Изповед на един интелектуален ратай
<strong>Яшката е миловиден човечец, с кротка душа, изписана дори и на беззъбото му лице. На външен вид е &ldquo;хилка&rdquo;, но жилав. Някога бил металург в бившия Оловно-цинков завод в Кърджали, що горещ материал е преминал през ръцете му, само той си знае. Престижна професия за златните социалистически години. </strong><br /> <br /> Ако се беше пенсионирал навреме, днес щеше да получава златна пенсия като на генерал или на активен борец против фашизма и капитализма, но животът му отредил друга съдба. Ратайска! Накратко, това са превратностите в битието ни, за което сме си виновни само ние. А дали само ние?!`<br /> <br /> Засичаме се често при един и същи белокос приятел срещу Евангелистката църква. Нито той е набожен, нито аз. Аз спохождам стареца от самарянски подбуди, често се случва някой възрастен да има нужда да си каже поне наздраве с по-млад, а по-младите от мен вече са ми безинтересни. А дядо Влайчо, дълголетникът от село Манастир, родното място на президента Петър Стоянов, най-високопланинското село на Балканите, е ларж винаги - вади на мига шишето, мезе са сладките му лакърдии. Последните му две са класика в жанра: <br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>Чаша ракия преди лягане е полезна, но не достатъчна</strong></span><br /> <br /> И другата: Празно шише с ракия е като сутиен на простор, без съдържание.<br /> <br /> Яшката идва от време на време да прекопае градинката му, да му насече дърва за печката. Каквато по-тежка работа има, цялата е в ръцете му. Срещу половинка ракия. То и ракийката сближава, няма какво да се лъжем. Тръгнахме от едно &ldquo;Дай, брато, една цигарка&rdquo;, за да се сближим и човекът зад борда да изплакне душата си - а в нея нищо светло не бе останало. Клоака отвсякъде. Не че бе първият, последният, единственият, но откъдето и да го погледнеш, съдба със съдба не си приличат. Въпреки че всички вече сме на финалната права - очакваме смъртта като избавление, особено когато осъзнаваме, че всеки ден ни е подарен. И най-странното което е, че сами съкращаваме дните си, но Всевишният нещо се инати - не иска да ни прибира, за да не &ldquo;развращават&rdquo; царството му небесно. Навярно и рогатият ги недолюбва. Парадокс необясним.<br /> Та ето и изповедта на Яшката, бившият металург, настоящият ратай и клошар, човек със сърце широко скроено, с празен джоб, но пък с душа океан. Срещу патронче мастика и пакет евтини цигари разголва душата си пред репортера на &ldquo;Над 55&rdquo;. Така, както не го е правил и пред бившата си.<br /> <br /> &ldquo;До едно време всичко вървеше добре - завърших Техникума по металургия с петица, веднага ме разпределиха в ОЦЗ-то, оттам ми предложиха рабфак, за да стана висшист, но отказах - знаех си възможностите, що да ставам за резил пред аверите. Силата бе в моите ръце. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><br /> Ударник всеки месец, всяка година, награди, почести, <br /> </span><br /> грамоти, ордени дори. Залюбих се в завода с една лаборантка, знам, че не е по моята черга, но веднъж стана така, че покрай колбите, стъклениците и химикалите го направихме. Не я обичах особено, но тя пък взе, че забременя. А аз съм мъж на честта. Оженихме се криво-ляво. Родиха ни се две деца, както би казал - за чудо и за приказ. Но моята приказка бе друга - чашката, без жената можех, но без чашката не. А в същото време бях добър съпруг и баща, първото ми правило бе хладилникът да е пълен, сметките платени, всички да бъдат облечени като манекени. И всичко това за моя сметка. А моята &ldquo;химическа&rdquo; кокона даваше всичките си пари за скъпи тоалети, да се фръцка пред не знам кого си. Собствения си грях го знаех - глътката, тя бе потребна за душата и тялото ми, така съм устроен, без нея не мога, но с нея не вредя никому, най-много на себе си. Е-е, имало е един-два скандала, не мога да го отрека, но те са нормални за всяко семейство. Но без насилие, без лобут или ексцесии&rdquo;. Животът на Яшката не върви по всички правила, но един ден чашата му прелива до безумие, прибира се каталясъл след нощна смяна и какво да види в семейната си спалня - жена му прави секс с чужд, в съседната стая децата реват...<br /> <br /> За по-малко от година Ясен остава без нищо, химичката е подготвила всичко предварително с адвокати, на които е пуснала или финикийски знаци, или плът. На нещастника остават само задължения. Единствено пред него е... улицата. И той я възприема като съдба. Защото след всичко случило се единственото негово спасение е алкохолът. Силата на слабия човек. В момента живея като скот в една тъмна дупка, под земята, плаща по 10 лв. на месец наем, работи каквото дойде. За да изкара половинка ракия. Хляб не е ял от години. &ldquo;Не ме е страх, че няма да се събудя, страх ме е, че няма да заспя. И може би този точно този страх ми дава силици. А защо съм жив, не мога да ти отговоря&rdquo;, завършва шокиращата си изповед човекът, който някога е бил човек. <br /> <em><strong><br /> Георги АНДОНОВ, Кърджали </strong></em><br />