Рейнджърът изследовател Минчо Гумаров: Четириметров смок, дебел колкото ръката на руски богатир, ме хвърли в ужас

Бронята му бе голяма като чиния за супа, не посмя да пие от 25-литровия казан с мляко - уплаши се от огъня

04 Май 2016, 15:03 25491 прочита 9 коментара

Минчо Гумаров

Бронята му бе голяма като чиния за супа, не посмя да пие от 25-литровия казан с мляко - уплаши се от огъня

<strong>О. з. капитан Минчо Гумаров е безспорен кърджалийски колорит. Той е спелеолог, краевед, командир на местния аварийно-спасителен отряд към общината, ловец от класа. Намерените от него праисторически находки в планината на Орфей днес са най-ценните експонати в Историческия музей. </strong> <div> </div> <div> <div>Изследователят с тапия на рейнджър е открил над 200 пещери в Родопите. А най-голямата му гордост е 35-вековният мегалитен паметник край село Ненково, известен още като Пещерата-утроба, която няма аналог в света. Два пъти в годината по време на слънчевото равностоене слънчев лъч във формата на фалос “опложда” кухината, която е с форма на вагина. Проф. Петър Берон го използва като шерпа и гид, за да изследва най-различни буболечки в земните недра, изчезнали като природен вид. Веднъж дори Гумаров го пренася на гръб през придошло буйно дере. <br />  </div> <div><strong>Снимал се е в американски екшън, където играе ролята на талибан </strong><br />  </div> <div>Любителят на екстремни изживявания разказва пред “Над 55” за едно от най-невероятните си приключения - как попада в земна кухина с размерите на американски небостъргач. Как се натъква на уникален смок, пред който и бащата на питоните, “засрамен”, би трябвало да подвие опашка. Ето шокиращата изповед на командоса.<br />  </div> <div>“Това бе една от най-сериозните ми експедиции преди време. Разполагах с информация, че в своеобразен пентаграм около кърджалийските села Перперек, Болярци, Бели пласт, Мъдрец и Мост се намира “Буюк маара”, в превод от турски - “Голяма пещера”. Натъкнахме се и на данни, че когато белогвардейците са строили жп линията и тунелите, складирали в нея бомбите и оборудването от германските инженери. По-късно е затрупана, защо? - кой да ти каже.<br />  </div> <div> Разпъваме палатките, подпитваме местните хора, умуваме откъде да я подхванем. Повечето от местните чобани и аги ни показват един хълм. Тепето още от началото не ми хареса - едно такова, забулено в мистерия, някакви тъмни градоносни облаци се снишили над него, въпреки че денят бе слънчев. Обследвам го с военния бинокъл, в състояние да види и прашинка. Колкото повече ме отблъсква, толкова повече се нахъсвам. Явно там има нещо за разгадаване. <br />  </div> <div>Овчарите ни доливат адреналина с “кофи”. Шепнешком ни обясняват, че не смеят да припарят със стадата си до хълма, понеже стават курбан. Агнета, кози, ярета, понякога и телета. Че се поболяват от предсмъртните им стонове. <br />  </div> <div><strong>Там живее “Буюк емам”, сиреч грамаданска змия, която направо гълта хайваните</strong><br />  </div> <div>Сетне се покрива в един “Ин”, голяма дупка. Аркадашлъ, напаст голяма!!!, това разказват старите турци на изследователите.<br />  </div> <div>Минчо знае, че във всяко поверие и суеверие има и доза истина. Неговият принцип е първо да провери с очите си, да види, пък после може и да се спори. Преместват лагера в подножието на урочасаното място, преравят го стъпка по стъпка, докато не се натъкват на странни скали. От тях подухва ветрец. Знак, че вътре има зандан. Пали свещ, а пламъкът й се движи ту наляво, ту надясно. За него това е “уредът”, който показва, че зад чукарите има кухина. Местните чобани са плътно до него, държат на своето: “Да хванете звяра, дето ни бастисва животните. Отървете ли ни от него, ще ви бъдем признателни до гроб”. Лакърдиите им звучат като приказка от “1001 нощ”...<br />  </div> <div>“Щом хората ни се довериха, трябва да наредим пъзела. Първата нощ изкарахме на тръни. С наряд, с постове, но нищо не се случва. По изгрев слънце се захващаме на работа. Копаем там, в процепа, където “уредът” бе показал въздушно течение. Правим малък отвор, разширяваме го, лъхва ни миризма на прилепи. Един по един влизаме с въжета, пускаме и осветление от агрегата. Стигаме 150 метра навътре. Изведнъж попадаме в... огромна зала, цял небостъргач може да се побере. Природата с хилядолетия е извайвала причудливи форми - сталактити, сталагмити, сталактони, многоцветни каменни композиции, водопади, подводни реки, естакади. Гледката е невероятна, девствен свят от миналото. В един момент обаче виждаме пред краката си опънати... железни вериги, които ни връщат към действителността, те са останали навярно от белогвардейците. А какво има зад тях?! - бомби, взривове, шашки, детонатори... Не смеем да прекрачим веригите. Решаваме да картираме пещерата друг път. С по-добра екипировка и техника. <br />  </div> <div><strong>Мълчаливо се заклеваме да пазим в тайна уникалната си находка </strong><br />  </div> <div>Може да пострада някой. Или да използва подземната красота за користни цели. Покриваме входа така, че никой да не може да го намери”, разказва за ден първи от екстремното си преживяване Индиана Джоунс от Кърджали. Навярно и до ден днешен никой друг освен него и хората от експедицията му не знаят точното място на тази подземна красота, заградена на всичкото отгоре с вериги, защото зад тях се намира цял боен арсенал от времето на Втората световна война.<br />  </div> <div>На другия ден смелчаците концентрират вниманието си върху “змея”, който поглъщал животните цели. Започват да търсят следи от чудовището. Пастирите пак се накачулват край тях, сащисват ги с невероятните си истории и доналиват масло в огъня. А човекът откривател е с необяснима психика и природа, съвсем малко му трябва, за да се запали като факла. Минчо решава първо да потърси ризницата на змията, кожата й, знайно е, че веднъж в годината тя си я сменя. Преравят хиляди трънки, знае, че влечугите там захвърлят старите си одежди. И оттук започва разгадаването на най-голямата им тайна...<br />  </div> <div>“На свечеряване се натъквам на змийска броня, голяма колкото чиния за супа. Позавехнала от слънцето и вятъра, но все още мека на пипане. Натъпквам трофея във войнишка мешка, зарязвам аверите и право в Кърджали - при известната биоложка Стефана Василева, мир на праха й. Тя ще ми каже най-добре възможно ли е в природата да съществува подобен екземпляр и уникат. Стефана научно ми обяснява: “Твърде вероятно е това да е смок-единак, на трийсет и кусур години. Рядко доживява до такава възраст, но...” <br />  </div> <div>Повече подробности не ми бяха нужни. Предварително бях решил за себе си, че такива творения на майката земя не трябва да се пипат. И че нямат място в нито един природонаучен музей. Дори като уникални експонати”, продължава с разказа си Минчо, но и до ден днешен къта у дома си като домашна реликва кожата на влечугото. Като доказателство.<br />  </div> <div>Любопитството в него обаче все пак надделява, връща се при останалите в палатковия лагер и <br />  </div> <div><strong>иска поне да зърне тоя змей горянин, дето закусва с цяло агне, без окото му да мигне</strong><br />  </div> <div>Да се увери, че между хорските приказки, легенди и реалната действителност понякога няма граници.<br />  </div> <div>Вземат от селяните един 25-литров казан, пълнят го догоре с мляко, палят под бакъра огън. След 2-3 часа млякото завира. Мирише на хубаво. Няма как ароматът да не привлече влечугото. От опит знае, че по-тромавите влечуги излизат надвечер. Покрили са се зад близките храсталаци, дебнат, гледат с бинокъл, а Гумаров си побарва и пищова. Ей така, за кураж. Ето и апогея на зловещата история:<br />  </div> <div>“По едно време чуваме странен шум: “Шуп-шуп-шуп”, сякаш шкурка стърже по ламарина. Към казана с врящото мляко пълзи нещо невероятно, красиво и голямо. Бавно, достолепно. Явно смокът е много стар. Преценявам дължината му - към 4 метра. Дебел е колкото юмрук на руски богатир. Все едно е баща на питоните. Чувствам се като в джунгла, дъхът ми спира, задушавам се, но не чувствам нужда от кислород. Защото гледката е неописуема. Змията се повъртя-повъртя край казана и се прибра в леговището си. Огънят я уплаши. Лисваме млякото в тревата, събираме си палатките, такъмите. И... назад към цивилизацията. <br />  </div> <div>Оставаме със спомена за родопския пентаграм, за чутната пещера в него, за пълзящото творение на природата, пред което все още немея”, завършва удивителният си разказ командосът изследовател, който и днес броди из планината на Орфей. А какво ново и интересно ще открие там, навярно скоро ще разберем.</div> <div> </div> <div><em><strong>Георги АНДОНОВ, Кърджали</strong></em></div> </div> <div> </div>