103-годишната Дора Габе ухажвала автора на "Принцовете"
Дончо Цончев почина на 22 юли преди шест години. Оставаха му само пет дни да навърши 77. Роден е през 1933-а в град Левски. Градски на Георги Парцалев. Сред съвременното родно писателство той бе, ако не най-великият, то поне най-интересният представител. На младини бил републикански шампион по бокс и автомобилизъм, после геолог, бохем и автор на хитови романи, а на старини сладкодумец, умерен пияч и народен представител. И в заключение: автор на шестдесет книги, между които и забранената &bdquo;Принцовете&rdquo;. <br /> <br /> Няма в българската поезия такъв друг орач като Дончо Цончев. Браздата след него блести и в нея има магия. Това го казва Йордан Радичков. Всеки съвременен писател би искал да e автор като Дончо Цончев, това пък е мнението на Джеймс Олдридж. Да се върнем на &bdquo;Принцовете&rdquo; , книгата, изкупена за миг още на другия ден, след като излиза от печатницата. &bdquo;Държавна сигурност&rdquo; е мобилизирана така, че нито един екземпляр да не стигне до читателите. Книгата не е четиво за простолюдието. Тя разказва как живеят децата на боговете. По-точно на партийните величия. <br /> <br /> Политбюро. Изводът й е нелогичен: Уж живеят добре, а не са щастливи. Писателят, тогава главен редактор на &quot;Профиздат&quot;, използва, че тогава над него няма началници и на своя глава дава път на ръкописа, без никой да го е чел. Когато излиза тънката книжка обаче, започват ядовете и бясното й търсене. Всеки българин иска да я прочете, включително и величията, с които тя се гаври. С някои от тях писателят не си проговаря никога. Много години след написването на романа във вече уж демократична България принцовете са живи, това констатираше Дончо Цончев.<br /> <br /> Със съдбата сме в почти любовни взаимоотношения, обичаше да казва бохемът Цончев. Понякога ме е целувала. Хората около него, независимо дали го обичат, или му завиждаха, хорово тръбяха: Него съдбата го целуваше всеки ден. Рано сутрин. Докато отвори очи. <br /> <br /> Защото той бе любимецът. И на Тодор Живков, който го бе включил в ловната си дружинка, и на стотиците хиляди свои читатели, и на гвардията развълнувани поетеси, които припкаха след него до зори. Дори 103-годишната велика Дора Габе му казва: Дончо, тъй умно приказваш, че брадата ти расте, пълзи до мен и те милва. Като Пенчо.<br /> <br /> - Доро, за кой Пенчо става дума.<br /> <br /> - За Пенчо Славейков. Не го ли знаеш.<br /> <br /> Дали е верно. Не знаем, но е добре измислено. Дончо ги умееше тези работи. Обичаше го и Ванга: Навремето търсих едно злато - разказваше дипломираният геолог. - Много голямо и го надуших. Отива той при пророчицата, тя му казва: Донеси ми шепа пръст и ке ти кажем. Ден след това Ванга е категорична: Един казан за царевица. Около триста килограма. Виждам го. Ке си туря пангофа отгоре, ако ме заведеш. Прилоша ми. <br /> <br /> Отиваме, казвам. Само аз, ти и брат ми. Но пророчицата ме спря. Немой. Не го пипай. Злото седи в това злато. Тая работа не е хубава. - Такива работи разказваше Дончо. <br /> <br /> &bdquo;Изумителен човек. Фантастичен разказвач. Беше отделил шепа диаманти за обработка - някои за разкази, други за роман... Когато усети, че дните му са преброени и няма време, започна да ги раздава. Неговите истории са нещо невероятно. Той виждаше света с очите на момче. Бяха ме предложили за награда от фондацията на Ървинг Стоун. Идва биографът на Джек Лондон в България, но за да не се срещнем, доброжелатели ме командироват в Родопите. През това време във Варна родните писатели имат среща с него. <br /> <br /> Стоят в редичка и се запознават. Дончо Цончев, представят го. Неочаквано обаче Джейн, съпругата на Стоун, се хвърля на врата на моя приятел и започва да го прегръща. Господин Дончев, казва американката. Колко се радвам. Ние ви предложихме за награда. Настава суматоха, всички се чудят какво става. Само Дончо спокойно уточнява: Аз не съм Антон Дончев. Аз съм... В резултат на тази среща обаче Ървинг Стоун се заинтересува от Дончовото творчество. Прочита някои неща, за да каже: Това е автор на нивото на Джек Лондон.&rdquo;<br /> <br /> Това пък казва за своя приятел авторът на &bdquo;Време разделно&rdquo; Антон Дончев. А на жив класик няма как да не се вярва. <br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС <br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />