Катя Воденичарова на 90: Аз съм щастлива пенсионерка!

<strong>Родена е на 13 септември 1926 г. в София. През 1949 г. завършва Софийския университет. Две години учителства в Девин и в София. От 1951 г. постъпва на работа в Радиото, където 19 г. работи като редактор и заместник главен редактор на Детска редакция и 14 г. като главен редактор на редакция &quot;Хумор, сатира и забава&rdquo;. <br /> С името на Катя Воденичарова са свързани популярни и дългогодишни предавания, като &ldquo;Бате Райко Многознайко&rdquo;, &ldquo;Хоп Троп и Художникът Почти Вълшебник&rdquo;, &ldquo;Приказки за Радослав&rdquo;, &ldquo;Кафе с автограф&rdquo;, &ldquo;Дядовата ръкавичка&rdquo;, &ldquo;Хумористично ателие&rdquo;, &ldquo;Тромбата на Вили&rdquo;... Автор на куклени и театрални пиеси, сценарии за филми, книги за деца и възрастни. Носител на национални награди: &ldquo;Константин Константинов&rdquo;, &ldquo;Петко Р. Славейков&rdquo;, годишни награди на СБП и др. </strong><br /> <br /> - Винаги когато кроя &ldquo;велики&rdquo; планове, когато съм най-наконтена и оперена, някой ОТГОРЕ ме чуква по носа. Сякаш иска да ми напомни, че друг дърпа конците, че друг пише книгата на съдбата ни! <br /> ... Така обяснява Катето своето уж случайно залитане и падане вкъщи, вследствие на което й се наложи да влезе в болница за операция. Броени дни преди празника си, за който тя се приготвяше с присъщите й старание, чувство за мярка и усещане за хармония. Всичко беше в ход - изборът на елегантно столично заведение, списъкът с поканени - всеки уведомен лично от юбилярката по един дълъг и трудно &ldquo;изработен&ldquo; списък (как няма да е трудно при толкова много приятели и близки хора!). Катето, вярна на своите навици като радиожурналист, си беше намислила сценария, беше си написала наум думичките, с които щеше да поздрави гостите... Днес, вече вкъщи, тя се шегува със себе си, че най-много е огорчена не от отложения купон, а дето се е наложило да се покаже на тези млади и хубави доктори в болница &ldquo;Сердика&rdquo;, преди да успее да се соанира, да си направи маникюра и педикюра... <br /> <br /> <strong>- Кате, пу да не ти е уроки, но изглеждаш добре, за радост на всички, които те обичат, и за покруса на дяволчето, което те събори неотдавна... Как го правиш?<br /> </strong>- Ако ме питаш как успявам да не се оплаквам и да не пъшкам от болки, няма какво да ти кажа и да те науча. То не е като умението да готвиш или да плуваш, всеки сам се учи и по различному..., когато му дойде редът. Гледам на всичко това като на изпитание, едно от поредните в живота ми. Благодарна съм, че край мен имам любящи и грижовни деца и внуци, които правят всичко възможно, за да се възстановя бързо. <br /> <br /> <strong>- Откъде имаш сили за това търпение и за тази неизменна усмивка? <br /> </strong>- За силите - не знам, не е от храната, защото нямам никакъв апетит. Може би имам запаси. Затова съветвам всички - трупайте някъде у себе си сили, енергия и вяра, добри емоции и стоплящи спомени. За да има откъде да черпите, когато се срутите неочаквано. Даже суетата може да е стимул. Ей ме на, стискам зъби и не охкам, защото съм чувала, че от охкане и пъшкане стават бръчки. Пък аз искам да съм хубавичка, тъй като купонът само се отложи за по-късно...<br /> <br /> <strong>- А как все пак премина големият празничен ден? <br /> </strong>- О, беше като рождения ден на кралицата майка... Само дето вместо на трон, седях на инвалидна количка, ама това са незначителни разлики. Иначе и аз бях с копринена блуза, руж на бузите и блясък в очите. Телефоните звъняха без почивка, непрекъснато се налагаше да казвам: &ldquo;Благодаря, че се обади, и извинявай, но ще прекъсна, защото ме търсят и на другия телефон...&rdquo;. Имаше куриери с букети, имаше прекрасни поздравления и от Националното радио, и от Съюза на писателите, и от Съюза на журналистите... Къщата ми все още е като цветарски магазин, а подаръците ме трогнаха до сълзи...<br /> <br /> <strong>- Като рече &ldquo;подаръци&rdquo;, та се сетих, че в един свой разказ си правиш нещо като гаргара с темата &ldquo;подаръци за възрастни хора&rdquo;, споменаваш за ватени гащи и дебели &ldquo;долни&rdquo; фланелки...<br /> </strong>- Ааа, хубаво е, че се помни това, защото никой не посмя да ми донесе &ldquo;егерово&ldquo; бельо, получих само скъпи бижута, красиви шалове и маркови парфюми... Младите хора понякога не се усещат как могат да обидят дори с подаръка си, но &ldquo;моите&rdquo; хора ме накараха да се усетя млада и хубава... Почти.<br /> <br /> <strong>- Как да тълкувам твоето често повтаряно: &ldquo;Аз съм щастлива пенсионерка&rdquo;?<br /> </strong>- Едва ли някой ще си помисли, че става дума за голяма пенсия или супер условия на живот, с това малцина могат да се похвалят у нас. Аз съм щастлива, защото случих на добри деца и внуци - винаги са край мен, винаги отзивчиви, ласкави, грижовни... Аз не знам какво е самота и усамотение - през целия ден вкъщи някой идва, някой звъни по телефона, някой присяда да хапне супа и да побъбри с мене за нещо... И всички носят по нещичко да ме поглезят, което знаят, че ми харесва - шоколад или нова книга, или внуче, което иска да играем... Как да не съм щастлива.<br /> <br /> <strong>- Имаш ли рецепта за своя &ldquo;мотор&rdquo;, какво гориво му трябва?<br /> </strong>- Тялото, особено след известна възраст, става като капризно дете - иска да му се помолиш, иска похвали, награди... Поставям си винаги малки и конкретни задачи - хайде сега да станем, да се измием, да си направим упражненията, които ни даде терапевтът... Браво, че си изядох закуската! Браво, че днес, за пръв път от много време, прочетох двайсет страници от книгата... че реших една кръстословица... че изгледах един филм до края... <br /> <br /> <strong>- Ти си най-вече детски писател. Но днес децата са различни от някогашните. Коя е &ldquo;детската&rdquo; тема, която не е остаряла за писателя и днес?<br /> </strong>- Темата за вниманието към детето. Много съм писала на тази тема, но днес тя е по-актуална от всякога. Днес много се оплакват от децата - били невъзпитани, арогантни, меркантилни, покварени... Като садиш едно семенце в саксия, всеки ден надничаш как върви - пък поливаш, пък слагаш тор, пък му говориш ласкаво... Но как е с децата днес? Колко време отделяме на ден за тях? Истински ли се взираме в тях, или колкото да видим дали тениската им не е мръсна? Валери Петров има едно прекрасно стихотворение за детето, което мечтае да порасне и да &ldquo;назначи&rdquo; мама на работа... при себе си, та да бъдат повече време заедно. В моята &ldquo;Торта на патерица&rdquo; също има такъв финал:<br /> <br /> <em><strong>Петя АЛЕКСАНДРОВА</strong></em><br />