Картонена тръба със свирка на края била първият служебен телефон в България
<strong>&nbsp;Ако човек се зарови в някогашни дневници, писма и документи, със сигурност ще открие истории и случки, над които може да се посмее. Или да се замисли, да се натъжи, да се зачуди: Ама и тогава ли е имало такива неща? И тогава е имало. Май е права българската приказка: &rdquo;Нищо не остава скрито-покрито&rdquo;.&nbsp;</strong> <div> <div><strong>Особено когато става дума за събития и личности по нашенските земи, където от памтивека всеки наднича в чуждата паница, под чуждия юрган и в съседния двор.</strong></div> </div> <hr /> <div><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><span style="font-size: large;"><img src="/documents/newsimages/editor/201605/16-02.jpg" width="300" height="456" hspace="9" align="left" alt="" />Развратният Доротей</span></strong></span><br /> &nbsp;</div> <div> <div>Софийският митрополит Доротей, по произход българин, но изпратен от Гръцката патриаршия и обслужващ нейните интереси, е известен със скандалното си поведение и вълненията, които предизвиква с назначението си. Софиянци надушват, че освен родоотстъпник и предател, той има и други пороци и грехове. И започват да го следят денонощно. Така става ясно, че митрополитът, когото наричат подигравателно &nbsp;Дорчо ефенди заради близостта му с турците, се среща тайно с жената на Дойчин Мумджията.<br /> &nbsp;</div> <div>Веднъж нощният патрул среща двама души да носят един чибур (казан), покрит отгоре с чувал. На въпроса какво носят, носачите отговарят, че носят на владиката вода да се къпе. Но когато стражарите дръпват чувала, виждат вътре жената на Дойчин. Разчуло се и това силно възмутило софийската общественост.&nbsp;<br /> &nbsp;</div> <div>Но още повече се възмутили софиянци, когато става известно, че срещу Никулден (1861 г.) поп Тоше е повикан във владическия конак и за някакво негово дребно провинение, по поръка на владиката Доротей, насила е обръснат и остриган от един бръснар, а на главата му е сложен фес. Горкият поп Тоше задълго не може да влезе в църква в този си вид. Общественото негодувание от това е толкова задружно и мощно, че дори децата се събират около дома на владиката и хвърлят камъни по зидовете и прозорците. Изплашен, Доротей побягва по шосето, а след него се втурва тълпа от хора, които го наричат с хулни думи, от които най-меката е &ldquo;фенерска подлога&rdquo;.&nbsp;</div> </div> <hr /> <div> <div><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><span style="font-size: large;"><img src="/documents/newsimages/editor/201605/16_Stara Sofia1.jpg" width="520" height="275" alt="" /><br /> &ldquo;Булина ливада&rdquo; - срам за общината<br /> </span></strong></span></div> <div>Имало в София някога турчин - Ченгене Осман, който притежавал голяма ливада в близост до село Земляне, получена навярно по наследство от негов дядо като турски правителствен подарък или пък придобита на безценица от раята насила или с измама. След Освобождението Ченгене Осман забягва в Цариград, но оставя ливадата да се стопанисва от свой човек - цинцаринът Гушо Тахов. В 1910 г. общината започва да раздава общински места и назначава комисия, която трябва да установи точните граници на общинските и на частните парцели. Тогава от Цариград пристига наследницата на Ченгене Осман и завежда дело, за да си получи парите от земята. В съдебния процес като адвокат на наследницата се появява един от общинските съветници - Шивачев. Всички знаят, че някогашната ливада била не повече от 300-350 дка, но кой знае защо и как, в съда тя се оказва 700 дка!&nbsp;<br /> &nbsp;</div> <div>Какво е получил общинският съветник Шивачев за адвокатските си услуги, остава неизвестно... Димитър Пенев, който разказва тази история, се гневи най-вече от това, че Софийската община, ощетена, както става ясно, се съгласява тази ливада и тази местност, която се нарича преди това &ldquo;Хайдушка чешма&rdquo;, да се наричат &ldquo;Булина&rdquo;, по името на наследницата измамница. И днес в София има улица &ldquo;Булина ливада&rdquo;.&nbsp;</div> </div> <hr /> <div> <div><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><span style="font-size: large;"><img src="/documents/newsimages/editor/201605/16-01.jpg" width="520" height="246" alt="" /><br /> Българинът е винаги изобретателен</span></strong></span><br /> &nbsp;</div> <div>В началото на м.в. до мрачната сграда на окръжния съд нашенец монтирал първия в България автомат за закуски и питиета.</div> <div>Срещу метални жетони, закупувани от специален касиер, автоматът отварял чекмедженце, в което имало пакетирана закуска, или пък пускал в стъклена чаша питие от чучур. Автоматът бил сензация за онова време и отначало там се трупали непрекъснато хора, които били не толкова гладни и жадни, колкото любопитни: дали не може автоматът да бъде измамен? Много скоро се намират изобретатели на фалшиви жетони и... собственикът на нововъведението се налага да го демонтира. На мястото му се появява познатата количка с продавач, който търгува по класическата формула &ldquo;Окото да види парата!&rdquo;.</div> </div> <hr /> <div> <div><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><span style="font-size: large;"><img src="/documents/newsimages/editor/201605/16-Buqk-01.jpg" width="520" height="344" alt="" /><br /> Първият телефон в София е замаскирано ухажване на госпожица</span></strong></span><br /> &nbsp;</div> </div> <div> <div>Сградата на днешния Археологически музей някога била джамия - Буюк (голяма) джамия, построена през ХV век. В първите години след Освобождението служи за болница, после за санитарен склад, за държавна печатница и за народна библиотека с книговезница. В периода, когато джамията служи за печатница, разстоянието между канцеларията и книговезницата било голямо и директорът наредил да се прокара между помещенията картонена тръба със свирка накрая. Когато от канцеларията искали да извикат някого, духвали силно, свирката свирвала и човекът от книговезницата слагал ухо на тръбата, за да чуе какво искат &ldquo;началниците&rdquo;.&nbsp;<br /> &nbsp;</div> <div>Истинската първа телефонна връзка в София се осъществява между две &ldquo;офицерски&rdquo; къщи &nbsp;на ул. &ldquo;Вълкович&rdquo;, днес &ldquo;Иван Вазов&rdquo;, през 1884 г. На № 18 живеели трима офицери, които донесли два телефонни апарата от Русия, а на № 13 живеел полк. Решетин с хубавичка дъщеря. Твърди се, че могъщ стимул за прекарването на телефонната връзка е именно тази госпожица, нежен блян за ергените офицери.&nbsp;<br /> &nbsp;</div> <div>Две години по-късно е инсталиран първият градски телефонен номератор с пет номера, като само единият абонат е бил частно лице - търговският представител Кауфман. През 1891 г. се осъществява първата междуградска телефонна връзка от София до Пловдив, при официалното й откриване (1892 г.) в демонстрацията участва самият княз Фердинанд. От Пловдив в слушалката пък пяла песни първата ни дипломирана учителка по пеене - калоферката Елена Панайотова. Дълго време българинът е резервиран към тази техническа новост. Вазов, който получил телефона като подарък, не го ползвал и даже помолил да си приберат подаръка обратно, че го смущава със звъненето си.</div> <div><br /> <em><strong>Петя Иванова</strong></em></div> </div>