ИЗПОВЕД СЛЕД СМЪРТТА
Не ме болеше! Стана ми топло, изповядва се сензационно бизнесменката.

Преди две години - на 27 юли 2003 г., на колхозния пазар във Варна хладнокръвен килър изпразни от упор цял пълнител в тялото на бизнесдамата Ваня Червенкова. Пет от куршумите удрят на месо. Красавицата и тя започва да се дави в собствената си кръв пред шокираната си дъщеричка Никол. Единият куршум минал под дясното око и излязъл през черепа. Вторият влязъл зад ухото и излязъл през лявата буза. Третото парче олово я пронизало откъм гърба и разкъсало белия й дроб и плеврата. Последните два раздробили дясната ръка.

Родената в Пловдив през 1967 г. обаче оцелява. Напук на здравата логика и медицинските закони! За нея почва да се говори, че е докосната от Бога! Суеверни жени намират сега повод да стигнат до нея и тайно я докосват. За късмет.
Ваня Червенкова е от първите производителки на алкохол и бутилира минерална вода по времето на демокрацията. Раззвива много сериозен бизнес със страни от ОНД и балканските държави. Радиоводещият Боби Цанков бе един от разследваните за неосъществената екзекуция, станала малко след като Ваня заведе дело срещу него. Обвинението й е, че той я завлякъл с 60 бона.
Две години след разтрела Ваня изглежда сякаш нищо не се е случило с нея. Сменила е житейската философия и е обърнала цялата си душа към Бог. Пише книга за пътуването си в оня свят. И за завръщането си оттам. Част от сензационната изповед ШОУ публикува, за да могат чрез словото и нашите читатели да се докоснат за късмет до Ваня.
^След като оцелях и от мига, в който отворих очи, до ден-днешен много мои приятели, познати, дори и непознати, които разпознаваха в мен простреляната Ваня Червенкова, ме питаха: “Какво видя там горе?”, “Има ли Бог?”, “Как изглежда?”...
Ще се опитам да отговоря в книгата на моя живот преди смъртта и след това.
Колко вечери преди да заспя съм си задавала въпроса - какво изпитва човек, когато убива? Защото аз мога да разкажа какво изпитва, когато умира!
Та нека се върна в последните часове от моя предишен живот. Върнахме се от плаж с дъщеря ми в хотелската стая във Варна изтощени и набързо се изкъпахме. Спомням си, че силно се напарфюмирах. А знаете ли защо си спомням това? Защото и аз, и детето до ден-днешен не понасяме тази миризма. Може би, защото подсъзнателно ни връща към смъртта ми.
Все пак в късния следобед на онзи злокобен ден посетихме църквата. Помолих се за здраве, успех и най-вече за щастието на Никол! Знаех, че светците чуват молбите ми, знаех, че Господ винаги е бил с мен и знаех, че винаги ме е закрилял. Всичко, за което съм го молила в живота си, съм го имала. С изключение на едно - на мъжа, с когото се разделих няколко години преди това. Само това не ми даде Господ. Сега като си спомням болката от раздялата страданието като че ли е същото, както и при смъртта ми.
Връщам се към храма, в който се молехме аз, детето и приятелката ми Елена, която беше с нас тогава. Вървяхме по алеята сред хора и не съм подозирала, че килърът е на метри зад нас. Спонтанно взех решение да отида на гости на сестра ми във Варна. И без това толкова рядко се виждахме. Бях с колата и потеглих към Рибния пазар на града, за да купя някаква специална риба, която Елена поиска. Влязохме вътре и ми стана смешно, че се засичаме отново с мой приятел банкер, с който се срещнахме точно преди да тръгнем от София. Излязох. Детето и Елена бяха зад мен. Запътих се да взема диня и помолих жената, която ги продаваше, да ми помогне да я занеса до колата. Тя с радост се съгласи и на няколко, 1 или 2 .метра от колата чух шум от изстрели. В първия момент не осъзнах, че са от пистолет, а мислех, че са пиратки. Дори изругах наум. Изстрелите не спираха! Чувах ги ясно и отчетливо. Чувах ги с ушите си и ги усещах вече близо до мен. Не осъзнавах какво става. Инстинктът ми на майка обаче бързо сработи и започнах да се озъртам за детето. Съзнателно разбрах, че нещо става и си мислех да не се случи нещо случайно на малкото ми същество. За миг не съм си мислела, че тези изстрели са били за мен. Чувах ги ясно и отчетливо. Чувах силен шум - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9... Изстрелите пронизваха ушите ми и изведнъж спряха. Не виждах детето, въртях се безпомощно и не разбирах какво става. Видях милата жена с динята пред мен и усетих ужаса в очите й, че нещо става с мен. Не мога да ви опиша изкривената й физиономия. Ако й попадне този разказ, то моля да ми прости. Представяте ли си какво е изживяла, виждайки ме цялата в дупки от които пръскаше кръв?
Разказвам ви го в сегашно време, просто защото аз го видях.
Погледнах се, а от мен струеше кръв!
Ярка, червена, гъста, хлъзгава и топла!
Спомних си на село, когато моята баба (лека й пръст) колеше на дръвника кокошка или петел как от него хвърчаха струи кръв и как животното, подскачайки без глава, умираше в конвулсии и гърчове. Сигурно и аз съм била за околните нещо подобно. Погледнах пред себе си и с всяко вдишване на въздух струята ставаше по-силна. Отвсякъде шуртеше - от главата ми, от ръката ми, от гърдите ми, от раменете ми. Усещах консистенцията на кръвта, гъста и топла и започнах да вдишвах въздух, който по дяволите не ми стигаше. Пак полагах всички усилия да вдишвам и пак струите се увеличаваха. Не знаех да пестя кръвта или да се боря за капка кислород.
Не ме болеше! Стана ми топло и в този миг погледнах нагоре.
Все още се държах на краката си, но чувствах, че губя силите си. От цялата си душа, от всяка частица на тялото си отправих зов за помощ към Господ! Молих го да не умирам заради моето същество, заради дъщеря ми Никол, която беше някъде зад мен и виждаше и осъзнаваше всичко. Ако знаете само как Го молех!!
Две години вече се мъча да повторя силата на тази молба, но… не става. Не се получава! Това са моменти, които, може би, само веднъж човек изпитва и за които мнозина учени не могат да дадат обяснение. Аз зная, че изпитах нещо нечовешко в този миг. Чувствах, че краката не ме държат повече, усещах умора и адска топлина. Но се молех! Молех се до последния си дъх! Тогава… Тогава стана и чудото!!!
Вдясно от мен видях малка, идваща към мен светлина.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма ставаше! Невероятна светлина - не бяла, не жълта, цвят… Нямаше земен аналог! Застана пред мен и ме обля. Спокойно, Ваня, ти ще живееш! За части от секундата мина мисълта ми за Никол и докато попитам светлината и докато измоля за живата си, отново чух: “И Никол ще видиш, а сега ела с мен!!!”
Изведнъж се понесохме. Ей така нагоре. Аз се срутих на земята и усетих, че тялото ми остава там долу на паважа. Безжизнено, свито, под огромна локва кръв.
Понесохме се нагоре - аз и светлината.
Виждах всичко наоколо, с моите очи, но не усещах тяло. Не исках да се връщам. По пътя си срещнах няколко човека, с които разговарях (двама от тях са публични личности и не желая да споменавам умишлено имената им). Казах им, че аз отивам нагоре и че там има място за тях. После изгубих представа за време и пространство.
Светлината ме водеше и бях спокойна, че е до мен. Стигнахме до място, което не зная как да ви опиша. Искам, но не мога! Попитах: “Ти ли си моя ангел-хранител”, а той ми отговори: “Аз съм твоят Господ и сега ти ще ми разкажеш за своите грехове”. Изведнъж като на кинолента премина целия ми живот. Като за миг, като за част от секундата виждах какво е било до този момент. Разказах си всичко и знаех, че нищо не мога да скрия.
Едва сега след две години, хиляди прочетени книги, трудове, стотици хиляди редове, аз зная, че той е прав. Зная, че лошото води след себе си по-лошо, зная, че страданието ме е извисило дотолкова, че да разбера отлично смисъла на неговите думи! Няма да крия от вас. Често съм се изкушавала за мъст в първите месеци, лежейки в превръзки и бинтове. Исках да пролея реки от кръв. Кому е нужно? Нима ще променя нещо, освен да осакатя нечии човешки души? Не! Всеки рано или късно ще застане пред Него и ще даде отчет за живота си.
През времето, в което ви описвам общуването ми с тази енергия, сила, светлина или както искате го наречете, медиите разпространяват бързо новината за моята смърт. После се разбира, че съм все още жива, за комата в която изпадам, за командното дишане, животоспасяващата операция и съвсем малките шансове да оцелея. Какво ли са казвали на детето ми в този миг? Може би само майките ще ме разберат.
Разказаха ми, че са скрили Никол под една сергия и когато са дошли да я вземат, е била толкова тежка, че не са можели да я повдигнат. Боже мой, дали ще мога някога да изкупя греха си пред това дете, на което причиних такова страдание. Та тя беше само на 9 години тогава!
Когато са съобщавали по всички телевизии новината, родителите ми не са я чули. Били на двора на къщата и виждат събрани съседи, които идват към тях. Никой не е можел да им съобщи, накрая една съседка събира смелост и съобщава, че съм застреляна. Представяте ли си в този миг какво е почувствала мама???
Представяте ли си да чуеш, че детето ти е мъртво, а ти си го надживял?
Оттогава моята майка не е същата.
Загубва съзнание, а в очите на баща ми бликват сълзи.
Потеглят към болницата, а там вече хората с бели престилки се борят за живота ми! И до ден днешен, като видя лекар с бяла престилка, изпитвам страшен респект и уважение. Благодаря на всички, които през онези дни във Варненската окръжна болница са се борили, за да ме върнат на дъщеря ми! Никога няма да забравя мига, когато след няколко дни отворих очи и погледнах този свят, в който съм сега! Може би ги виня само за това, че виждайки восъчнобелия ми крак през малкия отвор на вратата на реанимацията мама ги е молела на колене да я пуснат само да ме докосне, за миг да ме пипне... Но не са й разрешили.
Помня, че от мига, в който отворих очи, усетих адска болка, не можех да се движа.
Макар да бях със страшни болкоуспокояващи лекарства, усещах много болка.
Чувствах тялото си като разкъсано, бях на системи с някаква противна тръба в устата и гола, покрита оскъдно с чаршаф. Видях плочки, бели и зелени престилки, усещах студ и затворих очи.
Исках да се върна там където бях. На Оня свят.
Не осъзнавах още, че съм в реанимация, не мислех вече за детенцето ми. Не исках да виждам тези хора, сред които и някакви цивилни, които се оказаха, естествено, полицаи. Последва и дежурния въпрос как се казваш и какво помниш. Не ми се говореше, болеше ме, дишах много трудно и по малко, а това ме изнервяше. Ах, колко исках да се върна обратно в Оня свят! Затварях очи, но нещо ме подтикваше да ги отварям. Може би след минути дойдох на себе си и оттогава разбрах, че ще живея.
Припомних си коя съм, осъзнах, че съм в болница. Усещах разкъсващи болки по цялото тяло. Чувствах се изморена и много изтощена. Не можех да се движа, цялата бях в някакви маркучета, тръби, свързани с непознати за мен апарати. Усещах гадна миризма на кръв, на лекарства. В ушите ми бучеше някакъв странен шум, нямащ нищо общо с тишината и вселенския покой, където бях преди минути. Всички се бяха надвесили над мен и очакваха нещо, може би дали ще проговоря нормално и адекватно, а може би си мислеха дали отново няма да потъна в света, от който идвах. Ясно обаче осъзнах, че ще живея. Знаех, че трябва да събера всички сили и да оживея. Борех се за въздух, борех се за да продължат жизнените ми процеси, борех се със смъртта, която исках да излъжа.
Борех се за живота си. Знаех, че там някъде ме чакаше детенцето ми, на което бях така необходима, защото съм й единствена!
Вярата ме изпълваше и не се предавах. По-късно осъзнах, че това е едно от най-ценните богатства в живота на човека. Затова ще понесем гнева на природните стихии. Ето затова искам да кажа на хората, че Бог наистина съществува и че трябва всеки от нас да се замисли как живее и какво върши, защото вярвайте ми - богоизбрани няма. Там където съм била, всички са равни.
Няма пари, няма коли, няма суета, няма власт... Там всички сме подвластни на Него - на Създателя на Вселената.
Рано или късно, всички отиваме там.
Позволете ми да спра до тук, позволете ми да се обърна към хората от този вестник, за да им благодаря. Не търсих луксозни издания и гръмки имена, исках моите редове да се прочетат от обикновените хора.
Много интервюта дадох за тези две години, много се изписа за мен и много се злоупотреби. Видях името си в какви ли не сайтове, издания и класации. Намерих цели 500 страници в Google за себе си, оказах се сред 10-те най-големи късметлии на България, видях се и във втори том на “Най-богатите българи”, спрягаха ме за докосната от Господ, едновременно за български представител на руско-чеченската мафия, преписваха ми несметни богатства и изкарваха детето ми ту от мъж, който дори и не познавам или пък зачената ин витро...
Дребна суета и смешни простотии...
Затова и реших да напиша моята книга за малките тайни от голямото съществуване на нас хората. Имам право на това. Защото бях на Оня свят, откъдето връщане няма.^

Записаха:
Зорница СТОИЛОВА
и Душко ПЕТРОВ