На 7 август – точно 31 години след зверското убийство на писателя и журналиста Георги Заркин в пазарджишкия затвор, излезе на бял свят първия му роман „Чест”.
По този повод сина на легендата - Лъчезар Заркин разголи факти и събития около тайните, които все още витаят около името и живота на баща му.

- Как стигна до вас този роман на баща ви?
- За жалост, баща ми и до днес е познат като политическа личност, но не и като творец. Пътищата, по които достигаха до мен неговите творби, са най-различни. След смъртта му ни предадоха от затвора някои негови творби заедно с часовника му и лични вещи. Но с голяма част от произведенията му се сдобих от архивите на Държавна сигурност, когато бяха отворени досиетата и имах пълен достъп до секретната документация за него. Друга част пък пристигаше във времето при баба ми /майка му/ от негови съкилийници, на които ги е предавал тайно, когато е идвало време те да излизат от затвора. Изнасяли са написаното от него твърде изобретателно. Например някои от политическите му и граждански стихотворения са писани на една пилюрна хартия, навита на тънички рулца, които са изписани от двете страни с много ситен шрифт и могат да се четат само с лупа. Изваждан е тютюнът от цигарата и на негово място е поставено това рулце със стихотворенията в празната цигара и то е замаскирано с малко тютюн. Цигарата е вкарана обратно в кутията. Много такива кутии с „цигари-стихотворения” има у дома. Баща ми има две присъди за писане на такива политически стихотворения. Едната е от пет години, другата - от осем. В затвора си е водил и дневник. Но той е изчезнал.
След демокрацията моите главни действия и цели бяха да направя своите разследвания за политическите убийства в българските затвори и в частност убийството на Георги Заркин. Повече от десет години време ми отне тази работа. Върших я с помощта на Военна прокуратура. И

изскочиха потресаващи факти и събития, убийства и престъпления.

Из засекретените документи открих и много творби на баща ми, които са били прибирани към досието му. Но има и творби, които не са ни върнати, а… са публикувани под чуждо име.

- Какви са съмненията ви? Или фактите?
- Да. Ще ви разкажа нещо потресаващо! Малко преди 10 ноември излезе пиесата на Станислав Стратиев - комедията ”Балкански синдром”. Не бях я гледал още, когато у нас тогава дойде специално един човек, който е бил съкилийник на баща ми. Гледал комедията на Стратиев и се възмутил. Дойде специално, за да ми каже, че тази пиеса вече я е чел в старозагорския затвор, където е лежал с баща ми, и че татко е авторът й, а не Станислав Стратиев. Изтръпнах. Стратиев е един голям драматург, много известен! Какъв интерес имаше този човек да лъже? Прочетох „Балкански синдром” на Стратиев... После я и гледах.

Бях потресен!

Комедията на баща ми е написана на една тетрадка - пазя я в къщи - с абсолютно същите действия, сюжета, героите; дори отделни абзаци от текста, абсолютно същото развитие... Само заглавието й беше сменено.

- Как реагирахте ?
- Разбира се, че реагирах. Отидох при Станислав Стратиев. Кабинетът му беше в Сатиричния театър на ул. „Раковска” в София. Влизам аз при него. Казвам му: „Добър ден, не се познаваме...”. Представям му се. Казвам, че баща ми се казва Георги Заркин, че разполагам с негова тетрадка от затвора, в която той е написал пиеса, която е мот-а-мо като неговата „Балкански синдром” и има известни съмнения по отношение на неговото авторство. Извиних се предварително, че зная, че той е известен драматург, че има и други произведения, но това е факт, който мога да докажа.

- И как реагира Станислав Стратиев на това място?

- Много се смути.

Забелязах, че се изчерви, но не реагира никак остро. Каза, че нямал нищо общо… Но набързо стана, засуети се и ми каза: “Вижте... , ако трябва да ви помогна с нещо, ще ви помагам винаги! Обаждайте се”. Беше мек. Не ми се обиди. Ако при мен дойде някой и ми заяви нещо подобно, просто е абсурдно да реагирам така спокойно, пък предполагам и всеки друг автор. Но Станислав Стратиев дори не поиска от мен да му покажа тетрадката с пиесата на баща ми! Как така някой ще те обвинява очи в очи в плагиатство и ти ще му кажеш, че искаш да му помагаш, той да се обажда, за всичко, от което имаш нужда, че той е насреща и прочие?! Аз излязох от кабинета му и, разбира се, никога повече и за нищо на света не съм го потърсил.

- И досега не сте ли предлагали пиесите му на някои театри?
- Не съм. Но имам един експеримент в тази посока още през 1986 г. Тогава предоставих на Младежкия театър в София една от пиесите на баща ми - „Орфей и Евридика”. Разбира се, по онова време беше абсурдно името на Георги Заркин изобщо да се спомене, не да се играе на сцена негова пиеса. Тогава се именувах Лъчезар Георгиев Атанасов. И с тази фамилия никой не можеше да разконспирира чий син съм. А още повече да се досети, че имам нещо общо с убития в затвора „враг на народа” Георги Заркин! Все едно аз съм авторът на пиесата „Орфей и Евридика”. Предоставих на художествения съвет на театъра да я прочетат. Директор на Младежкия театър тогава беше актьорът Петър Чернев. Поиска лична среща с мен. Бях само на 24 години и трябваше да се представя добре в разговора. Нали ужким аз бях авторът на пиесата. Наложи ми се да чета „Теория на драматургията” преди да ида на срещата, за да съм „на ниво”. Отидох. Седнахме и започнахме разговора. Каза ми колко прекрасна била творбата ми. Какъв истински шедьовър на драматургията е, че имам голямо бъдеще и т.н. Разбира се, че щях да си призная греха, в случай, че пиесата се постави и се играе на сцената. Бях дори го измислил как ще стане: След като бъде поставена и се играе известно време, тогава аз щях да направя изявление в печата, или някъде публично,

че не съм авторът й, а съм син на Георги Заркин и тя е негова драматургия.

И да го докажа със затворническата тетрадка, в която е този текст. Да си призная, че съм бил принуден от обстоятелствата да скрия временно истината, за да види произведението бял свят.
Та, след като завърши с тирадите колко е прекрасна пиесата „Орфей и Евридика”, Петър Чернев в прав текст, директно ми предложи да впиша като съавтор на пиесата „си” Кольо Георгиев. Не познавах този човек. Не съм се движил в тези среди. Но Петър Чернев се опита да ме убеди, че това се налагало, защото този Кольо Георгиев е трябвало да защити професура и това щяло да стане именно по този начин – като е съавтор на пиесата „ми”?!”.

- Но това е потресаващо! Нима Петър Чернев е имал предвид известния драматург и директор по това време на Театър „София” - писателя Кольо Георгиев? Който беше и драматург на Младежкия театър, както и председател на Съюза на българските писатели. Възможно ли е...?
- Наистина, не познавам този човек Кольо Георгиев. Но това беше името, което Петър Чернев повтаряше и ме убеждаваше да се съглася. И че ще получа хонорар. И по десет процента от печалбата на всяко представление от пиесата ще получавам. Само от мен се иска да се съглася той да бъде съавтор на „Орфей и Евридика”. Аз, разбира се, отказах!

- А казахте ли му накрая кой е истинският автор на тази творба?.
- О-о-о, не! Знам ли как щеше да реагира?! Моята цел не бяха парите, а да направя така, че произведението на баща ми да види бял свят и при това с неговото име. Затова пробвах по този начин в Младежкия театър. Но след като отказах категорично, след време получих една рецензия от същия този Младежки театър, че пиесата не била сценично произведение...

Стара Загора
Керка ХУБЕНОВА


ДОСИЕ:

* Георги Заркин е уличен в противодържавна дейност и е вкаран в затвора едва на 25 години. Зад стените, основно на старозагорския и няколко месеца преди края на живота си в пазарджишкия затвор, прекарва единайсет и половина години. В навечерието на Световния писателски конгрес в София през 1977 г., за да не „пречи” на властващите и да не стане „международен проблем”, че един писател и журналист е в затвора по политически причини и събратята му от демократичните страни да възроптаят, Георги Заркин е зверски убит. Издаден е и фалшив смъртен акт, че е умрял от сърдечна недостатъчност.
* В деня на погребението му, два часа преди него - близките му получават известие, че е мъртъв и... вече го погребват. Те няма как да го изпратят в последния му път. Управата на пазарджишкия затвор го закопава набързо в сектора за безпризорни и изоставени стари хора, без близки.
* През 1990 г. единственият наследник на писателя - Лъчезар Заркин, иска ексхумация на трупа и нова независима съдебно-медицинска експертиза, която категорично доказва зверското му убийство. Чрез военноокръжна прокуратура в Пловдив е открит и живият доктор на затвора д-р Петков, който свидетелства за оказаното му насилие - бой и удари по кокалчетата, за да напише фалшивия смъртен акт на Георги Заркин след убийството му.
* Имената на убийците са известни. Между тях има още живи.