Изкуствоведът Красимир Илиев: Българската снаха Сун Хуай Куей помага в кариерата на Пиер Карден

<strong>Изкуствоведът Красимир Илиев е между най-добрите приятели на семейството на Марин Върбанов и китайската принцеса Сун Хуай Куей . И двамата не са между живите, но техният син - също художник - Феникс Върбанов, който живее и работи от 40 години в Париж, гостува у нас в галерия &bdquo;Райко Алексиев&rdquo; със своя изложба. Куратор на изложбата е Красимир Илиев. Приятелството със сина Феникс и дъщерята Боряна са за Красимир продължение на едно скъпо приятелство. </strong><br /> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-Iliev.jpg" width="300" height="290" hspace="8" align="left" alt="" />-Краси, как започна твоето приятелство със семейство Върбанови &ndash; двамата бяха в центъра на интелектуалната бохема в София още през 60-те години на миналия век. Любовта между българския художник и китайската принцеса от стария род Сун беше голяма екзотика в София по онова време?</strong><br /> - Нашето приятелство започна от Художествената академия. Един път като говорехме за нещата, които по странен повод, се случват в живота ни, сякаш вече сме ги преживяли, Марин Върбанов ми разказа свой сън. Сънувал го още като дете &ndash; вижда в съня си малка поляна, беседка, а наоколо високи планини. Било толкова красиво, че този сън става за него като картина. И когато вече е студент в Китай на разменни начала, един път ги водят на екскурзия в Южен Китай. Разхождат ги насам натам, и изведнъж той се отзовава <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>точно в картината от своя сън<br /> </strong></span><br /> Полянката с беседка, високите красиви планини. Там разбрал, че беседките се правят, за да може от тях хората да се любуват на прелестта на гледката. <br /> <br /> Марин бил на две годинки, когато е останал сираче и бил осиновен в Оряхово. Колкото и да е странно, децата край него му викали китайчето. Още тогава учителят обърнал внимание на неговите рисунки и го насочил към Художествената академия. Още като студент започнал да прави своите изтъкани творби с такава фантазия, за която няма как да му кажат, че е абстракция, защото е от прежда. По-късно, когато преподава на своите студенти, те са наясно, че това си е чиста абстракция, но няма как да ги обвинят в упадъчна буржоазна култура или забежки. Все пак това е тъкан текстил. Именно тъканият текстил става фундамент за създаване на отделна катедра, чийто ръководител е професор Марин Върбанов. По-късно ще създаде свои школи за тъкан текстил в Китай и Париж.<br /> <br /> <strong>- Къде се запознават с принцеса Сун?<br /> </strong> - В Пекин, когато отива да следва в Художествената академия, той още не знае китайски, но Антикултурната революция не е настъпила и той е обучаван там в стила на класически китайски техники на рисуване. <br /> Един ден в коридорите на Пекинската художествена академия срещу него се появява прелестното същество &ndash; висока, необичайно за китайките, изящна като порцеланова статуетка, и двамата се усмихват. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-01.jpg" width="520" height="441" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Марин Върбанов и Сун като студенти в Китай</em></span><br /> <br /> <strong>- Това е съдбата, така ли?<br /> </strong> - Съдба е, разбира се. Нашият български студент е така очарован, че започва с лекота да учи и говори на китайски. Сун Хуай Куей обаче е потомка на стар аристократичен род. Един ден тя решава да го заведе при своите родители. Родителите държат на традициите и когато разбират, че двамата млади, при това още студенти, искат да се оженят, те не знаят как да реагират. Да се ожени китайка за чужденец, от държава за която те дори не са чували, ги хвърля в истинска тревога. Сещат се за свой роднина, който е бил навремето посланик в Румъния. Свързват се и го питат да каже нещо за българите. И той казва, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>България е страшна страна<br /> </strong></span><br /> там хората ходят облечени в странни дрехи, въоръжени са до зъби и се стрелят.<br /> <br /> Той говори за една стара България, за българи, които са олицетворение на разбойници. Марин се старае да обясни, че това е ставало в отдавнашни времена, че сега България е друга. Но родителите като чуват разказа на своя роднина, много се уплашват за своето дете. <br /> <br /> Сун, която е истинска китайска принцеса, прави отчаян опит да представи своя любим за принц в България, който владее провинция &bdquo;Оряхово&rdquo; до голямата река Дунав. Нашенският принц потвърждава, че има голяма провинция и богатство.<br /> <br /> Родителите обаче си казват - той може да е български принц на Оряхово, но ние ще го подложим на нашенски тест за аристократ. <br /> И Марин Кестенчето го викат при родителите да го подложат на теста. Защо Кестенчето ли? На него много му харесвало да си купува по улиците на Пекин топли печени кестени в пликче по пътя до Университета и състудентите ми сложили прякора Кестенчето.<br /> Влязъл Марин в широка приемна, където на масата били поставени пет вида чай. Работата на нашенеца била да определи кой от чайовете е Царят на чайовете. Сунчето обаче знаела за този тест и се договорила с любимия си да му даде нишан. Ако не е истинският чай, тя ще стои неподвижно. А ако е истинският ще помръдне от крак на крак. <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>И така Марин Кестенчето познал Царя на чайовете</strong></span><br /> <br /> Е, тогава родителите й малко си поотдъхнали.<br /> <br /> <strong>- И те се женят в Пекин, така ли ?</strong><br /> - Не, не се женят още, защото изникнал нов проблем. Тъй като дотогава нямало подобен прецедент &ndash; китайка да се омъжи за чужденец, то разрешение трябвало да се получи от самото правителство. Започнала Сун да пише молби по инстанциите. Молбата й стигнала до самия Джо Ен Лай. Той по онова време е заместник-председател на огромната държава. Той подписал, че разрешава. Лично съм виждал разрешението да се оженят, подписано от самия Джо Ен Лай. Пазеха си го в рамка този документ. Впрочем по онова време и в България не е било разрешено да се женят за чужденци. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-03.jpg" width="520" height="416" alt="" /><br /> <em><span style="color: rgb(153, 51, 0);">С Ален Делон</span></em><br /> <br /> <strong>- Навремето всички говореха, че където е Сун, сякаш се появява вълшебница? Имала силно излъчване, харизма?</strong><br /> - Сун всичко можеше. Тя беше магьосничка. Когато в Китай започва да става напечено, Сун казва на Марин - трябва да се махаме, да заминем за България. Марин се чуди: защо тя смята, че в България ще им е по-добре? Но Сун усеща, че ще започне разправа със &bdquo;старата буржоазия&rdquo;, както и става. Семейството й е разпръснато в провинцията, интернирани са на различни места. Ще ги види чак след 15 години. <br /> <br /> И тя настоява на своето, че в Китай вече няма да има живот. Така пристигат в София без нищо. Той няма даже балтон, нито стая, в която да живеят. Тогава тя решава, че ще измоли от ректора на Художествената академия да живеят на тавана на академията. И там живеят цели четири години. Щастливи са, ражда се първото им дете. А наместо наем Сун мие чинии в студентския стол. Когато вече е бременна с второто им дете, те намират най-после квартира и то не каква да е. Заселват се на първия етаж на &bdquo;Оборище&rdquo; 43 в просторен апартамент, който се води генералски. Техният адрес бързо става притегателен център за софийската бохема. А Сун винаги готви за големи компании. В едната стая Мартин работи, там се тъче оригиналният текстил, в другата са децата, в хола - компанията. И винаги успява да вземе от китайското посолство непознати у нас китайски подправки, с които забърква вкусните азиатски яденета за възхита на гладната компания. Да, Сунчето можеше да прави всичко. За нея нямаше прегради. <br /> <br /> <strong>- Когато двама души се насърчават взаимно, тогава семейството им върви. </strong><br /> - Двамата бяха родени един за друг. А когато отиваха по събития или излизаха по улицата, хората винаги се обръщаха след тях, биваха като омагьосани. По това време Марин създаде по своя програма специалност текстил в Художествената академия и стана нейн ръководител. Имаше 12 ученици. Тези студенти бяха едни от най-щастливите. Имаха страхотна свобода да творят. Участваха и на изложби в чужбина, все пак това беше привилегия за малцина. Това, което направи Марин Върбанов, показа, че всичко е възможно, стига да имаш огън. За всичко трябва огън.<br /> <br /> <strong>- Как се озовават Марин и Сун в Париж?</strong><br /> - Най-напред отиват в Лозана. В Лозана има световно биенале по текстил. Двамата кандидатстват със свой проект &ndash; това е подобие на гоблен за стена. Печелят и са поканени на биеналето. По време на един прием, понеже <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>Сунчето е голяма кипра </strong></span><br /> <br /> докато се подготви и нагримира, закъсняват за приема. Няма къде да седнат. Тогава един швейцарец ги кани до себе си. Оказва се, че това е организаторът на биеналето. Сядат от двете му страни. Докато говорят, Сун взима една салфетка и рисува портрет на швейцареца. Тя е завършила живопис при Илия Петров, тъй като в Китай не успява да си изкара курсовете. Швейцарецът е много впечатлен. И понеже в онези соцгодини на Запад рядко присъстват хора от Източна Европа, той ги препоръчва на галерист в Париж да гостуват със своя тъкан текстил. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-19.jpg" width="520" height="345" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>С Вера Ганчева в прочутия пекински ресторант &rsquo;Максим&rsquo;</em></span><br /> <br /> Първо той изложи в галерия &ldquo;Обермат&rdquo;. Дора Валие откри изложбата. После Пиер Карден е възхитен от тъкания им текстил и прави изложба в центъра си. Там Карден споделя, че в Япония е успял да пробие, но в Китай не може, не се отварят вратите за неговите облекла. Тогава Сун предлага да се опита да отвори тежките китайски двери. И успява. Благодарение на мадам Сун пред Пиер Карден се отварят тежките китайски порти. Защото за Сун <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);">нямаше прегради, нямаше невъзможни неща</span></strong><br /> <br /> Когато Марин замина за Париж, Сун още беше в София. Тя трябваше да му изпрати шест денка (огромни чували) с материал, за да могат тъкачките да приготвят петте проекта за творбите. Краят на 1979 година е. Със Сунчето хващаме денковете, товарим ги на една кола и спираме пред Външно министерство. Тя излиза и хваща два денка, хващам и аз други, а тя на входа само поглежда и казва, че трябва да оставим денковете в дипломатическата поща за Париж. Минаваме, влизаме вътре и тя ги предава на дипломатическата поща да им ударят восъчни печати. Иначе не могат да излязат през границата.<br /> <br /> Оттам вече започва голямата кариера на професор Марин Върбанов. Неотлъчно до него беше Сун &ndash; китайската принцеса с отличен български, френски, английски, руски. Животът на Марин Върбанов беше едно постоянно движение между Пекин, София и Париж. Ах, как му завиждаха нашите художници, че е станал жител на света. Той беше успял да си запази и службата в Художествената академия, участваше редовно при приема на нови студенти и при оценката на завършващите академията. В Китай вече беше създал след 1979 година Център за съвременен текстил в град Ханджой, старата столица на Китай от времето на династия Сун, от която произхождаше и самата Сун Хуай Куей. В този стар град започва пътят на коприната към Европа. А Центърът за текстил си съществува и до ден-днешен, наречен на името на Марин Върбанов. Във фоайето стои негов скулптурен портрет, той там е нещо като Бог. Интересното е, че те двамата бягат от Китай по време на тъй наречената културна революция, която после роди хунвейбините, а когато се връщат в 1979 пък започват промените на Дън Сяо Пин.<br /> <br /> Осем години по-късно основава фондация &bdquo;Върбанов&rdquo; в Сите Дез Ар &ndash; Париж. Умира в Пекин от рак на белия дроб в 1989 г. едва на 56 години. Сун продължава да се занимава с представителството на Пиер Карден в Китай. <br /> <br /> Техните деца Боряна и Феникс продължават упорството на родителите си. Боряна е създала музей на баща си и майка си и пази родовата памет, а Феликс рисува и живее в Париж вече 40 години.<br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА</strong></em><br /> <hr /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/23-02.jpg" width="520" height="359" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Феникс Върбанов и неговото семейство</em></span><br /> <h1><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>Синът Феникс Върбанов: Най-добре мисля на български</strong></span></h1> <h3>Там, където си бил дете и ученик, там е най-силното чувство и памет, споделя художникът</h3> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201610/23-01.jpg" width="250" height="337" hspace="8" align="left" alt="" />- Вашата изложба в галерия &bdquo;Райко Алексиев&rdquo; в София, която ще продължи до 8 октомври носи ли ви радост?</strong><br /> - Факт е, че всеки ден по някой приятел се появява и моите детски и младежки спомени възкръсват. Моето име идва наистина от птицата Феникс, защото така е поискал баща ми. Вечното възкръсване от пепелта. Когато имаш такива родители, трябва да работиш за името си. <br /> <br /> <strong>- На кой от езиците ви идват най-напред думите &ndash; на френски, на китайски или на български? </strong><br /> - Там, където си бил дете и ученик, там е най-силното чувство и памет. Аз съм следвал после в Париж в Художествената академия, френският ми също е отличен, но с българския съм свързан най-нежно.&nbsp;На китайски съм неграмотен в четенето. Говоря го и го разбирам много добре, но не както другите два езика.<br /> <br /> <strong>-Черното и бялото &ndash; графиката е голяма ви любов?</strong><br /> -Така е, но между тях има десетки нюанси. Все пак ин и ян за мен са основни. Направих тази си изложба специално за България, с туш и вода и различни технически способи върху специална китайска хартия обрамчена с коприна. В България съм живял на село, на морето, в центъра на София. Познавам всяка ограда и хората с които съм учил и играл, бил съм много радостен и щастлив. А това няма как да не се отрази върху творчеството ми.<br /> <strong><br /> - Намирате ли тук голяма промяна?</strong><br /> - Аз идвам често, понякога два пъти годишно, но добре, че хората са останали както в миналото дружелюбни, отзивчиви. Е, може би не се събират вече така често, както някога, но рецесия има в цял свят.<br /> <hr /> <h2><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>Художничката Милена Йоич: Принцесата лекуваше Рангел Вълчанов с иглотерапия</strong></span></h2> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-Ioich.jpg" width="250" height="250" hspace="8" align="left" alt="" />В дома на Марин Върбанов и Сунчето Куей вечно имаше гости. А тя никога не се уморяваше да приготвя китайски гозби. Притичваше до китайското посолство и успяваше да вземе подправки, каквито нямаше в София. Много вкусно готвеше по сечуански. <br /> В големия апартамент на &ldquo;Оборище&rdquo; едната стая беше работна &ndash; там бе разположен станът на Марин. Идваха тъкачки да работят по проектите му. В другата стая, докато ние се забавлявахме, Сун предлагаше да надупчи някого с игли, ако се оплаква от нещо или ако има болки. Рангел Вълчанов веднага искаше да му дупчи игли и после радостно съобщаваше, че вече не го боли нищо.<br /> Помня веднъж беше пристигнал у нас Омар Шариф. <br /> <br /> Сунчето умееше да открие всекиго и ако си е наумила, че той трява да вечеря у тях &ndash; сбъдваше се. Та тогава, по соцвремето имаше режим на водата. Редуваха се кварталите в София по 12 часа - нямахме вода и трябваше да пълним кофи, легени, шишета и ваните. И тя му обяснява на световната звезда Омар Шариф, че ако отиде до клозета, ще трябва да си носи кофа с вода, за да си полее, понеже няма вода. Ние, разбира се, се заливаме от смях. А Шариф се чуди на какво се смеем. Той разбра какво трябва да прави, но не разбра защо спират водата, разказва Милена Йоич.<br /> <br type="_moz" />