Телевизиите ще са на дъното, докато в тях работят хора като Карбовски
<strong>Филмовият и телевизионен оператор Емилиян Динов е снимал в най-горещите точки на размирния ни свят. Почти всички филми, които е заснел, са награждавани на международни филмови фестивали. Може да се каже, че филмът, който заснемат заедно с журналистката Ваня Манолова &ndash; &bdquo;Среща на вековете&rdquo;, е последният, запечатал Сирия преди ИДИЛ и разрушенията в тази древна и прекрасна страна. Операторът още пази и талибански куршум от снимките си в Афганистан. Той е и вторият наш кинодокументалист, снимал на остров Ливингстън, Антарктида, но е първият оператор, минал през нос Хорн. Пред очите му се построява християнският храм там. Филмът &laquo;Антарктида 2012&raquo; спечели една от големите награди на Първия международен кинофестивал за кино и телевизионни филми &laquo;Славянска приказка&raquo; в София, в тежка конкурентна битка с над 300 филма от Германия, Франция, Русия, САЩ, ЮАР и Китай. Пред камерата на Динов за пръв път е снимана отблизо и Паисиевата история в Атонския манастир, при връщането на светинята. Много са любопитните истории, които операторът преживява по време на снимки в различни точки на света. Те са се превърнали в най-съществената и ярка част от неговия живот, защото Динов е от онези хора, които изцяло се посвещават на работата си. Ето какво разказа пред репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo;:</strong><br /> <br /> <strong>- Г-н Динов, в средите на кинодокументалистите и телевизионните оператори се говори, че вашата специалност е войната...</strong><br /> - Може да се каже. Снимал съм в Косово с Любчо Нешков. Оттам ме пратиха в Албания, снимах събитията в Румъния през 1989 г., после заминах за Афганистан. Вече едва ли някой си спомня, но българската преса отрази новината, че аз, Георги Милков и Стоян Витанов сме били &bdquo;заложници&rdquo; там. Това не е съвсем вярно, макар че в действителност ни следяха на всяка крачка - журналист там няма възможност да ходи където си поиска. Бяхме под постоянното наблюдение на шефа на областта на долината Панджшир. Той беше с правомощия, дадени му от тяхното министерство на външните работи, да дава разрешения за всичко. Дори за да си тръгнеш, да отлетиш, ти взимаше 200 долара. Всичко, от което имаш нужда, беше в ръцете му. Така че без да си &bdquo;заложник&rdquo;, се чувстваш като такъв заради постоянния рекет - плащаш за всичко, а повечето неща ти ги забраняват, за да &bdquo;заобиколиш&rdquo; забраната, като си платиш. Един ден изпаднахме в ситуацията да искаме и да не можем да си тръгнем. И ако не се бяхме обадили в МВнР на Елена Поптодорова, която се свърза със Соломон Паси, да му каже в какво положение се намираме, <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> може би отдавна нямаше да сме между живите </strong></span><br /> <br /> На 23 октомври отлетяхме от Паширската долина към родината. На гърдите си носех талибански куршум. И доскоро го носех на верижка, после го прибрах в една кутийка у дома. <br /> <br /> <strong>- Филмът на Българската национална телевизия &bdquo;Среща на вековете&rdquo;, заснет от вас през 1994 г., е носител на голямата награда на първия &bdquo;Турист филм фест&rdquo;. Днес вече този филм има, как да кажа - &bdquo;възпоменателно&rdquo; историческо значение. Сирия във филма ви е вече само един красив спомен!...</strong><br /> - Да, &bdquo;Ислямска държава&rdquo; е унищожила почти всичко, което снимахме тогава. Жалко, много жалко! И за Сирия, и за цялото човечество!... Още като бяхме там, вече се усещаше едно напрежение между сирийското общество и малцинствата, които по-късно са станали част от &bdquo;Ислямска държава&rdquo;. Военните ни наблюдаваха изкъсо какво снимаме и дори - от какъв ракурс. Веднъж се наложи да изтрия всичко, което бях снимал през деня, защото си избрах за снимачна площадка един техен паметник, много висок &ndash; нещо като нашата Шипка, пак така се изкачваш по много стъпала, но се оказа, че ракурсът ми не бил позволен?!? Ние имахме разрешение от сирийското министерство на културата за снимки, но &bdquo;Не и за военни обекти!&rdquo;, ми каза с рязък тон един военен и ми заповяда да изтрия касетата. Оказа се, че гледната точка, от която съм снимал, &bdquo;се вижда&rdquo; военен обект. Ей, някъде много в далечината, но все пак. Изтрих ценни кадри. Добре че по-голямата част от заснетото предишния ден бяхме оставили в колата. За Сирия какво да ви кажа?... ИДИЛ е проклятието на тази великолепна страна. Ужасно мъчително е да гледам сега кадри от филма &bdquo;Среща на вековете&rdquo;, запечатали уникалната древна архитектура на Сирия, паметници, които са безценна съкровищница на световната култура, които... вече са под руините...<br /> <strong><br /> - Но вие вече знаехте какво е истинска война от Афганистан...</strong><br /> - Да, така е. Видях войната, както се казва, с широко отворени очи. Цивилизован човек трудно може да си представи какво в действителност беше в Афганистан. Толкова прах и мръсотия, такава липса на хигиена, глад и жажда, съвременният цивилизован човек трудно може да възприеме за реалност в 21-и век. Елена Йончева ме беше предупредила в никакъв случай да не пия вода от реката, но след дни наред неутолена жажда аз нямах друг избор, освен да се опитам да си преваря малко речна вода. В продължение на седмица не бях ял и пил нищо, защото още първия ден забелязах във водата, с която варяха чай и готвеха ориз, да плуват... фекалии. Един ден видях Стоян да си мие зъбите над бидона, а водата в него идваше от отходен канал. Казах му какви са ми подозренията и че по-добре да не се мие с тази вода, но той не обърна особено внимание на думите ми, докато едно л...о не мина пред очите му. И като стигнах до точката, в която трябва да предприемеш нещо, за да не умреш от глад и жажда, откраднах едно канче от военните, които ни пазеха, и се надявах тайно да налея вода от реката и да я преваря, за да пия поне няколко живителни глътки. Тъкмо успях да преваря вода, когато някой ритна изпод ръката ми канчето и с периферното си зрение видях... военен. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> Бяха ме забелязали </strong></span><br /> <br /> Военният, който ми ритна канчето, ми просъска на руски: &bdquo;Връщай се обратно и за друг път да знаеш, че няма да ти се размине!...&rdquo;, ми каза той. Чак в последната къща, в която ни настаниха &ndash; дом на военни от елита в градчето Роха, имаше течаща вода &ndash; там за пръв път си позволих да пия вода и да се изкъпя. Братовчед на генерал Бариалай беше поел ангажимент към нас, та благодарение на него получихме и други екстри - за пръв път спахме с одеяла. В предишната къща имаше една тоалетна за 30-40 журналисти, която непрекъснато беше запушена. Както ви казах, с вода от отходен канал варяха ориза, който е основна храна в Афганистан. Ядеш, не ядеш &ndash; всичко си плащаш с долари. Когато ни свършиха вафлите и бисквитите, с които успяхме да оцелеем, събрахме помежду си пари, за да платим 300 и кусур долара да ни закарат с джип до един пазар, откъдето можеше да си купим нещо за ядене, от което поне да не ни е гнус. <br /> <strong><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201611/1c.jpg" width="520" height="368" alt="" /><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Войната като начин на препитание</em></span><strong><br /> <br /> - Винаги съм се питала как живеят в такава обстановка местните хора?...</strong><br /> - Може би са свикнали, не знам!... Те живеят в глинени постройки, над които се изсипват тонове прах. Забъркват глината със сол, за да бъде по-здрава така наречената къща. Местните хора са свикнали с войната и се прехранват от нея. Повече от 30 племена в Афганистан са в постоянна битка помежду си. Там всеки ти вади автомат и скача да те стреля. Нещо страшно е, но аз мисля, че когато се озовах там, войната вече се беше превърнала в начин на съществуване за тези хора и за жалост &ndash; в част от манталитета им. Те са неграмотни, нямат представа за света и вероятно смятат, че това, което е там, е нормално съществуване?! За нас, европейците, е трудно да си представим какво е да живееш в подобни условия, но хората там не познават други!... <br /> <strong><br /> - Споменахте Елена Йончева...</strong><br /> - Невероятна жена. Много смела, много овладяна. Вие не можете да си представите какво е за мъж да бъде там, в онези горещи точки на света, където смъртта витае навсякъде. Елена, като журналист, може би няма аналог в света! Тя е истинска гордост за българската телевизионна журналистика. За жалост не мога да кажа добри думи за много други телевизионери, които сега владеят телевизиите. Не знам дали пак има предаване на Карбовски, но хора като него не трябва да са на екран. Водещите ни телевизии в момента, като Нова телевизия и bТV са комерсиални и лансират водещи, които си въобразяват, че са журналисти. Хора с огромно самочувствие, които не следват професионален идеал, а са готови всеки път да сменят работното си място, ако другаде им предложат повече пари. Харесвам като водещи Ани Цолова и Виктор Николаев, но те направиха точно това. Комерсиализацията на телевизиите е вече факт, а тя е враг на културата и на истината като цяло. Смея да твърдя, че БНТ, с всичките й кусури, все още държи на културното поднасяне на фактите и е направо като бяла врана сред останалите в ефира. <br /> <strong><br /> - Вие къде работите в момента?</strong><br /> - Никъде.<br /> <strong><br /> - При толкова много награди?... И такова себеотрицание в професията?...</strong><br /> - Никой не се интересува от това. И когато работех, нямах пари, а сега нямам нито работа, нито пари. Нашата действителност е мрачна. Както казах, в телевизионните среди работят много недостойни хора, на които не им е мястото там. Поне да можех да помогна с моя опит на подрастващото поколение оператори в НАТФИЗ, но и там не ме приеха!... А за смелостта си имам моя теория: По принцип българските журналисти и оператори са изключително смели, може би защото са ниско платени. Ние се хвърляме буквално безразсъдно в събитията, защото гледаме на това като на професионален шанс &ndash; някак си сме игнорирали в съзнанието си заплащането. Винаги съм казвал, че бедният журналист и оператор са <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>машина за правене на добри репортажи </strong></span><br /> <br /> Наши западни колеги, които като нас отразяваха Косово, взимаха по 400 долара на ден, за да излязат на снимки. Ако види един такъв, че много се стреля, не излиза, а ние &ndash; обратното &ndash; хукваме, да не изпуснем стрелба!.. Има нещо тъжно в това себеотрицание, но същевременно заслужава уважение и истинските професионалисти го усещат. Примерно онова, което заснехме с Любчо Нешков в Косово, ни го излъчваха 14-15 пъти по Си Ен Ен и Евронюз. Въпреки че те си имаха там големи екипи, излъчваха заснетото от нас, защото беше натурално, естествено и заснето от друг ракурс. <br /> <strong><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201611/1b.jpg" width="520" height="390" alt="" /><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Българско знаме сред ледовете на Антарктида</em></span><strong><br /> <br /> - Свиква ли се с войната?</strong><br /> - Ужасно е разкритието ми, че с войната се свиква. Казах ви за хората в Афганистан. Те може би не знаят какво е мир и какво ще правят, ако такъв се възцари за дълго време?!? &ndash; Може би в някои точки на планетата войната се е превърнала в част от националния характер на хората там. Да не дава господ това да се случи в повече региони в света, или да се запали световна война!... Защото човешката психика се променя много в условията на война!... Виждал съм това многократно с очите си и повярвайте ми &ndash; то е нечовешка промяна!... <br /> <strong><br /> - Доколкото разбрах, си имате колекция от куршуми?...</strong><br /> - Освен талибанския си имам куршуми от Косово и от Румъния. Преди Афганистан си носех куршума от Косово срещу уроки.<br /> <strong><br /> - Да разтоварим малко, като сменим темата за войната. Снимали сте филм за Ванга &ndash; с режисьора Стилиян Иванов...</strong><br /> - Снимките бяха месеци преди смъртта на пророчицата през август 1996 г. Докато оправях осветителната техника един ден, тя сама започна да ми говори. Всичко, което успя да ми каже, докато не влезе да ме смъмри, че я &bdquo;натоварвам&rdquo;, осиновеният й син Митко, за мен един много неприятен човек... та той ни прекъсна, но всичко, което ми каза леля Ванга тогава, преди 20 години, се сбъдна!... Иначе, във филма, тя говори много неща, но вече се чувстваше, че е много болна и че усеща края си. Може би Ванга знаеше, че умира и пряко сили искаше да доизкаже неизказаното, за да останат записани последните й слова на този свят...<br /> <br /> <strong>- А какво ви впечатли най-много от онова, което ви разказа в кадър и извън него?...</strong><br /> - Винаги се подсещам за думите й: &bdquo;Българите, докато не повярват истински в Бог, няма да се оправят!...&rdquo; &ndash; Ванга с въздишка повтаряше, че българите не са истински вярващи хора и че това е много лошо. По време на снимките сподели, че Жан Виденов я е посещавал тайно няколко пъти и по думите й бил много скромен и добър човек. Порази ме това, че веднъж каза, че Атанас Малеев бил много добър човек, но носел тежка тайна в душата си...<br /> <br /> <strong>- Дали не е намеквала за тайна, която е свързана със смъртта на Людмила Живкова?</strong><br /> - Не го каза така, че да го свържа с Людмила. Ванга, както казах, вече беше много болна и много от нещата, които казваше, ги изговаряше в състояние на някакъв унес &ndash; разхвърляно и като че ли сами за себе си... А за Людмила ни каза, че била видяла за кого ще се омъжи първия път, но за втория й брак, че ще е с Иван Славков, не й била познала?!? <br /> <br /> <strong>- Вярно ли е, че пророчицата ви е разказала как е изрекла точната дата на смъртта на цар Борис Трети? </strong><br /> - Да. Ванга гледа на цар Борис през август 1942 г., когато му казва: &rdquo;Расте твоята държава, разпрострял си се нашироко, но бъди готов да се свиеш в орехова черупка. Бъди готов и помни датата 28 август!&rdquo;. Смъртта застига цар Борис точно на този ден, една година по-късно. Както ви казах, и на мен, каквото ми каза, всичко се е сбъднало до днес. Ванга ми освети Библия, която имам в дома си, а пък аз й подарих камъче от Антарктида. &bdquo;Кухо е!&rdquo;, ми каза, след като го подържа малко в ръцете си. Като се замисля, на Антарктида наистина е &bdquo;кухо&rdquo;. Там, под скалите, е замръзнал океан, кухини има навсякъде. Страховито е да вървиш по повърхността на една огромна кухина, но този континент е точно това &ndash;доста кух е отвътре. <br /> <strong><br /> - Разкажете повече за Антарктида...</strong><br /> - Първо искам да изтъкна, заради хората, които коментират, че да имаме наша експедиция на Антарктида е безсмислено, че категорично не съм съгласен с подобно отношение. Нашите антарктици там вършат мащабна научна дейност. Работят дисциплинирано в екстремни условия. А това, което видях с очите си &ndash; как сами строят църквата, без да им влиза като задължение или някой да им го е поръчал - беше удивително. Заснех много вълнуващи моменти по време на изграждането й. Знам, че вече е изцяло изографисана отвътре. <br /> <strong><br /> - А вярно ли е, че в американската антарктическа база имало дори улици със светофари? </strong><br /> - Христо Пимпирев е бил там и той ни разказа това. Но защо се учудвате? &ndash; Аз съм убеден, че един ден Антарктида ще бъде населена и цивилизовано застроена, че дори би могла да бъде една алтернатива за живот на човечеството. <br /> <strong><br /> - Най-забавните ви моменти на остров Ливингстън?</strong><br /> - Един от най-забавните беше опознаването ми с пингвините. Бавно и постепенно намалявах разстоянието между мен и стадо пингвини, които си говореха нещо помежду си и ако съдех по този &bdquo;разговор&rdquo;, бяха неспокойни от появата ми, чувстваха заплаха от приближаването ми. А истината е, че не те, а аз трябваше да се притеснявам от тях, защото като стадо пингвините могат да бъдат много агресивни. Съгласно международна конвенция човеците на Антарктида нямат право да се намесват в живота на дивите видове &ndash; да им дават храна или нещо подобно, с което да ги &bdquo;опитомят&rdquo;. Но аз за себе си установих, че пингвините могат да възприемат човека и да се отнесат дружелюбно към него само ако клекнеш до нивото на погледа им, и то дотолкова, че те да те гледат &bdquo;отвисоко&rdquo;. Тогава няма проблем. <br /> <strong><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em><img src="/documents/newsimages/editor/201611/1a.jpg" width="520" height="216" alt="" /><br /> Българската територия на остров Ливингстън</em></span><strong><br /> <br /> - Влизахте ли в ледената вода?</strong><br /> - О, да. В един специален костюм, с който можеш спокойно да издържиш около 14 часа във вода, дори и да паднеш от лодката. Най-опасното е, докато се движиш с лодка край ледените блокове, някой от тях да не се откъсне и да образува вълнение. Защото ако това се случи, един господ знае накъде ще тръгнат да се блъскат помежду си огромните като планини ледени късове &ndash; те са най-опасното нещо в ледения океан. Създават вълнение, което може да обърне лодката. Във водата има косатки, а още по-опасни и от тях са леопардовите тюлени. Моя колежка, англичанка, е загинала, когато непредпазливо се е доближила, за да снима такива тюлени. Има свидетели, които са видели, как се е гмурнала във водата и тюлените буквално я разкъсват на части. Жестоката случка ми бе разказана още с пристигането ми на острова. Иначе картината на Ливингстън е повече от красива &ndash; истинско предизвикателство за всеки фотолюбител и професионалист като мен.<br /> <br /> <strong>- Знам, че сте снимали във военната киностудия един филм за ученията &bdquo;Тракийски орел&rdquo; по времето, когато командир на ВВС е ген. Румен Радев...</strong><br /> - Уникален мъж. Само това мога да кажа, за да не излезе предизборна агитация. Но онези, които си мислят, че той е кандидат на БСП, според мен са в огромна заблуда. Мисля, че генералът е човек, твърде независим по дух и няма да служи на политически доктрини, ако бъде избран за президент. <br /> <br /> <strong>- Разговорът ни очевидно може да продължи часове, затова само ще ви попитам: Вълнувахте ли се да влезете в килията на онзи &bdquo;монах тъмен, непознат и бледен&rdquo;, написал &bdquo;История славяноболгарская&rdquo;, когато бяхте в Атон? </strong><br /> - Бях заедно с Горан Благоев. Килията на Паисий беше заключена и се водеше в ремонт./?/ Манастирът се управляваше от сръбски монаси. Нямате представа за какво помещение говорим. Искам специално да ви разкажа за връщането на Паисиевата история. Беше едно наистина неописуемо чувство да видиш пред погледа си светинята и да я пипнеш!... <br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА<br /> /Следва продължение/ </strong></em><br /> &nbsp;