Не смешно, тъжно ми е, като гледам как прекрасни актьори се гевезят в глупави скечове, правят се на маймуни, обличат се в женски дрехи като във възрожденски театър, казва авторът
Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Син е на писателя Георги Мишев. Написал е вече 15 книги, сред които &bdquo;Нашингтон&rdquo;, &bdquo;Стари хипари&rdquo;, &bdquo;Английския съсед&rdquo;, стотици фейлетони, разкази и сценарии. От 1982 г. работи във в. &bdquo;Стършел&ldquo;, от 2003 г. е негов главен редактор. Носител е на наградата &bdquo;Райко Алексиев&ldquo;.<br /> <br /> <strong>- Пишете ли, пишете. Писател-хуморист, това пък какво означава днес?<br /> </strong>- Ами пиша, защото друго не мога. Ако можех да свиря в рок група, щях да изнасям концерти на стадиони. Ако можех да съм банкер, щях да фалирам банка и да се скрия в Белград &ndash; но по-добре, че не съм. Правя каквото умея и както са ме учили по-старите стършели навремето. Благодарен съм, че имах добри учители &ndash; с признателност си спомням за уроците на Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Радой Ралин, Георги Друмев, Йордан Попов... Не мога да изброя всички. Вече много тънкости на занаята са ми ясни и съм готов да ги предам на младите след мен, а се оказва, че млади няма. Не искат да стават фейлетонисти, а направо сценаристи в телевизионни шоута &ndash; там са парите. Много шоута, много сценаристи, а от екрана се лее пошлост и безвкусица. Защото авторите не четат &ndash; те не познават дори образците на родния хумор, какво да говорим за световния. Направо почват да пишат, както в оня виц за чукчата, който не е читател, а писател.<br /> Днес писателите хумористи, по света и у нас, са редки птици и са за Червената книга. Иначе родните писатели са много &ndash; регистрирани са пет-шест писателски съюза с над 2000 членове. А пък книгите излизат в тираж 500. Значи на един читател се падат четирима писатели.<br /> А ние, пишещите хумористи, сме значително по-малко &ndash; броим се на пръсти. Затова не се засягам, когато някой от &ldquo;високите литератори&rdquo; каже, че романите ми са лековати, фейлетонни. Алеко също бе фейлетонист, а написа най-вечната българска книга. <br /> <br /> <strong>- Чувството за хумор на българина не рядко е било малко съмнително. Кога му изневерява повече?<br /> </strong>- Избягвам да говоря за &ldquo;българина&rdquo; общо, защото има различни българи. Едни се смеят на &ldquo;Шоуто на Слави&rdquo;, други на комедиите на Стратиев или на филмите на Уди Алън. Всеки се смее според своето културно ниво. И това е нормално... Лошото е, че общото културно ниво на нацията пада, видимо се опростачихме. Заради което избуява и просташкият хумор &ndash; това се търси &ndash; в телевизията, в театъра... Не смешно, тъжно ми е като гледам как прекрасни актьори се гевезят в глупави скечове, правят се на маймуни, обличат се в женски дрехи като във възрожденски театър от времената на &ldquo;Многострадалната Геновева&rdquo;.<br /> <br /> Чувството за хумор винаги върви с друго чувство &ndash; за мярка. Когато тя се загуби, се стига до безвкусица и чалга. Има хора с блестящо чувство за хумор, но не им се получава, защото мярката им изневерява. Талантът на хумориста е в мярката, да знае и да усеща къде да спре...<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201609/20-Veshim-01.jpg" width="520" height="383" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Яница Радева от книжарници &quot;Хеликон&quot; връчи на Михаил Вешим наградата &quot;Цветето на Хеликон&quot; за най-продавана книга на веригата</em></span><br /> &nbsp;<br /> <strong>- За българската политика като обект на присмех. Кое ви е най-смешно?<br /> </strong>- Политиката отдавна не ми е толкова смешна. По-интересен ми е живият живот, в него се опитвам да откривам смешното, абсурдното. Човекът ме занимава, нашият човек &ndash; българинът, какво става с него през годините &ndash; как се променя, какви черти от националния характер се проявяват в ежедневието. И виждам нерадостна картина &ndash; доста от моите сънародници са алчни и зли хора. Готови да се сбият за нещо най-дребно &ndash; за паркиране, за изпреварване, от една невинна размяна на реплики се стига до размяна на юмруци... Често побоищата завършват с фатален край. Навремето народопсихологът Иван Хаджийски разсъждаваше за &ldquo;бит и душевност на нашия народ&rdquo;. Днес отсъства всякаква душевност и всеки е бит... Певица се бие със служителка на външно министерство, масово пациенти бият лекари, футболист със световна слава пердаши журналисти и бяга от правосъдието... Чудно ли е тогава, че четиринайсетгодишни момичета издевателстват над своя връстничка и даже заснемат &ldquo;геройството&rdquo; си в клип. Може би тия момичета взимат светъл пример от футболиста, който дълги години ни бе сочен за най-успешен българин... Не художник, не музикант, режисьор или писател &ndash; от години спортистите ни са разхвалвани като велики. А вижте интелектуалното им ниво &ndash; на хамали... Ето тия неща ме тревожат, а не толкова политиката. И към тези аномалии на съвременния живот търся хумористичния поглед. Честно ви казвам, че ме боли за моя народ, но се опитвам да говоря за диагнозите с усмивка... Сигурен съм, че хуморът може да ни направи по-добри &ndash; и на това посветих живота си. Може да се окаже напразно и за много хора да съм пример за неуспял българин &ndash; ами нямам милиони, лъскава кола, къща в Барселона и няма да оженя дъщеря си в хотела в Правец... А в книгите ми не се среща нито една псувня. Доста съм назад от &ldquo;най-успелия българин&rdquo; &ndash; даже един журналист не съм ударил... <br /> <br /> <strong>- Сатириците по-вярно отразяват историята от историците - казвали сте го, ще го обясните ли? Както и това, че се обръщате със смях назад. А напред как да гледаме?<br /> </strong>- Историците често са далеч от обективността. В повечето случаи те обслужват някакви политически цели на силните на деня. А сатирикът по природа е срещу управниците. Затова от една карикатура можем да си създадем по-вярна представа за някакъв исторически момент, отколкото от десетки страници изследвания. Особено от автори-историци, които си сменят партиите като носни кърпички, само и само да са близо до келепира на властта. Повече от четвърт век отмина и все още в учебниците я няма истината за тоталитарния правешки модел, в който живяхме. И младите, които не помнят БКП с портретите на Политбюро, нямат представа за онова време. Затова стават жертви на необяснима носталгия &ndash; чули-недочули, чели-непрочели, а вече с мнение, че навремето се живеело по-добре... <br /> Медиите също ни натрапват носталгия по миналото. Един всекидневник в продължение на месеци печата на цяла страница девет портрета на Цола Драгойчева &ndash; много повече портрети, отколкото имаше навремето в един брой на &ldquo;Работническо дело&rdquo;. Девет цола носталгия... А който помни баба Цола, знае каква карикатура беше &ndash; несменяема мумия, дремеща в президиуми сред саксии с аспарагус. <br /> <br /> <strong>- За президентските избори. Пак ли ще са &bdquo;байганьовски&ldquo;?<br /> </strong>- За мен е по-важно какъв ще е крайният резултат. Не ми се иска новият ни държавен глава да върти волана наобратно, да търси някакви завои във външната политика и да ни връща по изровените степни пътища, където вече сме пътували. Защото само преди четири години имаше един, който ни вкара в хендеците на &ldquo;Големия шлем&rdquo;, откъдето и досега не можем да се измъкнем... Измъкваме се сега с цената на стотици милиони неустойки. <br /> <br /> <strong>- И вие, като баща си, обичате простичките истории. Какво е най-важно за вас, за вашия хумор, за семейството ви? Предполагам, че синът ви вече тайничко чете вашите произведения&hellip; <br /> </strong>- С баща ми не копаем в една литературна нива &ndash; всеки има своето собствено парче земя и си го обработва. Неговата нива, разбира се, е по-плодородна и с по-зрели плодове, защото я копае вече шейсет години &ndash; неуморно, всеки ден. А мойта нивичка е по-малка, на места неподредена и камениста, необработена достатъчно. Някъде нещо се е родило, другаде изсъхва, защото не го поливам достатъчно... Въпрос не само на труд, а и на талант. А талантът не се предава по наследство, по наследство се предават само пари и болести...<br /> Наистина се опитвам да разказвам просто и естествено, както стават нещата в живота. Без да се влияя от литературни моди, модернизми и постмодернизми, без да подражавам на чужди стилове... За себе си като автор съм си избрал нещо като мото: &bdquo;Бъди естествен, но не като естествен гьон&rdquo;.<br /> <br /> А колкото до сина ми &ndash; не съм му любим писател. Той изобщо няма любим писател, от поколението на компютърните маниаци е &ndash; по цял ден зяпа в екрана на телефона или на компютъра. Сега е в седми клас и още има надежда, че един ден ще замени мърдащите картинки от екрана с книга &ndash; но трябва сам да узрее за този момент, насила книжовност не става... <br /> <br /> <em><strong>Елена КОЦЕВА<br /> </strong></em> <br /> <br /> <br />