Доайенът на родната преса си отиде огорчен – не можа да си върне апартамента на "Раковски"
Петко Бочаров почина на 97-годишна възраст, ден преди националния празник на страната &ndash; Трети март. Доайенът на съвременната българска журналистика не можа да дочака столетието си, но името му ще остане в медийната ни история като на най-дълголетния работещ журналист в България.<br /> <br /> До последния си дъх Бочаров пишеше и даваше интервюта, следеше международната политика и правеше своите безпощадни и ненадминати анализи. В един от тях през далечната 1992 г. произнесе спонтанно емблематичния си израз &bdquo;Да, ама не&rdquo;, който стана не само негова запазена марка, но от дистанцията на времето може да бъде оценен като своеобразно пророчество за т.нар. демократичен преход у нас. Изпращаме един мъдър и талантлив оратор, един честен човек, способен на самокритика със същата безпощадност, с която съдеше другите. <br /> <br /> <strong>Поклон пред паметта на журналиста и човека Петко Бочаров! </strong><br /> <br /> <hr /> <br /> <strong>Живя в три Българии</strong><br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/36_Petko_Bocharov_6___Copy.jpg" alt="36_Petko_Bocharov_6___Copy.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="389" />Петко Бочаров е роден на 19 февруари 1919 г. в София. Завършва Американския колеж, а след това право в Софийския университет. Според огласените документи на бившата Държавна сигурност между 1946 и 1982 г. е вербуван за агент на Второ управление на Държавна сигурност. Сам публично призна причините за това свое решение. От 1952 г. работи в Българската телеграфна агенция, първоначално като преводач от английски език, а впоследствие достига до длъжността заместник-главен редактор. През 1983 г. се пенсионира. В периода 1981-1993 г. участва с новини и коментари в телевизионната &bdquo;Всяка неделя&ldquo;. Има редовни рубрики по БНТ в програмата &bdquo;ТВ око&ldquo;, в радио &bdquo;Свободна Европа&ldquo; и &bdquo;Дойче веле&ldquo;. <br /> <br /> Известно време пише за в. &bdquo;Новинар&ldquo;. През 2010 г. публикува автобиографичните си книги &bdquo;Картини от три Българии&ldquo; и &bdquo;Лица и съдби от три Българии&ldquo;.<br /> <br /> <hr /> <br /> <strong>&bdquo;Да, ама не&rdquo;</strong><br /> <br /> &bdquo;Да, ама не!&rdquo; бих го казал за много неща, най-вече по адрес на най-различните илюзии, с които ни затрупват. Илюзиите са за да замъгляват истината и да се бяга от нея. Две балкански и две световни войни - това са четири войни, в които нито едно българско военно знаме не е попадало в плен, но и в четирите сме били на страната на победените, което е дело на идиоти в нашата история. Желая на това мое изстрадало отечество не само да се отърве от идиотите, но да получи това, което заслужава!&rdquo;, пише Бочаров в книгата си &bdquo;Картини от три Българии&rdquo;.<br /> <br /> <hr /> <strong><br /> &bdquo;Петното &bdquo;агент&rdquo; няма да ме отмине, макар никому да не съм сторил зло&rdquo;</strong><br /> <br /> Докато повечето бивши агенти на ДС, направили кариера в медийното и всякакво друго поприще, криеха или отричаха този автобиографичен факт, Бочаров сам си призна публично в статия във в. &bdquo;Труд&rdquo; от февруари 2008 г., че е бил агент на ДС: &quot;Ще се почувствам наново омърсен, ако взема сега да обяснявам колко любезно лично аз бях навремето посъветван да сътруднича. Но, да, бях сътрудник с подписана клетвена декларация, че и на най-близките си няма да кажа. Сега научавам термина &quot;свален от отчет&quot;. Свален, ама все нещо останало, така че петното &quot;агент&quot; няма да ме отмине. <br /> <br /> Тогава защо пък да не поема инициативата и да си го лепна сам, просто за да видя как зяпват лешоядите. А тези, които ме познават, знаят, че никому не съм сторил зло и че няма нищо, от което да се срамувам. Никога не съм писал доноси, които да навредят на някого. <br /> <br /> Работил съм за разузнаването на България. А на онези, които биха се запитали защо съм се съгласил, ще им препоръчам да намерят<img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/36_Petko_Bocharov_14___Copy.jpg" alt="36_Petko_Bocharov_14___Copy.jpg" align="right" hspace="9" vspace="9" width="300" height="421" /> някой дядо или баба, учили и завършили преди войната Американския колеж (като мен) и все още неизкуфели (като мен), и да ги питат какво е било у нас през 1952 г. например... Да се бориш срещу държавната машина и да търсиш справедливост през 50-те трябваше да си пълен идиот&rdquo;, каза приживе в интервю Бочаров. В досието на &bdquo;секретния сътрудник-агент&rdquo; с псевдоними Найденов, Борисов и Иванов от 1946 до 1982 г. пише, че е бил вербуван през 1946 г., възстановен - през 1950, регистриран - през 1964 и снет от оперативен отчет през 1982 г. <br /> Каре:<br /> <br /> През 2012 г. &bdquo;ШОУ&rdquo; пръв писа, че в имот, заграбен от фамилията на журналиста Петко Бочаров, се помещава... комисията &bdquo;Кушлев&rdquo;. Цели два етажа в един от най-скъпите имоти в София - сградата на столичната улица &bdquo;Раковски&rdquo; 112, принадлежи по наследствено право на фамилията на медийната легенда. На това място, при бомбардировки по време на Втората световна война, Бочарови загубват дома си - той е напълно сринат. <br /> <br /> След войната намират предприемач, който започва да строи сградата отново и преди още тя да е довършена, през октомври 1950 г. я отнема Народната власт. <br /> <br /> Без обезщетение за собствениците! Парадоксът е, че в заграбената насилствено сграда бе настанена Комисията по установяване на имущество, придобито от престъпна дейност?!? Приживе пред репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo; Бочаров сподели огорчението си от този факт. Срещата ни бе в градината на заведение, в чийто двор се намира родната къща на Петко Бочаров. Тогава той за пръв път разказа историята на семейството си: <br /> <br /> &bdquo;Цялото това място е било на дядо ми. Той е бил строителен предприемач, но умира само на 42. След смъртта му на всяко от четирите му деца - три сестри и един син, се пада дял от наследството. Трите сестри нямат пари, за да изплатят на брат си пари кеш, затова продават две трети от наследството и си оставят за себе си 350 кв. м на &bdquo;Раковски&rdquo; 112. Една от тях е моята майка. Така че аз съм израсъл от бебе до войник там. На 10 януари 1944 г. пада бомба директно върху нашата триетажна къща. Точно отгоре. Всички мои роднини се спасяват по една невероятна случайност: намират се в мазето заради тревогата, чуват гърмежите и майка ми казва на баща ми: &ldquo;Хайде да минем отсреща!&rdquo; Баща ми се съгласява трудно, но все пак навреме - експлозията, която последвала, ги залепва за стената - така оцеляват. Самата къща е разрушена из основи. Майка ми обаче е проявила далновидност &ndash; взела преди това всички документи за собственост на фамилията. По същото време аз съм войник и пътувам с влак от Скопие за София. Пристигам на 11 януари в 6 сутринта в София и виждам, че къщата ни я няма! Тръгнах да търся нашите. Не знаех дали са живи. И отчаян, както вървя към Народното събрание, ги виждам всичките накуп да идват към мен!... <br /> <br /> Плачехме и се прегръщахме. Мен ме оставиха на служба в София, но цялото ми семейство се разпръсна, за да имаме покрив над главите си. След войната баща ми прави договор с един частен предприемач да построи върху мястото на старата къща нова сграда - по-висока, а на нас да ни се дадат две плочи - най-горните два етажа, с по два апартамента на етаж. Предприемачът почва да строи като луд и за кратко време стига до покрив. <br /> <br /> Обаче ние никога не влязохме в тази сграда. Някакъв шеф от Министерството на транспорта я вижда и отива при Вълко Червенков да я иска за министерството. Министерският съвет излиза с постановление за отчуждаване със следния текст: &bdquo;За нуждите на &bdquo;Транспроект&rdquo; се отчуждава дворно място - и земята, и незавършената сграда на наследниците на Димитър Бочаров, и то ВЕДНАГА&rdquo;. Това решават на заседание на МС на 9 октомври 1950 година. Беше пладнешки грабеж. Не ни дадоха нито стотинка!... <br /> <br /> Родителите ми отидоха да живеят в един сутерен, а аз - в пансион &bdquo;Мимоза&rdquo; - за бездомници като мен. &bdquo;Транспроект&rdquo; остана в тази къща 30 и няколко години. Баща ми умря. Съдбата ни удари допълнително &ndash; последваха две обмени на парите. Като взехме да изчисляваме с майка ми какви пари имаме - ами те не стигаха за щайга домати!... След 91-а държавата взе да твърди, че е придобила собствеността по давност &ndash; сроковете били изтекли. В един момент ми се обадиха от областната управа на София и ми предложиха един 3-стаен апартамент зад Съдебна палата, и аз се съгласих - по-добре нещо, отколкото нищо, но нищо не стана!...&rdquo; Петко Бочаров си отиде с тази болка на оня свят &ndash; че не можа да стъпи в бащиния си дом. До смъртта си!...<br /> <br /> <strong>Подготви: Еми МАРИЯНСКА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />