Любов Павлова: Работих в “царския театър”, Живков лично ни познаваше!

<strong>Родена през 1952 г. в София. Завършила гимназия във Велико Търново и ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова. Работи в ДТ &ldquo;Сава Доброплодни&rdquo; - Силистра, във врачанския театър, в &ldquo;Пътуващия театър&rdquo; с база Ботевград...&nbsp;</strong> <div>&nbsp;</div> <div> <div><img src="/documents/newsimages/editor/201605/12988027_1155295417836778_2110771653_n.jpg" width="300" height="300" hspace="11" align="left" alt="" />След съкращение се преквалифицира като преподавател по актьорско майсторство - в Столичен център за работа с деца. След 1992 г. и досега работи в Дом на културата на транспортните работници &ldquo;Освобождение&rdquo;. Снимала се е в епизодични роли в киното в &ldquo;Стъклен дом&rdquo; и др.</div> <div><br /> -&nbsp;<strong>От кого си взела това хубаво име?&nbsp;</strong></div> <div>- На баща си дължа името, което късно разбрах, ч е &ldquo;отваря железни врати&rdquo;. Просто се помни. Детството ми премина във В. Търново, категорично имам синя кръв. Съдбата реши да не стана инженер-химик, което беше детската ми мечта... Предложи ми втори избор - ВИТИЗ, в далечната 1971 г. В ХТИ кандидатствах два пъти, а във ВИТИЗ само веднъж, не е ли показателно? Тогава май за пръв път разбрах, че съдбата ме тласка не винаги където аз си мисля и искам. Така попаднах в класа на проф. Елка Михайлова. Няма нищо случайно...</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"></a>Вярваш ли, че съдбата винаги се намесва?&nbsp;</div> <div>- Да, защото се спасих от &ldquo;разпределение&rdquo; с фалшив документ и така се преместих в театъра във Враца. И какво се случи? Там срещнах бащата на децата ми. Още не знаех, че това е груба житейска грешка, ама така е, като човек иска да промени съдбата. Поне децата ми са си моите най-прекрасни деца...<br /> &nbsp;</div> <div>-&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Работила си в Ботевград, а този театър го наричаха &ldquo;царския&rdquo;, как стана?</strong></div> <div>- Там почти бяха &ldquo;връзкари&rdquo;, едва ли не това беше политически &ldquo;институт&rdquo;. Битки, войни, болни амбиции! Що партизанки изиграх... Чудо! Рецитали &ldquo;Води ни, партийо&rdquo;... Лелеее, като се сетя, и ме досмешава. Колегите ни завиждаха на статута - &ldquo;царски театър&rdquo;. Е, да, на Тодор Живков така бяхме известни, познаваше ни. Ходили сме на манифестация с автобуса на театъра и после - обратно...</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>А когато дойдоха новите времена и промяната?</strong></div> <div>- Когато се обърна посоката на вятъра и дойде &rdquo;синьото време&rdquo;, се обърна и палачинката. Мътно време с много надежди и напразни илюзии. Без работа останах не само аз. Актьорската гилдия тържествуваше - на ви сега &ldquo;царски&rdquo; театър! Ние, българите, сме завистници. В най-активната си творческа възраст бях изритана от системата... само на 40 години!</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Но си успяла да се преквалифицираш в професия, която е достойна, аз знам актьори, които станаха продавачи в магазин за алкохол, сервитьори...&nbsp;</strong></div> <div>- Ами пак съдбата май ми пусна ръчичка... в тази &ldquo;преквалификация&rdquo;. Станах преподавател по актьорско майсторство в Столичен център за работа с деца, тогава създадох моето театрално студио &rdquo;Маска&rdquo;. Уж временно! Така си мислех тогава. Да, но по онова време започна закриването на театри. Разбрах, че връщане назад няма. И спазих правилото, че всичко временно е постоянно. Там се и пенсионирах преди 4 години.&nbsp;<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201605/12980858_1155294734503513_1313894593_o.jpg" width="520" height="324" alt="" /></div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Благодарна ли си на тази твоя капризна и властна съдба?&nbsp;</strong></div> <div>- Да, благодарна съм. За 20 години преподавателска работа съм изживяла най-звездните си мигове. Премиери, фестивали, участия в конкурси... Сериозни театрални заглавия. Такава удовлетвореност е неописуема. С децата! Мои ученици впоследствие станаха студенти в НАТФИЗ. Някои завършиха и работят на професионална сцена. И до ден днешен имам връзка с повечето от &rdquo;моите питомци&rdquo; и техните родители. Това ме прави щастлива и усещането, че не съм живяла напразно, е особено зареждащо, все едно имаш кабел за включване в някакъв контакт. Все още работя - на професионалната сцена на ДК &rdquo;Освобождение&rdquo;. Артистите са малки деца от 1-4 клас. Предстои премиера...Най-невероятната емоция! Обожавам работата си с децата повече от всичко. Няма и един ден, в който да съм съжалила, че поех по пътя на педагога. Макар и не по своя воля. Явно не съм подозирала своите заложби. Случва се.<br /> &nbsp;</div> <div>-&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>С каква мисъл се събуждаш сутрин обикновено?&nbsp;</strong></div> <div>- Сутрин, когато отворя очи, със сигурност първата ми мисъл е свързана с работата ми. Да можеш да систематизираш идеята, текста, музиката, костюма...ден по ден, час по час, не е лесно. Ако пък репетицията не е в началото на деня, решавам, че днес ще стана нов човек. И си измислям занимание. Ако дните започнат да си приличат, това е началото на края. Вечер си правя равносметката, не дай Боже да е бил празен денят...</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Децата общуват ли с теб извън сцената? Съветваш ли ги?</strong></div> <div>- Децата много споделят с мен. Всичко. Явно им е по-лесно, няма бариери... Моите собствени деца поеха по своя път. И двамата са фармацевти. Взеха си хляба в ръцете, както се казва. Имат си семейства, чуваме се, празнуваме. Все човешки неща. Чакам внуци. Дано Бог ме дари и с тази радост. А съвети обичам да давам, признавам си. Обикновено те, децата ми, повече знаят от мен. Но все пак аз се оказвам права накрая, защото имам повече житейски опит.&nbsp;</div> <div><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201605/12966699_1155294031170250_1156318646_n (1).jpg" width="300" height="228" hspace="9" align="left" alt="" />-&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Как се чувстваш като пенсионерка?</strong></div> <div>- Мечтаех да се пенсионирам. Измъчваха ме абсурдите на системата на образованието, тесногръдите прийоми на отчетността и бумащината, безсмислието на поставянето ми в рамки, графи, колонки... Аз не съм учител по призвание, нито по образование. Чувствах се натясно в подобни обстоятелства. Пенсионирах се с 286 лв. пенсия за 37 г. трудов стаж... &rdquo;Добрите&rdquo; управляващи, като взеха да &ldquo;увеличават&rdquo; пенсията ми с по 2-3 лв., я докарах до 305! Излишно е да казвам, че това е подигравка. Не само с мен. Децата ми помагат, но не бива. Те са млади и си имат свой живот. Докато работя и съм здрава, не бива да гневя Бога. Има пенсионери много по-зле от мен. Най-важното - исках и мислех, че ще имам всичкото време на света. Оказа се, че греша. Заета съм. Надбягвам се с времето, часовникът неприятно бяга преди мен.&nbsp;</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Как се отразиха промените на хората от твоята гилдия, адаптираха ли се бързо?</strong></div> <div>- Това е един дълъг период на агония в търсене на посоката, която за всеки беше различна. Нямаше вече директиви за развитието ни, нямаше я Партията майка! Партии и партийки се нароиха като бълхи. &ldquo;Култура&rdquo; стана обидна дума, а хората на културата - едва ли не някаква сбирщина от &ldquo;глезльовци&rdquo; и &ldquo;хрантутници&rdquo;... Така си отидоха без време емблематични имена от златната книга на културната ни идентичност, докарани до тотална мизерия. Как да преосмислиш живота си и да го &ldquo;сложиш на нови релси&rdquo;? Как? И аз бях принудена да сменя попрището си, но моето е друго. Докато, изтръпнали от липса на посока, взехме да се спасяваме поединично... чалгата се намести и в мисленето. Бедата за поколенията е огромна. Убедена съм, че чрез изкуството ще дойде и спасението на душите ни, но... няма индикации. С малки изключения. Има проблясъци, като поникнали без време цветя в полето. За да стане градина, се иска много работа...</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>С какви билки и наричания се бориш с лошото настроение?&nbsp;</strong></div> <div>- Не се поддавам на лошото настроение. Обръщам го на майтап. Самоиронизирам се. Това много ми допада. Когато са ми се сгъстили облаците над главата, се накипрям и си вирвам главата. Не обичам някой да ме съжалява. Планове правех като по-млада. А и сега обичам да ми е подредено. Те я станали - я не, но аз трябва да знам как ще ми се случат нещата.</div> <div><br /> -&nbsp;<a id="fck_paste_padding"><strong></strong></a><strong>Как виждаш бъдещето на България?&nbsp;</strong></div> <div>- Аз съм умерен песимист или умерен оптимист. Не искам да съм крайна, но... духът от бутилката е изтърван, така мисля. Нужна е една революция. Да! Искам този заспал народ да се сдобие с лидер! С водач! Има интелигентни хора, които още не са заминали по широкия свят. Защо някак наоколо е тихо като в блато? Топличко, миризливо, жабуняшко зелено?&nbsp;</div> <div><br /> <em><strong>Петя АЛЕКСАНДРОВА</strong></em></div> </div>