Три момченца загубих
Дора Апостолова от Сливен от няколко години води битка на живот и смърт със съдебната система и държавата. Жената се е примирила, че краят й е близо, защото и тя, и съпругът й са инвалиди на легло и няма кой да им помогне. Но не това терзае дните й, а болката от една лична трагедия, която сливналийката споделя за пръв път. Дора е жена с две висши образования, дълги години е работила в системата на здравеопазването като микробиолог и психолог. <br /> <br /> <em>Ето какво сподели за най-жестоката част от живота си пред репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo;. <br /> <br /> </em><hr /> <br /> <strong>- Г-жо Апостолова, писали сме много пъти за съдебните дела, които водите, но едва сега научавам, че таите друга, по-дълбока болка в душата си...</strong><br /> - Дълго мислих дали трябва да споделя публично кървящите рани от живота си... Нямам наследници - при раждане починаха и двете ми момченца... <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> От лекарско безхаберие и недобросъвестност </strong></span><br /> <br /> В онзи трагичен за мен момент никой не се нуждаеше от моя живот. Освен родителите ми, разбира се. Бях единствената им дъщеря и любовта им към мен беше безмерна. След смъртта на синовете си изпаднах в тежка депресия. Единственото, което можеше да ме спаси от нея, е едно детенце, на което да дам любовта си, да чуя детски смях. Имахме два големи апартамента в центъра на Сливен и две коли, но всичко това беше празно без детски смях. Лекарите категорично ми забраниха трето раждане - било опасно за живота ми. Реших да си осиновя дете и така станах майка на едно 10-дневно момченце, оставено за осиновяване с рожденото си име Венцислав В. Ст. За анонимната майка на това слънчице се знаеше, че е <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>бъдеща лекарка от Бургас </strong></span><br /> <br /> а бабата - много известен педагог в морския град. Какво бе учудването ми, че паспортът на анонимната родилка стоеше в малкия горен джоб на престилката на шефа на родилното и партиен секретар на болница &bdquo;Д-р Иван Селимински&rdquo; - д-р Трифон Иванов. Този човек избра нашето семейство за бебето и до последно запази тайната въпреки последвалите събития, които преобърнаха живота ми.<br /> <br /> <strong>- Какво се случи? </strong><br /> - Синът ми, когото кръстих Ясен, растеше като едно прекрасно бебенце, обгрижвано и дарявано с много любов. Към края на първата му годинка, която отпразнувахме радостни и щастливи, у мен се породи съмнението, че нещо с това дете не е както трябва. Започна да вдига температура, нощем плачеше, беше неспокоен и понякога издаваше силни, пронизителни писъци. Първоначално лекарите не откриха промени в клиничните му показатели, но при последното изследване дойде страшната вест &ndash; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>100 процента бласти в кръвта му </strong></span><br /> <br /> Това беше най-страшната новина, която съм чувала в живота си. Спешно тръгнахме за София до Първа детска онкохематология с ръководител доц. Драган Бобев, сега професор. Минахме през най-тежките години на редуващи се рецидиви, ремисии и пак рецидиви, спешни операции, химотерапии и дълбока терапия. Цели 10 години животът ми минаваше като придружител в детската онкохематология. Заедно с лекарите се борехме за живота на малкия ангел, когото в отделението наричаха &bdquo;Патето Яки&rdquo;. Зад мен твърдо бяха моите родители. <br /> <br /> Нашата всеотдайност развълнува целия град Сливен - аз не бях коя да е. Имаше и такива, които ме съветваха да се откажа от детето, като очертаваха с черни краски живота ми занапред. Същото загрижено ме съветваха и лекарите в отделението, но аз не се отказах. Обявихме дарителска кампания за събиране на средства за лечението на Ясен. Малко хора се отзоваха. Тогава <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>обявих за продан и двата семейни апартамента </strong></span><br /> <br /> за да можем да лекуваме детето при най-добрите лекари в чужбина. Работех и разпродавах семейните имоти, само и само да се наберат средства. <br /> <br /> Родителите ми също помагаха с мизерните си пенсии. И всичко това отиваше за лечението на малкия ми син. Никога дори и през ум не ми е минавало, че мога да се откажа от това дете!... А отвсякъде не пропускаха да ми припомнят, че &bdquo;не е мое, а чуждо&rdquo;!...<br /> <br /> <strong>- Прави ми впечатление, че говорите от свое име и не споменавате съпруга си... Той не беше ли до вас през това време?</strong><br /> - Нито той, нито неговите родители приеха това дете. Не било &bdquo;тяхна кръв&rdquo;. Сама се борех за живота на сина си, унизена и оскърбена от тези хора, за които думата милост не съществуваше. На десетата година от лечението болестта засегна мозъка на сина ми &ndash; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>той получи тежък инсулт </strong></span><br /> <br /> и на сто процента загуби зрението си. Това вече напълно съсипа както мен, така и възрастните ми родители. Последната надежда си отиваше за всички ни. Само два месеца след като нашето слънчице си отиде, почина и баща ми, който не можа да издържи - умря от белодробен скоротечен рак. Погребах ги двамата един до друг и започнах да събирам пари от мизерната си заплата, за да им изградя мемориал, който условно нарекох &bdquo;Дядо и внуче&rdquo;. <br /> <br /> Лиших се от много неща, но този мемориал го направих. И понеже вече бях разпродала всичко, каквото имахме, изтеглих кредит и купих една къщица от 46 кв.м, в която заживяхме с майка ми. Цяло чудо е, че не останахме на улицата, както казваха моите &bdquo;доброжелатели&rdquo; &ndash; &bdquo;заради едно чуждо дете&rdquo;. Но съдбата беше решила да ми нанесе още един тежък удар, сякаш досегашните ми бяха малко. Майка ми не можа да преживее всичко това, което ни сполетя, и изпадна в клинична смърт. Поставиха я на обдишващ апарат в реанимацията, но след три дни и тя си отиде. Така останах съвсем сама, без корени&hellip;<br /> <br /> <strong>- Но сега сте двама, как се случи? </strong> <br /> - Преди десетина години съдбата, случайно или не, ме срещна с един добър човек. Той беше изоставен от семейството си &ndash; болен и самотен. Когато започна да разказва за драмата си, аз бях потресена от това, което е преживял. Той получи тежък инсулт, а в болницата където го лекуваха, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>не стъпи никой от семейството му <br /> </strong></span><br /> Току-що беше починала майка му, болна и сляпа, а освен нея никой друг не се интересуваше от него. И когато го изписаха, аз го приех в дома си. <br /> <br /> Така за сетен път поех ангажимента да се грижа за тежко болен човек. По-късно подписахме брак и станахме семейство. Синът му живее в Испания и от 10 години не се е обадил на баща си нито веднъж. Нещо повече &ndash; крие телефона и адреса си, а аз не съм го виждала, не го познавам. <br /> <br /> Съпругът ми страда и тайно от мен плаче, като си мисли, че не го виждам. Днес състоянието ни с Петко е много тежко. Често оставаме без храна на масата, месеци наред сме без лекарства, а и двамата сме тежки инвалиди. Вземаме кредити, за да се лекуваме и да си плащаме сметките. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Мутрите вече упорито ни заплашват</strong></span><br /> <br /> да ни вземат и последния покрив, който имаме &ndash; миниатюрната ни къщица, която отдавна се нуждае от ремонт. Поради това, че не мога да се движа, от много време не мога да отида и да си поплача на гробовете на моите скъпи покойници. Разказвам ви всичко това с надеждата, че все някъде има и добри хора, които може би ще се трогнат от живота ми и ще ни помогнат!... <br /> <br /> <strong>Едно интервю наТодорка НИКОЛОВА, Сливен</strong><br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />