Аз обучавах Андрей Луканов и Петър Младенов!
Христо Друмев е роден на 7 август 1932 г. Той е генерален директор на НДК от 1988 г., бивш зам.-министър на културата, както и президент на Българската федерация по бридж. Бил е два пъти световен шампион - през 1988 г. в Лил и през 2002 г. в Монреал.
Женен е за една от известните български юристки - Емилия Друмева, съдия в Конституционния съд.
Наскоро името на Христо Друмев излезе в списъка на агентите на ДС. Оказа се, че той е работил за службите цели 31 години. И заявява твърдо, че не са срамува от това.


- Произхождате от семейство на заможен капиталист преди 9-ти септември 1944 г. Баща ви - Христо Друмев, е бил представител на германска фирма и след преврата губи цялото си състояние…
- Ако не бяха тези обстоятелства около баща ми, които за мен не са много ясни, то аз щях да бъда най-щастливият син на милионер, щях да бъда ухажван от какви ли не красавици - момичета, за които бленува всеки един младеж.

- Как ви назначиха във Външно министерство при това обстоятелство?
- Парадоксално, но факт - с връзки. Благодарение на д-р Минчо Нейчев, който е бил служител във фирмата на баща ми. Тогава той беше министър на правосъдието и имаше авторитет и влияние в Министерството на външните работи. Освен това по стечение на обстоятелствата в това министерство имаха крещяща нужда от хора, които знаят чужди езици. И благодарение на това, че аз владея чужди езици, станах аташе в министерството и отговарях за целия американски контингент. При мен са стажували дипломати от кариерата като Петър Младенов, Андрей Луканов, както и осиновеният син на Георги Димитров - Бойко.
В началото на 60-те години обаче

Минчо Нейчев почина и аз останах без покровител,

така да се каже. Тогава бях уволнен поради политическа непригодност и започнах да се занимавам с чисто практически неща - ремонтиране на пишещи машини, а също и с... покер. За тези мои занимания обаче баща ми така и не разбра.

- А как стана връзката ви с ДС?
- Отделът, в който работех Външно министерство - този за Западна Европа и Америка, беше най-интересният отдел. Един от тези хора, който беше резидент към българското разузнаване в чужбина, беше много успешен, много кадърен. Смея да кажа, че той е от прототипите на Емил Боев от романа на Богомил Райнов. Веднъж този същият човек ме видя на улицата и се изненада като разбра, че са ме уволнили. Тогава фактически започна моето сътрудничество към българското разузнаване.

- Вярно ли е, че заради съпругата си Емилия Друмева сте отказали хазарта?
- Това беше в средата на 60-е години, тогава се оженихме с Емилия. Наложи ми се да заменя комарджилъка с бридж.
Аз се запознах с нея в един много мрачен период от живота ми, когато ме уволниха като политически непригоден. Тогава този великолепен човек - Цветан Стоянов, един от най-ерудираните интелектуалци, ми стана учител по бридж. Той ме запозна с много интересни хора, с които играеха всяка вечер, и по-скоро всяка нощ. Така в продължение на една година се издържах от професионална игра на покер. Играех с журналисти, музиканти, писатели. Това бяха музиканти, които работеха и в чужбина и бяха много заможни. Това бяха кореспонденти като Неделчо Драганов, писателя Павел Вежинов, но не ми е удобно да ги споменавам, защото са вече покойници. Такъв, разбира се, беше и Джери Марков (писателят Георги Марков – бел. ред.) Всичките обаче съм ги обирал и така носех доста парички вкъщи. Ставките бяха много високи.

- А как се запознахте с Емилия и защо я избрахте за своя съпруга?
- По едно време работех в Концертна дирекция. Там се занимавах с международна импресарска дейност. Аз съм дипломиран юрист, бил съм и адвокат, и с тази езикова и юридическа подготовка, мисля, бях полезен. През 1964 г., за 9-и септември, трябваше да се направи едно голямо участие по телевизията на ГДР и понеже знам немски много добре ме назначиха да бъда отговорник на групата. В нея бяха известни оперни певци, студентският ансамбъл, имаше хор, имаше естрадни певци. Имаше и четирима ученици от немската гимназия в София. В Немската беше и настоящата ми съпруга. Тя беше на 17 години и като я видях колко е симпатична и колко е сериозна, колко възпитана беше, точно в този момент аз реших и си поставих за цел в живота тя да бъде моя съпруга. Тогава бях вече на 32 години, но се ожених за нея когато навърших 37.
В периода, в който работех в Багдад, бях в кореспондентски връзки с Емилия. И ще ви кажа нещо, което на най-близки приятели съм го казвал. Определих си среща с нея още от Багдад три месеца по-рано в млечния бар на пл. "Славейков" за 11 часа на една определена дата. 15 дни по-късно ние се оженихме. И да ви кажа какъв е приносът пък на нейната сестра. Тя беше изключително интелигентна, по-голяма от Емилия, една от най-добрите филмови критици - Мария Райчева. Тя беше тогава приятелка с Анани Явашев, актьора. Той, като чул, че Емилия ще се омъжва за мен казал: "А, бе луда ли е добрата Еми? Я

веднага гледайте да осуетите тази сватба, защото той има много връзки с най-различни жени,

с неясни неща се занимава и на всичкото отгоре е един голям комарджия". Еми тогава дойде при мен, беше доста омърлушена, и казва: "Абе, този Анани казал на сестра ми, тя пък казала на родителите ми и те започнаха да плачат". Тогава рекох: "Гледай сега, нека ти кажа следното нещо. Първо, наистина, докато бях в Концертна дирекция, естествено е един неженен мъж в една такава обстановка да се втурне в най-различни романтични връзки, но нито една не е била толкова стабилна, че да предразполага за брак. Ти можеш да бъдеш сигурна, че ако се съгласиш да се омъжиш за мен, аз няма да те напусна. А това, което ти е казал Анани Явашев, изобщо не е вярно. Ето, сега ти казвам, че до края на живота си, аз няма да играя нито веднъж повече покер.

- Значи имате невероятна воля?
- Да ви кажа честно, не само волята, а ме беше по-скоро страх, че може да ми се услади, защото нещата се бяха променили и ако тогава печелех от покер стотици лева, сега вече тарифите бяха такива, че щях да печеля от една игра хиляди лева. Защото нали знаете - колкото и човек да мисли, че може да се контролира,

лакомията е нещо страшно,

можеше да ми се услади отново. Има и още една причина, за да не играя повече покер. Между другото, ще ви кажа, че един от доносите, които бяха за мен във Външно, беше, че съм картоиграч. Това нещо го научих някъде в 1989 г. Те, досиетата още не бяха отворени, но аз научих за моето досие. В един от доносите например пишеше: "Той играе много ловко карти, и то бридж". Това е нещо много гадно. А всъщност бриджът е най-умозрителната игра, която човек е измислил. Ако ви кажа примерно в Монреал през 2002 г., когато с един мой партньор - Иван Танев, спечелихме световната титла в същото състезание участваха и Бил Гейтс и Уорън Бъфет и много други известни световни личности. А знаете ли каква е разликата от това да поискаш среща с някакъв такъв човек за един предварителен разговор по официалния начин в неговия кабинет, или когато го видиш в клуба, където всички играете карти... И особено като види, че ти си един добър играч. Това препоръчвам от сърце на всички млади хора, особено на тези, които искат да се насочат към бизнес и дипломация, или пък към разузнаване или нещо подобно, да започнат да учат бридж, защото това е един страхотно лесен начин за установяване на контакти с много ценни хора. Ето тогава установих, че бриджът е по-ценен, отколкото покерът.

- Имате доста интересен и изпълнен с изненади живот…
- Животът ми се разви много бурно, като на филмова лента, защото след периода в Концертна дирекция отидох в Средния изток и там бях пет години като юрисконсулт на "Техноекспортстрой", но пътувах из целия свят, което си е истинско приключение. Мисля, че бях изключително полезен за страната си.

Преживял съм самата петдневна война между Израел и Сирия и Йордания и Египет и друга страна. Бил съм и в центъра на събитията с всичките тези опасности, защото тогава и пътищата не бяха много хубави.

- И там ли използвахте картоиграческите си умения?
- Ами, как! Нали трябва да влезеш във "висшето общество". Там станах един от най-редовните посетители на дипломатическия клуб в Багдад, където не беше стъпвал нито един представител на социалистическа страна. Според мен бриджът ми отвори много врати към света. Там съм се запознал с тогавашния багдадски лидер на партията Баас Ахмед Хаксан ал Бакр, на който охраната се ръководеше от самия Саддам Хюсеин.

- Как се развиха събитията във вашия живот по-нататък?
- След като се завърнах от Ирак, благодарение на Павел Писарев /тогавашен шеф на държавната Кинефикация/, станах директор на предприятието "Филм България". Започна се едно голямо пътуване по чужбина, с което обикалях международни фестивали и търгувах с кинематографична продукция. След това успях да сключа договор с "Метро Голдуин Майер", което е моята гордост, и за първи път внесох в България класически "упадъчни американски филми". Е, имах спор с някои партийни величия за това, но като им казах, че лично Тато ги е гледал и ги е одобрил,

те си свиха опашката.

Ами да отидат и да проверяват, нали?

- Бил сте културен аташе в половин Европа - Германия, Франция...
- О, за този период ще ви кажа, че беше върхът на кариерата ми. Бил съм и културен аташе в българския културен дом "Витгенщайн" във Виена до 1988 г. След това се върнах в България, за да поема импресарската дейност на диригента Емил Чакъров в НДК. След две години станах генерален директор на този истински дворец на културата, макар и построен под патронажа на социализма и на една прекрасна жена, политик и общественик - Людмила Живкова.

- Всеизвестен факт е, че вие сте човекът, превърнал НДК в печеливша структура. Можете ли да кажете вие лично колко печелите?
- Моята заплата със стажа, който имам, е някъде над 1500 лв. Заместниците ми взимат с 60 лв. по-малко.

Едно интервю на Александрина Роканова