Писателката Рада Добриянова: Бедността е най-големият убиец на духовността

<strong>Рада Добриянова е поетеса, белетристка и преводачка на шведска художествена литература на български език. Родена е в Свищов, завършва българска филология в СУ &ldquo;Кл. Охридски&rdquo;, от 1998 г. живее в Швеция. Авторка е на един роман и на сборници със стихове, с разкази, с есета. Между тях &rdquo;Къща за продан&rdquo;,&rdquo;Дворно каре&rdquo;,&rdquo;Ронливият скат&rdquo;, &rdquo;Инстинкт&rdquo;, &rdquo;Сънобер&rdquo;... Една от последните й творби е необичайна - &rdquo;Говори с мен, Господи!&rdquo;, поетично-музикална структура с музика по поемата от проф. Симо Лазаров. <br /> </strong><br /> Има много награди, между които за разказ, за най-добра поетична книга на годината, за най-добра публикация във в. &rdquo;Словото днес&rdquo; за представяне на чужда литература. Нейни творби са публикувани в Швеция, Австралия, Германия, Беларус, Чехия, Македония, Русия, Турция и др. Рада Добриянова е член на СБП, СБЖ, както и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Превеждала е Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит и др.<br /> <br /> <strong>- Какво би казала накратко, ако трябва сама да се представиш?<br /> </strong>- Бих определила себе си просто като една жена, заключена в саркофага на поезията.<br /> <br /> <strong>- Не е лесно навярно да пишеш български книги в чужда езикова среда, далеч от България...<br /> </strong>- Съдбата ме отведе в Швеция, когато вече имах своя литературна кариера и бях добила професионален опит, но навлизането в дебрите на една чужда богата култура и история, вглеждането в един нов социален манталитет, допирът ми до необятността на шведската гора и шведската вода, запознанствата ми с шведски писатели, всичко това внесе една нова интелектуална турбина в живота ми, която задвижи моята креативност и привнесе нови сюжети, краски и подходи в творческото й изразяване.<br /> <br /> <strong>- Значи няма нищо затормозяващо ума и сърцето ти в тази далечна страна?<br /> </strong>- Затормозяващо? Каква тъжна дума! Не, подобно усещане не съм имала. Може да се каже, че докато &ldquo;на стари години&rdquo; учех шведски и английски паралелно в гимназията в гр. Трелеборг, имаше много напрежение, самодисциплина, умора и &ldquo;натискане на педалите&rdquo;. Но това ми отвори един небесен прозорец, през който мога да погледна във всяко кътче на тази красива страна и във всяко ъгълче на нейната литература. Разбира се, преди всичко фиксирам вниманието си над моето лично творчество, което пиша на български език и издавам предимно в България. Швеция е прекрасна, но тя никога не ще измести българския трикольор от моето сърце. Аз съм българка и българска писателка.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201608/^CAD054B67810BA9CFE005AE40F5B22A0D5A59DFCF2C31BD280^pimgpsh_fullsize_distr.jpg" width="520" height="379" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>С Ванга, 1991 г. в Рупите</em></span><br /> <br /> <strong>- А приятелите ти в България?<br /> </strong>- Приятелите нямат окръзи и огради. Те са в сърцето. Имам ги, имам моите, тръгнали по своя житейски път, вече възрастни деца и радостните очи на моите внучки. Това ме държи спокойна.<br /> <br /> <strong>- Какво е да си възрастен човек - там, в Швеция, как би описала грижите и вниманието към тях?<br /> </strong>- Швеция е социално цивилизована страна, където няма бездомници. Ако се срещне някой някъде под моста, то той ще бъде бездомник по собствено желание, тоест това ще бъде израз на някакъв протест. Всички социално слаби граждани се осигуряват материално и с покрив над главата от държавата. Възрастните хора също са обект на внимание и грижа, когато вече не са в състояние да поддържат сами житейския си ритъм и ежедневие поради старост или болест. Тогава всеки може да заяви желание да бъде настанен в кооперация или дом за възрастни, където получава стая, топла храна, лекарски контрол и прочее. Особено внимание се обръща на физическата активност и тренировките на ума и мисълта в тези колективи. Персоналът в тях организира за пенсионерите излети, спортни игри, посещение на басейн, курсове по компютърна грамотност и други. Всичко това, както и живеенето в дома се заплаща от техните пенсии, които не са големи, но достатъчни, за да покрият тези разходи.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201608/^BD255334C574860C82CEB582E09DA1E3680F7ED5349E26373C^pimgpsh_fullsize_distr.jpg" width="520" height="390" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>На премиерата на клуб &rdquo;Перото&rdquo; - проф. Симо Лазаров, доц. Росица Бечева, Рада Добриянова и Юли Анков</em></span><br /> <br /> <br /> <strong>- Какво мислиш за нашите връстници в България - все още енергични хора, успяха ли да преодолеят промените, да се адаптират към тях?<br /> </strong>- Смятам, че те са подложени на парадоксално унижение и незачитане на целия им съзнателен трудов живот. Възнаграждението за този труд е обидно недостатъчно, за да се насладят на почивката след усърдието да създадат семейство и деца, да се реализират професионално в обществото. Не е възможно човек да се адаптира към бедността. Тя е най-големият убиец на духовността. Тя е болест, която е заразна. Но тя е лечима. Много бих искала да вярвам в една по-позитивна промяна за пенсионерите в близко бъдеще. Защото пенсионерите се нуждаят от нормален и качествен живот именно днес!<br /> <br /> <strong>- През миналата година ти представи в Литературен клуб &ldquo;Перото&rdquo; една своя поема, посветена на Ванга и нейната уникална личност. Как ти хрумна идеята за това?<br /> </strong>- Има събития в живота на човек, които оставят незаличими следи в съзнанието. Подобно събитие в моя живот бяха многократните ми срещи с Ванга, по времето, когато придружавах моя съпруг проф. Величко Добриянов, вече покойник, при неговите експерименти и разговори с нея. И до днес нейната уникална способност да възкресява минали събития и да наднича в бъдещето е една от големите загадки на нашето време. Така се роди първата и единствена научна книга за психофеномена Ванга от Величко Добриянов, а ето че и аз, много години след това, все още озарена от спомена за личността й, се вдъхнових и написах поемата &ldquo;Говори с мен, Господи!&rdquo; - благослов за Вангелия. Тази поема бе харесана от проф. Симо Лазаров, който написа музика по нея, и заедно с двама вокалисти ние направихме един музикално-поетичен спектакъл, който мина с голям успех. В него, освен поетичния разказ, се вплиташе един хор, подобен на древногръцките рефрени... За нея мога да разказвам с часове, но в моята поема Ванга е жена закрилница и помощница в услуга на хората и доброто, и на народната любов към нея. Жалко е, дето се написаха и измислиха несъществуващи митове за нея, тя заслужава достойно народно уважение. Проф. Добриянов поставя в края на книгата си риторичния въпрос: &rdquo;Дали войната на световете няма в бъдеще да бъде не в макрокосмоса, а в микрокосмоса на човека, в мозъка му - за контрол над съзнанието, а следователно и над поведението на милиони хора?&rdquo;. Дали наистина, питам се и аз днес, свидетелка на такива колизии в света...<br /> <br /> <strong>- Имаш ли все още мечти и намерения, които могат да се осъществят?<br /> </strong>- Аз никога не съм &ldquo;пораствала&rdquo;, не се усещам все още &ldquo;извън коловоза&rdquo; - нито физически, нито в когнитивен план. Мисля, че най-добрите ми творби ПРЕДСТОЯТ. Дори в сетния си ден ще остана с тази осичка в главата и с тази необходимост да стъпвам по земята и в света - отвътре навън. Усещам у себе си висока температура за поезия и творчество.<br /> <strong>- Какво би искала да кажеш на българите от тази трибуна? <br /> </strong>- Да пазят по един слънчев лъч под сърцето си, дори в най-дъждовното и бурно време!<br /> <br /> <em><strong>Петя АЛЕКСАНДРОВА</strong></em><br />