18 Май 2016, 13:31
11530 прочита
3 коментара
Наказахме насилниците фашисти, които измъчвали и насилвали младата ми булка, докато разбрали, че може да умре, твърди братовчедът на писателя
<strong> Бях командирован в Берковица. Трябваше да трасирам магнитометрична магистрала за извършване на геофизични проучвателни измервания от землището на гр. Вършец до землището на село Дълги дел.</strong>
<div> </div>
<div>
<div>Влизам една сутрин в канцеларията, която е в центъра на града, а вътре, както винаги, е пристигнала преди мен ранобудната и очарователна брюнетка Надя (внучката на поп Георги) - изчислител и деловодител към групата ни. Тя бърза да ме осведоми, че вчера, след като съм тръгнал на работа, от базата в Говежда са позвънили и са известили, че днес ще пристигне касиер-домакинът, и преди да се насочим към квартирите си, трябва да отидем при нея, за да си получим заплатите - аз и момчетата, които работят при мен.<br />
</div>
<div>Ето ни в канцеларията, а касиерът домакин вече ни очаква. Това е Александър Радичков - Сашо, както всички го наричаме. И ако някой иска да направи връзка на фамилното му име с това на писателя Йордан Радичков, пояснявам, че такава връзка има, защото </div>
<div><br />
<strong>Александър и Йордан Радичкови са братовчеди, синове на двама братя</strong></div>
<div><br />
Щом ме видя, започна да се “заяжда” по радичковски:</div>
<div><br />
- Остаря в тази геофизика, остаря... едвам си спомням, когато пристигна с куфарчето си преди много, много години, и аз те представих на началника, другаря Ефтимов... Та, на колко години стана, приятелю?</div>
<div><br />
- На 26 и само от две години съм в геофизиката, много ли са?!</div>
<div><br />
- На 26 ли каза? А къде са 33? - рече Сашо и погледна към Надя.</div>
<div><br />
- Сашо, не се обиждай - намеси се Надя, - но, струва ми се, че си на повече от 33?</div>
<div><br />
- Ех, Надя, Надя... де да бях на годините на това момче, както си разцъфнала като пролетно кокиче, така и бих те откъснал да се закича с него...</div>
<div>Момчетата получиха парите си и излезнаха, отиде си и Надя. Останахме двамата със Сашо. Той застана до прозореца - мълчаливо вгледан повече в себе си, отколкото в минаващите по улицата влюбени двойки, а сетне се обърна към мен - унил, мрачен - и заговори с насълзени очи:</div>
<div><br />
- Опитвам се да се шегувам, а сърцето ми кърви от болка, защото щом пристигна в този град, започват да ме връхлитат зловещите спомени и ме стискат за гърлото, готови да ме задушат. Минали са десетилетия, а като че ли беше вчера... Зимата на 1944 година... Един </div>
<div><br />
<strong>подлец от родното ми село Калиманица ме предаде, че в дома ми са идвали нелегални, нощували са и съм им давал храна</strong></div>
<div><br />
Беше вярно, но когато ме арестуваха, отричах всичко, а те ме ритаха, тъпчеха, режеха живо месо - да кажа колко са и кои са... Издържах и не предадох никого... <br />
</div>
<div>На осмия ден ме пуснаха, но лично началникът на полицията ме заплаши, че втори път жив няма да излезна - Харлаков се наричаше този изрод. Втория път, когато се готвеха да ме арестуват, беше средата на лятото и до 9 септември оставаха малко дни. Човек от полицията ме предупреди, че ме очаква арест, а това значи... гибел. </div>
<div><br />
<strong>Верен другар от Черешовица ме прие в дома си и ме спаси от явна смърт </strong></div>
<div><br />
Когато пристигнали да ме арестуват и не ме намерили вкъщи, бях оставил младата си булка, деветнадесетгодишната Ирина. Арестували нея.</div>
<div>Тя не знаеше къде и при кого съм. Започнали разпитите - ден и нощ изтезание, без хляб и вода... Мълчала. Чудовището Харлаков я разпитвал, насилвал я, гаврил се с нея, докато му омръзнало, а после я отстъпил на подчинените си. Измъчвали я, насилвали я, докато престанала да вика, да говори, и те осъзнали, че може да издъхне при тях, затова я изнесли една сутрин рано и <br />
</div>
<div><strong>оставили омърсеното й тяло на една пейка в градината пред полицията </strong></div>
<div><br />
Прибрали я близки от родното ни село Калиманица и дни наред я лекували, за да се съвземе. Но ето, минали са се толкова години, а все още се стряска насън и говори неразбираеми думи...</div>
<div><br />
Пред съда тя разпозна и посочи мъчителите си. Заедно с Харлаков на смърт бяха осъдени и четиримата насилници. Аз сложих примката на Страшилището. Издъхна за по-малко от час, а трябваше бавно и мъчително да умира... малко му беше една смърт. Бързо се спаси... а аз повече от две десетилетия не мога да избягам от мислите си...</div>
<div><br />
Изтръпнал от ужас, онемял от това, което чувах, не разбрах как той неочаквано смени тона си и като че ли с друг глас рече:</div>
<div><br />
- Знаеш ли, че днес е Великден и в църквата ще има литургия, искаш ли да дойдеш с мен? - И преди да му отговоря, той продължи. - Да тръгваме, че много време те занимавах с черните си спомени и няма да има място да влезнем и да запалим свещички за моето Спасение и за теб - никога да не изживяваш ужаса, който аз съм изживял и все още изживявам.<br />
</div>
<div><strong>Църквата наистина беше пълна, нищо че времето беше атеистично</strong></div>
<div><br />
<img src="/documents/newsimages/editor/201605/16-velikden.jpg" width="350" height="328" hspace="8" align="left" alt="" />Запалихме свещички и за заслушахме в пеенето на църковния хор. По някое време Сашо се наведе към мен и прошепна: “Виждаш ли го онзи там, вдясно, с черния костюм и червената връзка? Внимателно го наблюдавай и ми кажи дали поглежда към нас. Той е местен партиен работник и не е влезнал за добро в църквата. Наблюдавай го, но не си задържай погледа върху него, конспирация, нали разбираш?”. Кимнах с глава. Когато литургията свърши, “непознатият” побърза да излезе, като се промъкна съвсем близо край нас, без да ни погледне.</div>
<div><br />
Десетина дни след Великден Сашо ми разказа, че посещението ни на литургията в църквата е било докладвано на отговорните партийни другари и е </div>
<div><strong><br />
трябвало да дава обяснение пред Партийното бюро<br />
<br />
</strong>на геоложко проучване в Михайловград:<br />
</div>
<div>- Влезнах в кабинета на партийния секретар, а там вече ме очакваха познати лица, но и такива, които никога не бях виждал. Нямаше го онзи, когото видяхме в църквата. Отначало много внимателно и кротко ме заразпитваха дали съм присъствал на Великденската литургия в Берковица, палил ли съм свещички, като са очаквали, че ще се изплаша и ще почна да отричам. Попитаха ме и дали съм бил сам, или съм водил някого с мен.</div>
<div><br />
Казах им, че съм присъствал на литургията, палил съм не една, а три свещички и с мен е било младо момче, и какво от това?!</div>
<div><br />
- Какво ли? - ехидно ме попита другарят от Градския комитет - малко ли е това, че ти, партийният човек, си позволяваш да влизаш в църква, като даваш грозен пример на другите, на безпартийните? Не само ти си бил, но си и взел със себе си млад служител, за да му мътиш главата с религия, в противовес на нашето партийно, атеистично учение! Какво ще си помисли това младо момче за партийната ни дисциплина? Кажи, де!</div>
<div><br />
- Да, аз го помолих да дойде с мен в църквата, и какво от това?</div>
<div><br />
- Това, че трябва да гласуваме да ти наложим партийно наказание, ето това... Другари, трябва ли такъв човек, член на Партията, да бъде в нашите редици?</div>
<div><br />
- Спрете - извиках, - преди да гласувате, ето какво ще ви кажа: фашистите искаха да смачкат тялото ми, но аз оцелях, вие искате да направите същото с душата ми, но няма да успеете!<br />
</div>
<div><strong>Хвърлих партийния си билет пред другаря от Градския комитет и напуснах събранието</strong></div>
<div><br />
След няколко месеца “много кротко и любезно” партийният секретар на Геоложка бригада др. Илиев му върнал книжката и го предупредил да внимава къде и с кого ходи и какво прави, защото всичко се знае и вижда.</div>
<div><br />
Сашо наистина много “внимаваше” и беше се толкова “изплашил”, че следващата година, когато бях командирован във Вършец и минахме край Клисурския манастир, той ме помоли да наредя на шофьора да отидем и да разгледаме манастира и да присъстваме на литургията, ако има в момента, защото пак беше Великден...<br />
</div>
<div>Такъв беше Сашо - Радичкова горда и непокорна кръв, калиманишка луда глава...</div>
<div><br />
<em><strong>Павел ДЖОКОВ, Монтана</strong></em></div>
<div> </div>
</div>
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
OЩЕ ОТ РУБРИКАТА
Съдби
Полковник Хубен Влашев: Авиозаводът ни ремонтираше по 33 от най- новите самолети на месец
06 Окт. 2016, 13:41
3 Коментара: