Кожухаров продължава да разкрива единствено пред „ШОУ” някои от тайните на своя пъстър живот
<em>&nbsp;Янко Кожухаров е бивш депутат в 36-ото Народно събрание &ndash; в началото от СДС, а впоследствие &ndash; като независим. Завършил е Московския институт за международни отношения, където е бил състудент с Филип Боков, Огнян Пишев, Христо Малеев, Атанас Папаризов, Юлия Владикова, Ирина Бокова, както и с доста други бивши и настоящи дипломати. Репресиран от Държавна сигурност преди 1989 г. заради противодържавна дейност. <br /> <br /> Кожухаров продължава да разкрива единствено пред &bdquo;ШОУ&rdquo; някои от тайните на своя пъстър живот.</em><br /> <br /> <hr /> <strong><br /> - Янко, пътувал си доста по света и познаваш голяма част от старите емигранти. Разкажи за най-интересните &bdquo;образи&ldquo; сред тях.</strong><br /> - Във Виена съществува &quot;Комитет за спасение на българската нация&quot;, който е официално регистриран във Виенския съд. Председател на този комитет е една интересна фигура &ndash; Колчо Бондикоф, скромен българин, който е женен за швейцарска графиня. За нея само знам, че се казва Ане-Мари и живее в едно скромно швейцарско село. Но тук трябва да отбележим, че в Швейцария и най-скромните села са по-благоустроени от най-благоустроените български градове.<br /> <br /> В някакъв хубав ден наш Колчо се почерпил малко. И произвел от &quot;помпата&quot; си цели двадесет изстрела само за четири минути. След което кметът на селото му казва: &quot;Г-н Бондикоф, откак нашето село съществува, в него са направени само четири изстрела. Така, че вашето име трябва да влезе в Книгата на рекордите &quot;Гинес.&quot; Колчо обаче го досрамява и заминава за Америка. От САЩ Колчо Бондикоф пристига във Виена. И започва да живее в 5-стаен апартамент, който е на втория етаж на &quot;Веер Гассе&quot; №31.<br /> <br /> Във Виена, на първия етаж, под апартамента си, Колчо Бондикоф прави ресторант, който кръщава &quot;Стек-Хаус Далас&quot;. Американците от цяла Австрия идваха в този ресторант.<br /> <br /> Колчо беше много съжалителен и пускаше гладни българи да ги храни в ресторанта си. Казах му: &quot;Колчо, сложи по 8-10 кюфтета и по 2-3 филийки хляб в книжни пликове. И им ги дай да ядат навън, където си искат, защото ще ти прогонят американците с простащината си. И с маниерите си. Но Колчо не ме послуша. И полека-лека американците спряха да ходят в ресторанта му. Така на наш Колчо му се наложи да затвори този прекрасен ресторант и да започне да работи като електротехник.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201511/Tina_31/42_Qanko1.jpg" alt="42_Qanko1.jpg" align="baseline" width="500" height="375" /><br /> <strong><span style="font-size: x-small;">Янко Кожухаров</span><br /> <br /> - Разбирам, че си бил доста близък с Колчо Бондикоф...</strong><br /> - На мен той ми даде една от стаите в апартамента си във Виена - да живея в нея. В другата живееше той. А в третата - Тери, синът му. Четвъртата беше за Аманда, кучето му, което беше английски или шотландски териер. На едното ухо на Аманда беше татуирана цифрата 8, което означаваше, че тя беше осмото поред кученце от &quot;котилото&quot;.<br /> <br /> <strong>- А вие с какво се занимавахте във Виена?</strong><br /> - Когато Колчо затвори Стек-Хаус Далас&quot; аз започнах да работя на &bdquo;Грос-Грюн Маркт&rdquo;. Това е мястото, където пристигаха ТИР-ове с плодове и зеленчуци и собствениците на заведения и магазини отиваха до там с бусчета или с малки камиончета, и вземаха стока - банани, портокали, домати, краставици и др. за магазините и заведенията си. Аз отивах до &bdquo;Грос-Грюн Маркт&rdquo; с буса на наш човек. Този Маркт (пазар ан гро) работеше от около 11 часа вечерта до около 3 часа сутринта и аз работех там.<br /> <br /> Работата ми се състоеше в това да товаря на бусчетата кой каквато и колкото стока купуваше. Около 3 часа сутринта приключвахме и на &quot;барабите&quot; - такива като мен, се плащаше по 70 долара в брой. На мен обаче плащаха по 80 долара. Освен това всеки от нас официално имаше право да вземе една найлонова торбичка с разни плодове и зеленчуци - домати, краставици, банани, ананаси... А една найлонова торбичка издържаше 12 килограма тежест.<br /> <br /> Така аз около 4 часа сутринта бях в квартирата на Колчо с 12 килограма плодове и зеленчуци. Оставях т.н. &quot;торбичка&quot; и веднага отивах да извеждам Аманда на разходка, което правех и на обед, и вечер. Защото Колчо беше много зает като електротехник и нямаше време за кучето си. За обяд и вечеря той обикновено вземаше не по-малко от 5 кг свински котлети, които ни бяха предостатъчни за тримата. Така Аманда се привърза към мен.<br /> <br /> - Във Виена само с тежък хамалски труд ли се издържаше?<br /> -Освен на &bdquo;Гросс Грюн Маркт&rdquo;, пари печелех и от друго. По едно време валутният курс долар-шилинг много варираше. От 10 шилинга за долар, та чак до 15! Тогава отивах в някоя банка и купувах ту долари за всичките си шилинги, ту шилинги за всичките си долари... Така направих малко пари... <br /> <br /> После Колчо Бондикоф ме направи постоянен специален пълномощник за Америка и Европа на Комитета за спасение на българската нация. Което по принцип отговаря на моите възгледи...<br /> <br /> Когато в рамките на 36-тото Народно събрание обявих публично, че създавам Лига за национално спасение, от лично от мен поканените между 80 и 100 тогавашни депутати - в нея се записаха едва 4 човека!? Павел Шопов - сегашният &quot;националист&quot; при Волен Сидеров, на поканата ми тогава, ми отговори: &quot;Янко, нали знаеш, че не съм националист!&quot; Сега обаче да си националист в България е много модно... И изведнъж всички вкупом станаха &quot;националисти&quot;... Само че неизвестно чии интереси защитават?<br /> <br /> <strong>- Предполагам, че си срещал и други българи в австрийската столица. Разкажи някоя пикантна история, свързана с тези срещи. </strong><br /> - Наложи се да ремонтират волвото ми. И тъй като във Виена частите за волвото ги вземах на цени 3 пъти по-ниски от България, реших да отида до там. Още повече, че тук трябваше да чакам за частта около месец, а там щях да я взема веднага. Тръгнах без колата, за да не ми извърти някой номер по пътя... Първо отидох до Видин и там Началника на Митницата помоли едно студентче, което пътуваше само до Германия, да ме откара до Виена...<br /> <br /> Във Виена, след като свърших с ангажимента си, отидох до терминала на СО МАТ... Шеф тогава там беше П.П. от Монтана, който преди беше шеф на КАТ в родния си град. Освен това той ми беше и сравнително близък. Мислех да го почерпя - беше ми правил доста услуги, обаче пак той почерпи... Първо ми освободи една стая в терминала, където по принцип нощуваха ТИР-аджии, но мен ме сложи сам в стаята...Същия ден отнякъде се появиха три нашенчета - турчета от Делиормана, които бяха дошли да си купят по-евтини употребявани коли.<br /> <br /> Аз познавах един мароканец, който скоро беше купил цяла автоморга с около 500 употребявани коли и ги заведох там. Мароканецът реши, че са мои приятели (макар че не им знаех даже имената им) и им продаде три коли - които те си изберат, по 350 долара бройката. Момчетата останаха супер доволни. И решиха да останат няколко дни във Виена, понеже идвали тук за първи път. Казах им, че ще им уредя при П.П. стая за тримата за една седмица. Помислих си, че таман ще се поразтоваря и аз.<br /> <br /> Вечерта П.П. ме покани на стрийптиз бар, където стрийптизьорките били само чехкини, на около 300-400 метра от &bdquo;Зюдбанхоф&rdquo; (южната ж.п. гара). Влязохме в бара и П.П. избра сепаре близо да пилона. Чехкините въобще не бяха лоши - едни миньончета с добри &bdquo;балкони&ldquo; и вирнати дупета. Поръчахме си и след малко усетих върху себе си поглед. Разбрах, че една от стрийптизьорките, която вече беще на пилона, ми хвърля &quot;белтъци&quot;... П.П. беше бая наблюдателен, щото ми подхвърли: &quot;Май ти излезе късметът&quot;. Стрийптизьорката дойде при нас и седна на коленете ми. П.П. ми прошепна: &quot;На ти 100 долара, дай й ги!&ldquo; И протегна ръка под масата да ми ги подаде. Рекох му, че имам, но той възрази: &quot;Сега нали си ми гост.&quot; <br /> <br /> Съгласих се и пъхнах парите под една от &quot;сиджимките&quot;, с които беше оплетена стрийптизьорката. А тя сложи в малкото джобче на сакото ми тапата от шампанското. П.П. ми обясни, че това означавало, че трябва аз да го платя на сервитьорката, и то също струвало 100 долара. И ми подаде банкнотите. Когато извадих тапата от джобчето на сакото си, там намерих и една сгъната бележка, на която имаше само един адрес и пишеше на английски &quot;Утре в 11&quot;. Разбрах, че бележката е от стрийптизьорката и я погледнах. Тя дискретно сложи единия си пръст върху устата си, в смисъл да мълча, и ми се усмихна...<br /> <br /> <strong>- А какво е продължението на историята с турчетата, с които си се запознал във Виена?</strong><br /> - Тръгнахме си за България. Мен ме возеха в средната кола. На един светофар в Будапеща, и трите коли на турчетата набиха спирачки. Но един възрастен унгарец зад тях не успя да реагира на време и се натресе в последната им кола. Отбихме и излязохме от автомобилите. Унгарецът ми подаде 800 долара и ми рече: <br /> <br /> &quot;В себе си повече нямам. Ако искат още - да отидем до нас.&quot; Преведох на турчетата... Те ми казаха да тръгваме по-скоро докато дъртакът не се е отказал. И бяха супер доволни. Дадоха ми 300 долара. И ми казаха: &quot;Ти си бил голяма работа, бе. Дай си адреса след няколко дена да ти доведем една &quot;кадъна&quot; за временно ползване.&quot; Не повярвах, но им дадох адреса си в хотел &quot;Родина&quot; и на майтап добавих: &quot;А не може ли да са две?&rdquo; След четири дена на вратата ми в хотел &quot;Родина&quot; се позвъни. Отворих. Бяха две от турчетата - с две млади и дребнички, но много хубави мадами... <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Марина ШИВАРОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />