Писателят Димитър Шумналиев: Църквата анатемосва Дънов от невежество

<strong>&bdquo;Бяло сладко&rdquo; е последният роман на писателя Димитър Шумналиев. Разказът му за живота на учителя Петър Дънов обаче шокира доста от читателите. В произведението е прокарана версията, че предводителят на &bdquo;Бялото братство&rdquo; е имал наследница, плод на любовта със стенографката му. Дъщеричката дава и името на романа. Проследени са и отношенията между двамата &bdquo;учители&rdquo;- комунистическия водач и шеф на Коминтерна Георги Димитров и Петър Дънов. <br /> <br /> Докъде е истината и откъде започва измислицата в последната книга за един от най-великите българи? И защо той е непризнат от някои кръгове у нас? С тези въпроси започна разговорът ни с писателя Димитър Шумналиев.</strong><br /> <strong><br /> - Г-н Шумналиев, църквата анатемосва Дънов и въпреки това интересът към него не намалява. Как си обяснявате това? И защо владиците са толкова отрицателно настроени към Учителя?</strong><br /> - Църквата не познава Дънов, тя се бои от незнанието си. От собственото си невежество. Анатемосва за собствено успокоение и собствено спасение. Жалки са отците, които и днес продължават да сипят огън и жупел върху делото на Учителя. Неотдавна един млад поп по национална телевизия обяви, че Петър Дънов е началото на Антихриста. Ей тъй, без факти, с много гняв. Така се заплете, че втрещи водещата. Уви, църковните деятели не желаят да припознаят учението на Дънов, защото се самосъхраняват априори. Учителя десетки пъти споменава, че не създава религия. Нито веднъж <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> в лекциите си не хвърля камък върху православната институция</strong></span><br /> <br /> Друг е въпросът, че не уважава остарелия ритуалитет, практиката на православното отрицание, догмите на омръзването &ndash; съзнава, че църквата, за да вкара още живец в собствената си доктрина, трябва да обнови визуалното си обаяние, тоест да въведе нови изказни послания. Затова Петър Дънов въвежда в учението си езика на тялото &ndash; движението, танца, паневритмията. Въвежда музиката, тоест ритъма. Знаете, че е свирел на цигулка почти всеки ден. В ранни зори. Свири и когато по време на Втората световна война Братството е преселено в с. Мърчаево, зад Владая. Тук днес има музей. Скромна двуетажна къща. Пази се леглото на Учителя, лични вещи. Снимки. Архиви. Вътре се влиза или бос, или по пантофи. За жалост в селото няма нито една указателна табела към музея. Нещо като кметско невежество. Нещо като кметицата на Каварна, която съсипа знаковото значение на града като рокстолица на България. Нещо като синодалните отци, които вместо да прочетат нещо от Учителя, препрочитат доносите си до Държавна сигурност. От петнайсет члена на Синода единайсет са били сътрудници на ДС. Уви, и патриархът ни е бил доносник на комунистическата машина.<br /> <br /> <strong>- Защо избрахте Дънов за герой на своя последен роман &bdquo;Бяло сладко&rdquo; и кое от нещата, които не сте знаели за него, ви изненада най-много?</strong><br /> - Изненада ме понятието му за добро. Като млад, току-що завърнал се от обучение в Америка &ndash; четири години медицина, две в теологичен факултет в Медисън &ndash; той проповядва вездесъщото добро, доброто навсякъде и във всичко. С годините той променя мисленето си и като всеки смел мъж не се бои от личните си поражения &ndash; признава, че доброто във всеобщия си приложим смисъл не води до... добро. Развива тезата, че то трябва да напусне съзерцанието. Защото удобното добро е наблюдение, бягство от проблемите на деня, от болките на хората. Нещо като уединение в манастира или ашрама. Започва да проповядва друго &ndash; доброто, което създава добро. Създава примери, последователи. Внушава ни, че активното добро е по-смислено от съзерцанието. <br /> <br /> От десетина години живея до гроба му в кв. &rdquo;Изгрев&rdquo; в София. Всеки ден минавам покрай него. Това е винаги жив парк, за цветята безмъзмездно се грижат братя и сестри, гълъбите спят по клоните на боровете, нарцисите цъфтят и през август. Това е изпълнено с енергия място, колкото и да не вярвате, ако постоите тук десетина минути, ако усетите покоя и тишината, сто на сто ще усетите облекчение на болките си, проблемите олекват, ежедневието отива някъде извън вас. Може и да е самовнушение, но пък кое положително самовнушение не лекува. Най-малко облекчава. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> Не съм дъновист, не съм член на Бялото братство </strong></span><br /> <br /> Аз съм наблюдател, изследовател. И затова съм писател. Защото имам свободата да изживявам внушенията му, без да ги превръщам в норма. Все пак научих се да не ям месо. Жалко, Исак, от две години не лизвам ни водка, ни ракия, ни коняк. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/43-Petar Danov14.jpg" width="520" height="347" alt="" /><br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Дънов с учениците си</em></span><br /> <br /> <strong>- Разбира се, &bdquo;Бяло сладко&rdquo; е литературно произведение, роман, а не документален разказ и все пак откритието ви, че Дънов е имал дъщеря от стенографката си, възбужда интереса на читателите. Мислите ли, че в това, той да има наследници, може да има някаква доза истина?</strong><br /> - Учителя няма наследници. В романа &bdquo;Бяло сладко&rdquo; разбивам хипотезата, че е имал дъщеря. Това всъщност ме провокира да се занимая с биографията му. Че е имал дъщеря, е слух. И знам кой в онези години го провокира, формулира, разпространява. Неколцина православни отци, които развиват какви ли не още безумни твърдения за учението на Учителя и неговия живот. Просто е срамно за църковните служители да припомням какви са ги приказвали. Че и публикували. Например попаднах на статии, които искат да внушат, че Петър Дънов е препоръчвал свободната любов. Нещо като Еньовден, ритуал още от езическите практики за чедолюбие, за незнайно оплождане в горската потайност, в която неродилата булка може да се съвкупи с всекиго. Ровейки близо три години в архивите, <br /> не срещнах нито едно доказателство за подобна мисия <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>във философията и практиката на Бялото братство.</strong></span><br /> <br /> <strong>- В отношенията на Учителя с другия &bdquo;Учител&rdquo; Георги Димитров може би сте се придържали повече към документа. Така ли е? Какво са казвали и мислили те един за друг?</strong><br /> - С Георги Димитров живеят в къща-близнак на ул. &rdquo;Опълченска&rdquo; 66 в София. Дълга е историята за това как семейството на майката на Георги Димитров пристига от Банско в София, впрочем Парашкева е родена в с. Баня, Разложко. В центъра му до ден днешен се извисява метален паметник на Георги Димитров, вдигнат с парите на забогатял в Америка жител на селото. Никой и не помисля да го събаря. Само от време на време го заливат с червена боя. Ако няма червена &ndash; със синя.<br /> <br /> Да, Дънов неведнъж спасява от полицията Георги Димитров. Най-често пролетарският оракул се е придвижвал по тавана към стаите на дъновистите. Често е навличал бяла риза и е сядал между братята. Агентите влизат, синдикалистът го няма в северната част на къщата &ndash; после, какво?, в другата част на къщата Петър Дънов води лекция, сред слушателите е и Георги Димитров. Влизат агентите, що да видят? Всички с бели ризи и хрисими физиономии. Край на проверката.<br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> С документи се доказва как веднъж полицаите нахлуват на &ldquo;Опълченска&rdquo; 66 </strong></span><br /> <br /> директно в частта на Бялото братство. Георги Димитров няма как да се прави на слушател, мушка се под кушетката на Петър Дънов, който пък невъзмутимо седи отгоре и чете вестник. Ченгетата отварят вратата, кимат, даже се покланят на белия проповедник.<br /> <strong><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/42-43в.jpg" width="520" height="336" alt="" /><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Георги Димитров говори на митинг</em></span><strong><br /> <br /> - Дънов неведнаж е спасявал Димитров, защо героят от Лайпциг не е бил по-настойчив, когато е трябвало да се брани както своя приятел, така и Бялото братство. Какво е искал от Учителя шефът на Коминтерна?</strong><br /> - Димитров до края на живота си не забравя стореното му добро. Като генерален секретар на Коминтерна в Москва той следи дейността му, следи развитието на учението му, макар и негласно се радва на все по-обаятелната му доктрина, в която съзира, не без основание, идеи на равенството, тъй мило на комунизма, съзира внушения на богомилството и неговото продължение &ndash; катаризма в Южна Франция. Знаете, че след убийството на Калоян в Солун през 1207 г. наследникът му Борил подхваща гонения на богомилите... Георги Димитров тайно и негласно се е надявал да привлече в собствената си доктрина последователите на Петър Дънов. Едно на ръка, че е ползвал и информация, която е придобивана от връзките с царя, министри, депутати. Дънов неведнъж е внушавал на Борис, че пактът с Германия ще бъде злощастен, че ще довлече беди на народа. По-лошо &ndash; че ще довлече комунизма.<br /> <strong><br /> - Петър Дънов умира в края на 1944 г. и не вижда делата на новата власт...</strong><br /> - Така е, той не става свидетел на Народния съд, национализацията, лагерите, избиването на фабриканти, банкери, интелектуалци. Той не би могъл да понесе съветската имперска конструкция. Властта у нас хвърля в затворите десетки бели братя и сестри, присвоява всички имоти в столичния квартал &bdquo;Изгрев&rdquo;. Министър Антон Югов забранява Петър Дънов да бъде погребан в квартала на дъновистите. Впрочем тъкмо върху имотите на дъновистите днес се извисява посолството на Русия. Само историята може да си произвежда такива парадокси!<br /> Един от братята обаче успява да се свърже по телефона с Георги Димитров в Москва. Съобщава му за кончината на Учителя и проблема с гробното място. Внимание! От съветската столица генералният секретар на Коминтерна заповядва тялото на Петър Дънов да бъде погребано в &bdquo;Изгрев&rdquo;.<br /> <strong><br /> - Кой от уроците и съветите на Дънов приложихте в битието си и кой бихте препоръчали на читателите ни? </strong><br /> - Приложих съвета на Дънов да не прилагам всеобщото удобно добро, не обичам да съзерцавам, обичам да създавам, а всеки творец е ученик и на дявола.<br /> <br /> <strong>- Някои оспорват мисълта на Алберт Айнщайн, че се прекланя пред Дънов. Вие какво мислите?</strong><br /> - Дядо Айнщайн с годините така се влюбва в себе си, че се самоосмисля като месия. За разлика от Петър Дънов е бил слаб цигулар. Тъкмо затова е настоявал да свири на приеми, частни партита, всеки ден по повод и без повод. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> Публиката едвам го е изтърпявала</strong></span> <br /> <br /> Както се казва, да се влюбиш в себе си &ndash; това е доживотна любов. Непоправима. Освен това Теорията на относителността още тогава е била смътна материя, днес все повече учени твърдят, че няма връзка между време и пространство, защото времето не съществува. Има календар, който човечеството е изработило за собствено удобство. В ЦЕРН например никой и не помисля да измерва времето. Айнщайн е попаднал в собственото си самолюбие с всички произтичащи от това последствия. Така е, когато физиците започват да се правят на философи. Не срещнах нито едно доказателство, че през 1954 г. Айнщайн казал пред френското радио &bdquo;Ентер&rdquo; нещо добро за Петър Дънов.<br /> <strong><br /> - Имате повече от двадесет романа. Кое време бе по-добро за писателя: днешното или онова преди 10 ноември 1989 година?</strong><br /> - Днешното време е гигантска територия за писане. <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);">Много стари писатели се предадоха</span></strong><br /> <br /> Някои идват в редакцията при мен и със сълзи на очи споделят, че ние сме отблъснато поколение. Нещастно, облъчено и т.н. Тъкмо обратното. Ние имахме невероятния шанс да живеем в социализма, който несъмнено ни щампова със своите средства и заблуди. После имахме шанса да наблюдаваме неговото рухване. Сега има шанса да живеем в аморфно време с всичките му злоства и грабежи. Исторически шанс за писане! Велико време за творчески пориви и свободни летежи. Стига да знаеш къде ти е пистата. За излитане. И по-важно &ndash; за кацане.<br /> <br /> <strong>- Коя е книгата, за която сте мечтали, а все още или никога няма да напишете?</strong><br /> - Мечтая за ненаписаната книга. Прекрасна е, мамка му.<br /> <br /> <strong>- Имате ли книга, за която не искате да си спомняте?</strong><br /> - Не се отказвам от никоя моя книга, както не се отказвам от младостта си. Затова и не желая да заработи машината на времето. Да ме върне назад. Господи! Първо да стана чавдарче, после бригадир, нататък комсомолец и да марширувам пред мавзолея. Благодаря! Изкачени на политическата вълна, властващи от СДС го взривиха, при това с голяма гордост. Той пък не се даде веднага. Заподскача, но не падна от първия взрив. Времето зашлеви тези политически ефемериди &ndash; насекоми, които живеят няколко минути. Да взривяваш паметник е все едно да си взривиш миналото. Да го лишиш от доказателства.<br /> <br /> <strong>- Защо у нас няма богати писатели. Или греша?</strong><br /> - Е, няма, защото пазарът е кротък. Има печеливши издателства и книжарници, което опровергава твърдението, че българинът не чете. Днешният писател не знае или не иска да проумее, че книгата освен всичко друго е и стока, пазарен продукт. Не знае или не иска как да защитава правата си. Ами както на Запад! С безкомпромисно прилагане на закона. Вече преговарям с адвоката си да съдя издателство, което за реализирана на пазара книга ми е изплатило досега &ndash; за повече от четири години &ndash; хонорар от 192 лева. При това спонсорирах издателството за производството на книгата с 2500 лв. Трябва да се научим да отстояваме авторските си права, така както издателствата трябва да се научат да обявяват тиражите.<br /> <br /> <strong>- Как гледате на писателските войни в последно време? Наясно ли сте за какво по-точно воюват вашите колеги и вие на чия страна сте?</strong><br /> - Днешните литературни битки ме развеселяват. Най-вече тяхната изказност. Какви думи, за да оплюеш конкуренцията! С такава словесна визия в модерния книжен &ndash; и книжовен - свят си правиш харакири. От друга страна, подобни битки, определения, пирамиди оживяват литературното битие, колкото и парадоксално да звучи, подобни битки разчистват авторското битие, създават квалификационни разреди, убиват кръжочния принцип: всички сме гении. Е, не сме! Във всяка литература живеят завистници. Колкото са по-грамотни и по-талантливи, толкоз повече печели читателят. <br /> <br /> Едно интервю Исак ГОЗЕС<br /> <br />