Дисидентът, който изгладува свободата си

Поетът дисидент Петър Манолов почина в Пловдив на 76-годишна възраст. Той е роден през 1939 г. в Садово, Котелско. Учи в Сунгурларе, а след това военно училище в Силистра. По-късно завършва Софийския университет &bdquo;Климент Охридски&rdquo;. Работи като възпитател, журналист, метеоролог на фара на нос Емине.<br /> <br /> Името на Петър Манолов нашумя през 1988 г., когато на 16 януари заедно с Илия Минев той учредява Независимото дружество за защита правата на човека и става негов секретар. В началото на 1989 г. е арестуван и обявява гладна стачка. Тя е отразявана от радио &bdquo;Свободна Европа&rdquo; и други чужди медии. През февруари 1989 г. по разпореждане на ЦК на БКП в цялата страна се провеждат открити партийни&nbsp;събрания с обсъждане и заклеймяване на поезията на Петър Манолов. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201602/Tina_32/21_Manolov9.jpg" alt="21_Manolov9.jpg" align="baseline" width="500" height="332" /><br /> <strong><br /> Световни интелектуалци се изправят в защита</strong><br /> <br /> на преследвания поет. В България за него се застъпва Блага Димитрова. На 20 май 1989 г. Петър Манолов и семейството му са екстрадирани от страната и заживяват в Париж. Завръща се у нас през 1991 г. и е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели. От издателство &bdquo;Народна култура&rdquo; е уволнен по време на управлението на Симеон Сакскобургготски. През 2014 г. Росен Плевнелиев го награди с орден за &bdquo;Гражданска заслуга&rdquo;. Автор на стихосбирките &bdquo;Докато стана пясък&quot;, &bdquo;Весене&rdquo;, &bdquo;Две поеми&rdquo;, &bdquo;Кръгова отбрана&rdquo;, &bdquo;Епиметей&rdquo;, &bdquo;Кобни думи&rdquo;.<br /> <br /> Днес да си дисидент е лесно, безопасно и полезно. Това обяснява защо мнозина, при това скъпи галеници на някогашната соцвласт, силно желаят да се присламчат към тази компания. Кариеристи дават воля на фантазията си, приписват си мъки, неволи и героизъм, каквито не са виждали дори и на сън. И номерът минава. Сега в България дисидентите са повече от активните борци преди 10 ноември 1989 година. Удрят се в гърдите досущ като Бай Ганьо: Дисидент, дисидент.<br /> <br /> Този, който тихо си отиде тези дни, никога не се е удрял в гърдите. Не се е възнасял, по някое време името му става известно в целия свят, но той остава славата да се стопи като пролетен сняг. Не я яхна, за <br /> <br /> <strong>да спечели постове, пари </strong><br /> <br /> и депутатски мандати. В Париж го приеха, а тук го забравиха. До днес. Занапред може и да кръстят на името му някоя пловдивска улица. И какво от това. Той заслужаваше повече. Приживе.<br /> <br /> Всичко започна в началото на бурната 1989. Социалистическата власт уверено навлизаше в 45-тата годишнина на управлението си. Всеки седми българин беше член на комунистическата партия. Хоровото &bdquo;Да живее&rdquo; огласяше манифестации, конгреси и президиуми. И тогава изведнъж от нищото се пръква някаква организация, която, разбира се, върхушката веднага заклейми като вредна и фашистка, неонацистка.<br /> <br /> &bdquo;Независимото дружества за защита правата на човека&rdquo; избра за председател дългогодишния политически затворник Илия Минев и за секретар Петър Манолов. С това поетът от Пловдив стана твърде интересен за западните журналисти и родните ченгетата. И едните, и другите не преставаха да се мотаят из дома му. Последва арест, който се разпростря и върху архива му. Освободиха го, но не и ръкописите. И тогава стана това, което самонадеяните партийни чиновници и ДС агентите въобще не очакваха. <br /> <br /> <span style="font-size: x-small;"><img src="/documents/newsimages/editor/201602/Tina_32/21_Manolov7.jpg" alt="21_Manolov7.jpg" align="baseline" width="500" height="306" /><br /> <strong>Петър Манолов бе удостоен с орден &quot;За гражданска заслуга&quot;<br /> </strong></span><strong><br /> Петър Манолов обяви, че ще гладува</strong><br /> <br /> Не за здраве, а за свобода. Стачката му продължи 32 дни. През това време в негова защита се обявиха имена като Курт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, а в България - бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова. В крайната сметка властта отстъпи. Материалният израз на победата бе два чувала ръкописи: 1200 страници и нещо. Отделно отслабна със 70 кг. <br /> <br /> На 5 април неочакван глас телефонира: &bdquo;Другарю Манолов, ако до шестдесет дни не напуснете страната, на детето ви ще се случи нещо лошо!&rdquo;. <br /> <br /> Предупрежденията се повтаряха всеки ден, а времето тичаше като бърза планинска река. Поканата за една конференция в Париж, определя посоката. Французите му дават статут на политически емигрант и 49 франка на ден. Всичко е като песен, единственото, за което не трябва да мисли човек е, да се върне обратно. Френската столица е мястото, където се явяват на оглед бъдещите български демократи. Получават виза за новите постове. Някои са одобрени, но други не. Петър Манолов дори не е забелязан. Няма власт на земята, която да хареса свободния бунтар. Франция не прави изключение. Манолов е <br /> <strong><br /> наклеветен и изгонен от квартирата<br /> </strong><br /> Настанява се в една от станциите на парижкото метро, на пъпа на френската столица. Над него живее гръцкият крал, ама в луксозен апартамент. <br /> <br /> Сутрин се събужда, рано разтваря масичката си, поставя пишещата си машина и започва работа. Полицаите минават и любезно го поздравяват. <br /> <br /> Зад ъгъла сутеньор записва номерата на колите, които качват &bdquo;служителката&rdquo; му Мери. &bdquo;Да ви отменя, предлага писателят. - И без това по цял ден съм тук&rdquo;.<br /> <br /> В България вече шества демокрацията и изгнаникът вече може да се върне като герой. Преди това обаче трябва да събере пари за самолетния билет. В София го посрещат не с фанфари, а с досада. Към политиката вече са се устремили огромни пълчища и за истинския дисидент място няма. <br /> <br /> Предлагат му някакъв тип съглашателство, но той отказва. Отново подслушват телефона му. Накрая отсичат : За теб място в политиката няма. <br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС<br /> </strong><br /> <hr /> <img src="/documents/newsimages/editor/201602/Tina_32/21_Manolov10.jpg" alt="21_Manolov10.jpg" align="baseline" width="500" height="368" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Поетът винаги е бил душата на компанията</strong></span><strong><br /> <br /> Вече Господ слуша стиховете му</strong><br /> <br /> След всичко това Петър Манолов си остана поет. За книгата му &bdquo;Кобни думи&rdquo;, в която има стихове, писани преди 52 година, казват, че са все така актуални и силно въздействащи. На промоциите повече от час го слушат и не си тръгват. Някой го подреди на лавицата на световните поети. <br /> <br /> В интервю преди няколко години той сподели: &bdquo;По замисъл съм небрежен към битовите сладости. Подобно на предците си почти не пипам книжни парични знаци. Докосвам понякога &bdquo;Свети Иван Рилски&rdquo; , &bdquo;Паисий Хилендарски&rdquo; и много рядко &bdquo;Петър Берон&rdquo;. И не се чувствам зле. Това са знаците на управляемата самодостатъчност - не вредят на другите енергии. Нали ще е смешно да се боря с Рокфелер на банковия тепих. Все още не е престъпление животът да се заложи за Народ, Свобода, Независимост и Демокрация, но в случая бяхме свидетели на нетърпелива подмяна на въжделенията на демосите със замислите на плутосите и резултатът е плачевен. <br /> <br /> Обичам да гледам безсмислени реклами, защото говорят много. Понякога между два рекламни блока се явяват политици. Изключвам говора и се любувам. Лицата обясняват опустошително много&rdquo;.<br /> <br /> Това беше Петър Манолов, последният български дисидент. Той вече чете стихове на Господ. На земята нямаше власт, която да го хареса. Съдба. Дано на небето е по-различно.<br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />