен, че всички ще гласуват за нея...” Стана много весело... Така приключи всичко.
След три дни ми звъни Иван Славков и вика: “Абе, Любо, ти ми разказа играта! Знаеш ли колко хора ми се обадиха да питат вярно ли ще правя партия...” Викам му: “Иване, честна дума, и на мене ми се обадиха над сто човека...”
И тръгнахме да я правим... Решихме да се казва “Напред, България!”

- С теб все се случват интересни неща. Разкажи някоя от твоите знаменити истории като млад журналист във в. “Поглед”...
- Един ден Станчо Станчев, спортен журналист, с който работехме заедно в “Поглед”, се кани да звъни на ген. Владимир Стойчев, героя от Втората световна война, командира на легендарната Първа българска армия. Беше 2.30 следобед и ме помоли: “Любо, вземи другия телефон, аз ще задавам въпросите, а ти ще записваш, да можем да направим по-бързо интервюто...” По това време в София имаше ред и не беше нормално хората да бъдат безпокоени между два и четири... Звъни Станчо и вдига жената на генерал Стойчев, аз съм на другия телефон... Като чу женски глас, той се сепна и каза: „Много се извинявам, може би генералът спи?..“ И тогава чувам с моите 26-годишни девствени уши:

„Генералът никога не спи, генералът или ебе, или работи!..“

Това мене, разбира се, ме порази...
След два дни се виждам с Иван /Славков- б.а./, който имаше невероятно топло чувство към ген. Стойчев, както и генералът към Иван, и му разказвам какво съм чул... А Иван ме прекъсва: „Ти не знаеш нищо за него, бе, той е невероятен човек!“
И ми разказва следния случай: Две години след 9 септември 1944 г. ген. Стойчев го изпращат посланик в Съединените щати. От една страна, за заслуги към новата власт, от друга, защото той е единственият, който може да вземе да им спретне някой преврат... Работи там честно и почтено, но на петия месец при него влизат двама полковници от ЦРУ и искат конфиденциален разговор… Показват му едни снимки, на които генералът е в крайно неприлични пози с американски девици... И му казват: “Господин генерал, пред вас има два варианта. Единият: вие ставате наш агент и всеки месец ще получавате много добра сума, освен това - за всяко нещо, което ни съобщите – допълнително... Ако се съгласите – веднага изгаряме тези снимки още сега, негативите - също... Вторият вариант е: Вие не се съгласявате, а ние изпращаме тези снимки в България на новото комунистическо правителство... И с вашата кариера е свършено веднъж завинаги. Генерал Стойчев мисли няколко минути и казва: “Преди да дойда от България, ме извика лично

Георги Димитров и ми каза: “Генерале, може да изебеш цяла Америка, предател не ставай!”

Довиждане, господа!”
Взима първия самолет, отива директно при Георги Димитров: “Другарю Димитров, сбърках!” И му разказва цялата случка и какво е отговорил. Димитров се разсмива от сърце: “Генерале, уволнявам те като посланик в САЩ за тази работа! И те премествам в Париж – явно там е твоята сила!”

- В крайна сметка Иван Славков наследява ген. Стойчев като председател на Българския олимпийски комитет...
- Всички глупаци, които говорят, че Иван Славков е станал шеф на БОК и член на Международния олимпийски комитет, защото е бил зет на Тодор Живков, са далече от истината... И Брежнев не е можел да нареди на този генерал кого той да предложи за свой заместник в МОК... По това време Съветският съюз няма човек в МОК, те предложили да освободи мястото, щели да му дадат много пари, а на неговото да влезе съветски другар... Но генералът отсича: „Това е изключено, ще си влезе наш човек!“ И лобира за Иван Славков... Той е много твърдоглав... Просто харесва Иван.

- Самият генерал Стойчев как е станал член на МОК, знаеш ли?
- Станчо Станчев, спортен редактор в “Поглед”, ми е разказвал, че през 1924 г., когато генералът участва в олимпиадата в Париж, неговият кон се спъва и си счупва крака на едно препятствие... А е много напред в състезанието... Генералът изважда пистолета и застрелва любимия си кон пред публиката на трибуните... Защото, когато един кон вече не може да се състезава, той трябва да бъде убит... Онези от МОК помнят тази негова постъпка и след Втората световна война, когато през 1952 г. се възстановяват олимпийските игри, се сещат за този доблестен генерал... А освен това ген. Стойчев е герой от Втората световна война и е командир на легендарната Първа български армия, която достига тогава до Алпите...

- Ти си известен в журналистическата гилдия с прякора Поручик Янов. Откъде идва пък това?
- Честваме 40-годишнина на в. “Поглед”. Годината беше 1972-ра. Аз съм най-младият там... Банкетът беше в самата редакция, донесоха отдолу от Клуба на журналистите вина, мезета... Хората пиеха нормално, аз на моите години се напих от кеф и ходех по масите като цветарка... В един момент чашата ми беше на една маса, а аз говорех с някого на друга... Трябваше да вдигнем наздравица с този човек... Аз се присегнах и единственият вариант да взема чашата и да вдигна наздравица в навалицата беше да си свия ръката на 90 градуса... Изпих си напитката... След малко при мен идва един, който беше от ЦК на БКП Отдел “Печат”... Не искам да му споменавам името по обясними причини – не обичам за хората да се говори лошо... Та идва той при мен и ме пита: “Бе, Любо, ти защо пиеш така като царските офицери?” Аз веднага: “О-о-о, ама ти не знаеш ли?” Бях пийнал, въображението ми работеше на бързи обороти: “Навремето, когато имаше молебен на Гергьовден пред “Александър Невски”, царят казваше: “А сега - царските офицери и поручик Янов при аналоя!” /мястото в църквата, където застава патриархът – б. а./ Аз бях единственият поручик, който присъстваше там... “Затова - продължавам – реших да остана верен на царя! Царят не може да се върне, но може да се върне неговият син... И той ще каже: ”Само поручик Янов остана верен на баща ми! Ето, затова аз съм длъжен да пия така – с дясна ръка вдигната на 90 градуса, като царските офицери!” Онзи от ЦК ме изгледа учудено и си тръгна... Аз продължих, после отидохме на бар...
Сутринта в 9 часа телефонът ми “червен” – звъни... С мътна глава вдигам слушалката и веднага изтрезнявам. Отсреща ми казват: ”Тук е секретарката на другаря Лальо Димитров /по това време зав. Отдел “Печат” на ЦК на БКП - б. а./ Вика те веднага при него!” Взех първото такси. Пристигам. Секретарката ме посреща страшно студено. Влизам вътре и Лальо Димитров ме посреща от вратата с думите: “Ти що се подиграваш с ЦК на БКП?!” А на мен краката ми като на катеричка – чудя се дали да се катеря по фикуса, дали да се люлея на полилея... На всичкото отгоре не съм партиен член – ще изхвърча от вестника като нищо. Лальо продължава:

“Снощи си казал, че си поручик от царската армия!”

И ми разказва: Онзи рано сутринта отишъл при него и му казал: “Другарю Димитров, във в. “Поглед” работи царски офицер!” На Лальо му настръхва косата: “Кой е той, бе?!” Оня: “Ми, Любо Янов!” Лальо си отдъхнал и го насмел: “Абе, идиот, когато царят е умрял, Любо не е бил роден, бе!”
Връщайки се в редакцията на “Поглед”, разказах тази случка на Николай Никифоров, лека му пръст, прекрасен журналист и човек! Той я разпространи и оттогава ми излезе прякорът Поручик Янов... Затова винаги пия с ръка, свита на 90 градуса...

- Вярно ли е, че си станал говорител на правителството на Димитър Попов, защото си роднина на жена му?

- Не, не е вярно.
Братовчед съм на самия Димитър Попов...

Едно интервю на Айра МУРАД
Добави в Facebook



26 коментара

Напиши коментар
покажи следващите 0 коментара