Художникът Андрей Лекарски: Баща ми беше прочут колкото Гунди

<em>Андрей Лекарски живее от петдесет години в Париж и е един от най-успешните български художници на Запад. В първата си изложба през 1972 година показва скулптури на дишаща Венера Милоска и глава на Аполон, която издува бузите си. Сензационният ефект осигурява продължителна продажба на творбите на експериментатора. <br /> <br /> Само трима българи - Христо Явашев-Кристо, Жорж Папазов и Андрей Лекарски, имат картини в музея на модерното изкуство на град Париж. Пластиката &bdquo;Строителят на въображаемото&rdquo; е видяна от милиони. През 1992-ра скулптурата е купена от някакъв строителен магнат. Десет години по късно той получава разрешение от управата да я монтира на семейната си гробница в &bdquo;Перл ла шез&rdquo;.<br /> <br /> На същата алея съвсем наблизо се намира вечният дом на Шопен, към който потокът от почитатели не спира. </em><br /> <br /> <hr /> <br /> Андрей става художник, защото не е могъл да бъде жокей. Баща му е Крум Лекарски, най-големият състезател по конна езда, раждал се в България. Генералът е жокеят, донесъл първите международни награди на родината си. Два пъти той печелил най-престижното състезание по конен спорт в света - тридневната надпревара в Аахен, Германия. През 1933 г. наградата трябва да му връчи самият Гьоринг, вторият човек в Райха. <br /> <br /> Но нацистът е бесен. Не може да преглътне факта, че някакъв българин, който цяла седмица пътува в товарен вагон и спи в сламата с конете, изпреварва елитните немски офицери. Това е удар срещу фашизма в самото му сърце. <br /> <br /> Баща ми беше голяма звезда. Като състезател имаше популярността и славата на Гунди, разказва Андрей Лекарски. Гордееше се, че на бял кон е приемал парада в деня, в който обявяват България за република. Той познаваше Георги Димитров, командва българската войска през Втората световна война, има много отличия. Това обаче не попречи, през петдесетте години да го обявят за английски шпионин и да го мъчат цяла година в ареста. После го изпратиха в Белене. <br /> <br /> Семейството, в което има три деца, изпадна в тежка криза. Тогава неговият приятел и някогашен подчинен генерал Владимир Стойчев назначава майката в Олимпийския комитет. Надежда перфектно владее френски, немски и английски и това спасява всички от глад. <br /> <br /> Поотраснал, синът Андрей също яхва коня. Твърде безуспешно. Той не е нито толкова атлетичен, нито толкова смел, колкото бащата си и брат си. Той имал други увлечения: Обичал да драска. Веднъж чичо му поискал да го нарисува. Не след дълго го обявили за дете чудо. На 13 години го изпращат в училище &bdquo;Суриков&rdquo; в Москва. Отива с мечтата да стане голям художник. Самочувствието му далеч надхвърля годините.<br /> <br /> В съветското школо има казармен дух и дисциплина. Петнадесет души спят в една стая. Ако някой получи колет: ябълки, круши, череши, Андрей ги подрежда и започва да рисува. Никой няма право да ги яде, докато не се превърнат в натюрморт. Картините се трупат. Приятелите му се съмняват, че някога ще може да ги продаде. Той твърди обратното. Хващат се на бас. Една вечер, в девет младият Лекарски тръгва да звъни по етажите, за да предложи изкуството си. Благороден човек плаща добра цена, към която се прибавя и печалбата от баса. <br /> <br /> С диплома от Москва талантът продължава в Софийската художествена академия. Шест месеца по-късно той вече е в Париж. 1962 година е златно време за рисувачите. Всичко се продава дори преди откриването на изложбите. На 20 години, Малави е вече звезда. Съквартирантът му Лекарски няма този късмет. Времето тече, но никой във френската столица не оценява таланта на родния вундеркинд. Не го викат. Не му предлага договор. <br /> <br /> Добре, че роднините са по-мили и поръчват портрети, които той прави от снимки. Тогава заминава за Мексико, където работи майка му Надежда. <br /> <br /> Остава девет месеца, прави първата си самостоятелна изложба в престижната галерия &bdquo;Мизрахи&rdquo; и продава седем картини. Вече няма самочувствието на някогашното дете-чудо. Напротив разбрал е, че професията му го е вкарала в джунгла, в която оцеляват най-борбените.<br /> <br /> През 1993 година площадът в град Нанси за първи път се превръща в галерия. Лекарски излага двадесетина работи. Впечатляваща е гигантската подвижна ръка. Всяка вечер някой предизвикателно изправял средния й пръст срещу прозорците на кметството. На сутринта общинари го прибирали. И така, докато се счупил. Това обаче не попречило българинът да получи орден и да бъде обявен за почетен гражданин. След години творбата е купена и монтирана в София. Тук съдбата й е доста по-драматична. Направо открадват пръстите й.<br /> <br /> По-радикално са действали крадците, ограбили преди няколко години ателието на Лекарски на Гара Искър. Изчистили го за часове. Тон и половина готови бронзови творби изчезват безследно. Този, който ги е претопил, едва ли си е давал сметка, че в тях са вложени пари, десетгодишен непосилен труд, много любов и надежди. За него те са били най-обикновен метал, който се продава за жълти стотинки.<br /> <br /> <hr /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Бриджит Бардо идваше с портокал в ръка<br /> </strong></span><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201511/Tina_31/22_Andrei_Lekarski1.jpg" alt="22_Andrei_Lekarski1.jpg" align="baseline" width="500" height="500" /><br /> <strong><br /> - Г-н Лекарски, как ваша творба попадна в колекцията на музея на съвременното изкуство в Париж?</strong><br /> - През 1978 година те харесаха &bdquo;Катя в страната на чудесата&rdquo;- портрет на двегодишната ми дъщеря, над която се е надвесил слон. Търговският директор лично дойде вкъщи и ме помоли малко да сваля цената. Отвърнах, че не бързам с парите, когато могат да дойдат. Тогава французинът, явно не очаквал такъв отговор от някакъв напълно неизвестен чужденец, почервеня от яд и кресна: &bdquo;Колегите ви подаряват картините си, само да ги има в музея... Вие сте луд&rdquo;. Мина време обаче и получих за &bdquo;Катя...&rdquo; точно поисканите от мен 8000 франка. Продавам за толкова, колкото искам. Ако трябва да чакам с години.<br /> <br /> <strong>- Коя изложба според вас е неуспешна?</strong><br /> - Тази, в която няма продадена нито една картина. Точно това ми се случи преди години в Париж. Беше последният ден, 18 часа, време да затворим. Навън валеше отвратителен ноемврийски дъжд. Стоим със собственика на галерията. Мрачни сме и това е логично, но се правим, че не ни пука. И в този момент в залата влиза невзрачна старица, покрила главата си с найлонова забрадка и започва да оглежда нещата. Минават десетина минути, не издържах и се опитах любезно да й кажа да си върви, защото трябва да затваряме. Тогава тя каза, че си е харесала няколко неща и поиска да й ги отнесем вкъщи. Като чухме това, всички застанахме мирно. Оказа се, че дамата е съпругата на Серж Дасо, чийто баща е създал реактивните самолети &bdquo;Мираж&rdquo;. Никол купи четири мои скулптури, сприятелихме и стана един от важните ми колекционери.<br /> <br /> <strong>- Срещали сте се и с Бриджит Бардо?</strong><br /> - Като студент работих като нощен пазач в прочутата академия &bdquo;Сите де Зар&rdquo;. С парите, които печелех за час, можеше да се плати едно кафе. Част от работата ми бе да изнасям боклука от тристата стаи на общежитието. В една от тях живееше Серж Генсбург, скандален композитор и художник. <br /> <br /> Бардо беше готова на всичко, за да й напише песен. Идваше винаги с портокал в ръка и паркираше фантастичния си &bdquo;Морган&rdquo; пред вратата на сградата, там, където беше абсолютно забранено. Аз отварях вратата и докато Серж дойде, си говорихме за времето, слънцето, дъжда. При Генсбург идваше и друга една дама, явно бъдеща певица. Пристигаше винаги на бял кон, с който бе прекосила цял Париж. Тръгваше си огорчена, защото композиторът никога не я приемаше. Аз се наемах със скромната мисия да я утешавам.<br /> <br /> <strong>- Майка ви Надежда е сред основателите на Българския олимпийски комитет. Иван Славков винаги е говорил с голямо уважение за нея, дори е имало вариант тя да стане първата жена - член на МОК. </strong><br /> - Майка ми Едит или Дита, както я наричаха, бе от много богато еврейско семейство. Дядо ми Захари Алкалай преживя две национализации, при които му вземат всичко. Два пъти къщата му е срината при бомбардировки и издигана отново. Малката Дита е имала гувернантка англичанка. Завършила е &bdquo;Дойче шуле&rdquo; и елитен колеж в Париж. Бързо преминаваше от един език в друг. Призната беше за най-добрия симутантен преводач.<br /> <br /> <strong>- Откъде идва фамилията на баща ви?</strong><br /> - В неговия род има много доктори. От там е това Лекарски. Крум и Дита се срещат във военното училище, където майка ми отива да учи езда. <br /> <br /> Влюбват се от пръв поглед, искат да се съберат, срещу което възстава дядо ми, богатият търговец. Бащи ми е нежелан в неговата фамилия. През 1938 година в България е възможен само църковен брак. За да бъде с любимия си, майка ми сменя религията и името си. Става Надежда, но до края й за най-близките си остава Дита. Така се казва и внучката ми: Мила-Дита.<br /> <br /> <strong>- Как се развиха отношенията на младоженците с дядо ви?</strong><br /> - Нормализираха се. Още повече че когато започнаха гоненията на евреите, точно нежеланият зет помага на тъста и близките му.<br /> <br /> <strong>- На 9 септември 1944 година генерал Лекарски е заместник-министър на отбраната. Връща се от фронта като победител, после е изпратен в Белене. Как се чувствахте вие, синът на английския шпионин, за какъвто е бил нарочен баща ви?</strong><br /> - Беше ужасно. В училище непрекъснато ме питаха къде е баща ти, въпреки че добре знаеха. След смъртта на Сталин баща ми се върна. Беше психически съсипан. Отказа да остане в апартамента, твърдеше, че всичко там се подслушва. Стана треньор по езда. Написа книги. Върнаха му генералските пагони и му дадоха добра пенсия. През 1960-а на 62 години за последен път участва на олимпиада. Почина на 83. Не беше щастлив. <br /> <br /> Непрестанно повтаряше: &bdquo;Никога не се занимавай с политика&rdquo;. Аз го направих и това беше най-голямата ми грешка. Генерал Крум Лекарски беше голям спортист. Той е първият българин, участвал на олимпиада. Това става в Париж през 1924 година. Отборът е нямал пари за ковач, трябвало да пресекат целия град, за да отидат от единия стадион до другия, конете се наранили и въпреки това отборът се е класирал добре. Смятам, че заради всичките си успехи той заслужава в София да има булевард с името на Крум Лекарски. За това ще се боря с всички сили занапред.<br /> <br /> <hr /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Досие</strong></span><br /> <br /> Серж Генсбург е дръзкият мъж, който в телевизионно шоу, казал на 23-годишната тогава Уитни Хюстън, че иска да преви секс с нея. Пред камерите той запалва банкнота от 50 франка, крупна сума за тогава и предизвиква възмущението на французите. <br /> <br /> Започнал като художник, но бързо разбрал, че от това няма да може да си вади хляба и последвал баща си като пианист в кабаретата. Познавали го във всички елитни барове на Париж. Голямата му любов Джейн Диткин често молела клиентите да спрат да го черпят, за да може да си го прибере вкъщи. <br /> <br /> 1959 година двамата заминават за Лондон и в един тих, достолепен квартал записват най-известната си песен &bdquo;Обичам те&rdquo; . Тя се превръща в грандиозен скандал. Ватикана я проклина и това помага да се продава в огромен тираж. <br /> <br /> На фона на музиката Джейн стене и охка в страстен оргазъм. На подхвърлянията на журналистите, че по време на записа двамата настина са се любили, композиторът винаги отговарял: &bdquo;Тогава това не би било сингъл, а албум&rdquo;. <br /> <br /> След смъртта си през 1991 година певецът става една от най-знаменитите личности на Париж. По фасадите се появяват графити с негови портрети: Слаб, небрежен и винаги с цигара в ръка. <br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС</strong><br /> <br /> <br /> <br type="_moz" />