Няма да се ожениш, казва Ванга на Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е &ndash; да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш&ldquo; &ndash; тази христоматийна фраза е излязла от устата на един от героите на Николай Хайтов от разказа &bdquo;Мъжки времена&rdquo;, но в нея сякаш е събран целият живот на писателя. Трябва наистина много да желаеш, да имаш талант и желязна воля, за да се издигнеш от лесничей, когото са обвинили, че незаконно раздава дърва на селяните, до пиедестала на живите класици на българската литература . А тези качества Хайтов ги има в изобилие. И когато пише и когато води безкрайните си войни и когато реши да смачка някой от многобройните си врагове.<br /> <br /> Венцехвален, обгрижван, награждаван с най-високите възможни отличия, академик. В учебниците обаче няма да напишат другото, за което го атакуват приживе колегите му: крадец, плагиат деспот. Обвинения, които като куршуми пронизаха общественото пространство, но дори и не одраскаха мощната снага на певеца на Родопите. <br /> <hr /> <br /> Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 година в Яворово. Неговият съселянин и приятел Борис Димовски разказва, че когато слязъл от планината в Асеновград, за пръв път видял възрастни жени да четат вестник. Гледката му се сторила абсурдна. <br /> <br /> Аз съм балканско чедо, казва пък за себе си Хайтов. Свикнало на ветровете и фъртуните. Двамата братя пасяхме кравите, козите, скитахме из гората, гледахме орлите, като огладнеехме, беряхме круши. В град не бях ходил до четиринадесет години. След завършване на прогимназията заминах за Пловдив и когато след деветмесечно чиракуване в един колониален магазин се откопчих една нощ, осъмнах призори в края на града на път за домилялото ми родно село. Бях като диво пиле в кафез. Счупих кафеза, излетях и се почувствах свободен. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201609/Tina_36/20_Nikolai_Haitov6.jpg" alt="20_Nikolai_Haitov6.jpg" align="baseline" width="500" height="393" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Семейство Хайтови, 1935 г.</strong></span><br /> <br /> През 1951 година Хайтов вече е инженер-лесовъд в радуилския участък на горското стопанство &bdquo;Боровец&rdquo;. И може би животът му би продължил в посоката, която е избрал, ако в партийния орган &bdquo;Работническо дело&rdquo; не се бе появила статия, която го обвинява, че като използва службата си, печели незаконно. Без забавяне го осъждат на осем години затвор, уволняват го дисциплинарно и му забраняват да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години лесничеят е без работа. И това се оказва големият късмет на българската литература. През 1954 година се появяват първите очерци, подписани с неговото име. Някои от тях са в същото &bdquo;Работническо дело&rdquo;, което за малко не го праща зад решетките. Двадесетина години по-късно на бял свят идват и &bdquo;Дивите разкази&rdquo; а с тях славата, преводите, тиражите на книгите му /общо 4 млн. екземпляра/, филмовите сценарии, високите позиции във властта и дори в ДС, където като агент &bdquo;Горски&rdquo; стига до чин полковник.<br /> <br /> Една от най-големите битки, които писателят води в живота си, е за мястото на гроба на Левски. Срещу него се изправят академици, професори, капацитети обединени в мнението си, че той не е нито историк, нито археолог и не трябва да се меси в неща, които не разбира. Сам и безкомпромисен, Хайтов пише книга след книга, за да докаже тезата си: Апостолът е погребан в църквата &bdquo;Света Петка&rdquo;. <br /> <br /> Спорът така и остава без краен победител, или по-точно всяка от спорещите страни обявява себе си за победител. Покрай тази история веднаж в редакцията, в която се появи нашумелият после Павел Кипров от село Черниче. Той хвърли бомбата, че знае лично от Ванга, къде е погребан Дякона. Разбира се, и неговото, всъщност на пророчицата твърдение, влизаше в противоречие с Хайтовото. <br /> <br /> До обществен дебат обаче този път не се стигна. Кипров беше дребна риба за акула като Хайтов, но пък явно му е станал симпатичен, тъй като в един мразовит ден, в навечерието на Коледа, една кола спря пред къщата му в Черниче. На двора армия касапи разфасоваше току- що закланото прасе, печаха се първите пресни мръвки, миришеше на прегоряла сланина, едно шише ракия обикаляше компанията. <br /> <br /> Появата на мастития писател бе истинско събитие. Малко след това неколцина от гостите вече седяхме около масата, в една приятно затоплена стая. Различните гозби идваха по график: кисело зеле, ориз, пържоли. Току- що заколеното добиче бавно чезнеше. Виното-също. Хайтов ядеше с апетит и настроение. По някое време запали лула или пура, забравил съм вече. Естествено стана дума за Ванга. Тогава чухме един от най-невероятните разкази, свързани с пророчицата.<br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201609/Tina_36/20_Nikolai_Haitov5.jpg" alt="20_Nikolai_Haitov5.jpg" align="baseline" width="500" height="368" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>С третата си съпруга Жени Божилова</strong></span><br /> <br /> &bdquo;Ванга няколко пъти ме е викала, разказваше класикът. Не отивах, не вярвах. Един път ме закараха насила. Тя ми каза: Това дето си наумил да се жениш в събота няма да стане. Не взех насериозно думите й. Всичко беше вече уточнено. Бъдещата ми съпруга трябваше да пристигне от Варна на гарата, близко до селото, в което работих тогава. Рано сутринта, влакът дойде, но възлюбената ми не слезе от него. Стоях на перона до вечерта. <br /> <br /> Напразно. След две години ме повика портиерът на издателството, в което работих: Търсят ви. Чакаше ме същата жена. Главата й бе покрита с тюрбан. Машината, на която работила, захапала косата й. Дошла да се извини, че не дошла тогава, но родителите й забранили&rdquo;: <br /> <br /> Таман се разведе с един горски и искаш да вземеш друг, казали й. - Хайтов изпусна дим и продължи. &bdquo;След време отидох да поискам писмата си. Бяха написани много хубаво, а и аз ценя всяка хартийка. Звъннах. Излезе сестра й. Каза, че няма какво да търся в къщата им. Не ми даде и писмата&rdquo;, завърши разказа си писателят. <br /> <br /> След това Хайтов се жени три пъти. Скоро след тази случка се чу, че е болен от левкемия. Почина на 30 юни 2002 година на 82 години.<br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС</strong> <br /> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Воюва и с най-близкия си приятел</strong></span><br /> <br /> Къде свършват легендите и започва истината за Николай Хайтов. Обвиняват го, че е рязал партизански глави. Той категорично отрича. Неговият съселянин професор Васил Колевски разказва: &bdquo;През лятото на 1944 година в ливадата на моя баща бяха убити тридесетгодишна жена, двама гимназисти, партизани и един полицай. Отрязаха главите на комунистите и ги отнесоха в щаба на жандармерията в хижа &quot;Руен&quot;. Срещу всяка от тях убийците получиха по 50 000 лева. После ги захвърлиха. Написах стихотворение и го показах на Хайтов. Не го давай на случайни хора, посъветва ме той. Така ме спаси от нещо лошо&rdquo;.<br /> <br /> Антон Дончев не крие, че чак след като Хайтов вдигнал шум и заговорил положително за романа &bdquo;Време разделно&rdquo;, той бил признат и тръгнал по възходящия си път<br /> <br /> Но колко са и тези, които обвиняват академика в кражби на литературни произведения и плагиатство. Тази мълва тръгва още от &bdquo;Диви разкази&rdquo;, пренася се в &bdquo;Капитан Петко войвода&rdquo; и се скандализира най - вече около романа &bdquo;Левски&rdquo; на Яна Язова. Ако се доверим на претендиращата за обективност Укипедия, ще прочетем, че той се опитва да публикува под свое име сборника с документални разкази &bdquo;Забравените от небето&ldquo; на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза [1]. <br /> <br /> През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман &bdquo;Левски&ldquo; на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси във в. &bdquo;АБВ&ldquo;. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е намерена) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство &bdquo;Христо Г. Данов&ldquo;, като свой авторски. След излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи.<br /> <br /> Драматична е съдбата на писателя Димитър Яръмов от ямболското село Кирилово. Превеждат го на почти всички европейски езици. Издига се до гл. редактор на сп. &quot;Родна реч&rdquo; Талантът обаче има едно качество, което се оказа недостатък - той е безумно честен. Когато става шеф на фонда към Съюза на българските писатели, вижда доста нередности. Надига глас. А тогава председател на СБП е неговият идол Николай Хайтов.: За него той някога е написал: &quot;Има нещо, което вътрешно ме свързва с Димитър Яръмов и което е причина да се установят между нас лични отношения освен колегиалните. Това обаче бързо се забравя. Младокът е проговорил и започва битка, в която той няма никакви шансове. Няколко години всичките му пътища към което и да е работно място са затворени. Заплашени са тези, които се опитват да му помогнат. Няма къде да пише, остава без стотинка. Умира буквално от глад. Така поне твърдят приятелите му. <br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />