Когато мъжете плачат

<strong>Думата ни е за онези мъжки сълзи, които те карат да сведеш ниско главата си в поклон пред мъжете, които плачат. Тежки, много тежки са тези сълзи. За първи път ги видях в очите на моя баща. Той беше силен човек, преживял е ужаса на фашисткия концлагер. </strong><br /> <br /> Гледах го как плаче, когато разказваше за тежката участ на единствения си брат, убит по време на Втората световна война в Македония, в състава на корпуса, изпратен там от Борис III. <br /> <br /> След войната татко отива в селището, откъдето е изпратена телеграмата с вестта за неговата смърт. Искал да вземе шепа пръст от гроба му, където баба да слага запалени свещи в памет на убития си син. Това, което чува, било по-страшно даже от вестта за смъртта му. Убитите български войници местните не ги погребвали, а оставяли телата им да бъдат разкъсани от дивите зверове. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Моят брат няма гроб &ndash; простена татко и заплака като дете</strong></span><br /> <br /> &hellip; Минаха години. Директорът на Държавния архив в града ни Младен Радков ми възложи да запиша спомените на участниците в Отечествената война от Габровския край. Срещнах се и разговарях с редица ветерани. Никой от тях не успя да сдържи сълзите си, когато стана дума за онези тревожни дни и нощи. И днес пред мен е жива картината от срещата ми с продавача на вестници Димитър Николов, на когото парче от <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>снаряд откъсва едната ръка до рамото.</strong></span><br /> <br /> В същия ден получил колет от семейството си, в което имало и чифт ръкавици<br /> <br /> - Те не знаеха, че аз вече нямам нужда от тях &ndash; каза Димитър и извърна глава, за да скрие сълзите, които се стичаха по лицето му и падаха върху празния ръкав на сакото му.<br /> <br /> Не по-малко мъка имаше в думите на фелдшера Дончо Иванов, загубил в боевете едното си око, на ветерана Стефан Начев, на когото парче от снаряд откъсва част от лицето, на капитан Петър Каменов, превърнат в жив труп (студът и влагата на фронта разрушават белите му дробове).<br /> <br /> Когато разговаряхме за войната, видях да плачат и много мъже от Гърция, сред които кириос Вангелис от селището Стефаня и кириос Манолис от гр. Карловаси, на които войната отнема бащите и братята.<br /> <br /> Всички ветерани, с които разговарях, завършваха своите разкази с думите:<br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Дано това бъде последната война в живота на човечеството</strong></span><br /> <br /> Те вярваха, че дадените жертви са в името на един по-добър, по-подреден и справедлив свят.<br /> <br /> Спомних си за техните думи, когато през 1999 г. (тогава бях на работа в Гърция) гледах как плачат мъже от Сърбия. В родината им бушуваше война. Самолетите рушаха техните домове, заводи, мостове, болници. Обстрелван беше мирен конвой, при който загинаха всичките 79 пътници, сред които и много деца. И днес виждам картината с откъснатата детска ръчичка, която продължаваше да държи кукла<br /> <br /> Не криеха своите сълзи мъжете от Белград, насядали върху развалините на разрушения завод за леки коли. Те палеха цигара от цигара, пушеха и плачеха. Десетки младежи от Белград направиха жива верига около единствения оцелял мост в града с надеждата да го запазят от бомбите. Те пееха и плачеха.<br /> <br /> За ветераните от моя край си спомних, когато започна войната в Ирак. Първи жертви на тази касапница станаха мирни жители на Багдад. Бомба разруши триетажна къща, в която живеело 18-членно семейство &ndash; родители, деца, внуци. Оцелява само един от синовете. Останалите 17 са погребани под развалините. В очите на този млад човек видях готовото камикадзе. <br /> <br /> През последната година в Европа бяха извършени два атентата, при които загинаха десетки невинни хора, а стотици бяха ранени.<br /> - С какво заслужихме това? &ndash; безсилен пред злото, питаше жител на&nbsp;Брюксел. И не криеше сълзите си.<br /> <br /> За съжаление, все по-често от екраните на телевизорите виждаме разплаканите лица на български мъже. Помните ли сълзите в очите на бащата на Вероника &ndash; убитата студентка от В. Търново? На десетките възрастни мъже по селата, ограбени и пребити в домовете им? <br /> <br /> Господи, няма ли да спре това безумие?<br /> <br /> <strong><br /> Елена ДИМОВА, Габрово</strong><br />