ОТ УПОР
• КОСЬО САМОКОВЕЦА БЕШЕ НАЙ-ЦЕННИЯТ МИ ИНФОРМАТОР
• КАРАМАНСКИ МИ СЕ ИЗПОВЯДА НА ТАНЦ, ЧЕ СЛЕД 3 ДНИ ЩЕ ГО УБИЯТ
• НЯМАМ НИКАКВА ИНФОРМАЦИЯ КОЙ Е ЧОВЕКЪТ, КОЙТО МЕ ЗАЛЯ С КИСЕЛИНА

Топжурналистката на в.”Труд” Анна Заркова е родена в София на 1 ноември. Завършила е българска филология в СУ “Свети Климент Охридски”. Омъжена е за лекар – д-р Костадин Зарков, който след завършването си е разпределен в Берковица. Първите си стъпки в бранша прави случайно. Отначало търси работа по специалността си в гимназията на градчето, но й казали, че няма места за учители по български език и литература. Тогава решава да отиде в местния вестник “Ком”, където имали нужда от репортери.
След като семейството се премества в столицата, Заркова започва работа във в.”Транспортен глас”, после – в органа на МВР “Народен страж”, преименуван след 10 ноември на “166”. Съдбата обаче я свързва за дълго с националния ежедневник ”Труд”, където от години завежда криминалния отдел.
Най-известната кримижурналистка в България признава, че неин учител в професията е бившият зам.-главен редактор на “Труд” Николай Стефанов. Самата тя е обучила в тънкостите на този тип журналистика не един и двама млади репортери от в.”Труд”. Един от тях е Александър Ботев, син на топспеца по тежките убийства полк. Ботьо Ботев.
Пред “ШОУ” Ани Заркова разкри кои са информаторите й от престъпния свят и защо мафията у нас вече оставя зад себе си не окървавени, а икономически “трупове”.

- Вие следите престъпните процеси в държавата ни от самото начало на прехода. Промени ли се престъпността с годините и каква е тя днес?
- Силно се трансформира престъпността в последните години. Силовите играчи – тези, които биеха, стреляха, убиваха, почти изчезнаха. Много малко са останали от тях. Скоро правих едно интервю с шефа на ГДБОП. И той ги нарече “последните динозаври”. Повечето от главните герои на подземния свят, за които съм писала през годините, вече ги няма. Много от тях са мъртви, срещу други се водят дела и са се кротнали, трети са в затвора. А четвърти успяха да легализират бизнеса си и вече не се занимават с незаконни неща. Основната разлика между престъпността преди 10 години и днес е в броя на труповете по улиците. Ходех да отразявам убийствата и ги намирах простреляни в някой вход или на паркинга.
Днес убийствата са икономически. В Интернет има национален регистър на фирмите. И там можеш да проследиш как някой вече не е съдружник в тая и тая фирма, как от 10 фирми преди година сега няма нито една. Такива хора аз наричам икономически трупове. Тоест, мафията все по-рядко прибягва до физическа саморазправа с конкурентите. Ако искаш да отстраниш някого от бизнеса, има си икономически и политически лостове за това.
- Бихте ли изброили имена на мутри, които още действат по стария начин?
- Едно време заповедите за екзекуции се издаваха от високите етажи на мафията - директно от босовете. Лично шефът на ВИС например заповядва на някое от неговите момчета с дебели вратове да убие лицето Хикс. Сега силовите изпълнения се вършат на много ниско ниво. И много често те са знак на отчаяние. Разчистването на сметки чрез убийства сега се практикува само на низшите етажи, главно в бизнеса с дрога. До екзекуции се стига, когато продавачите на дрога изгладнеят. Тогава единият убива другия, за да го махне от някакъв квартал, да разчисти територия за бизнеса си.
- Всеки журналист, особено пък от т.нар. криминален ресор, работи с помощта на информатори. Кои са по-склонни да ви подават информация - полицаите или мутрите?
- Имам сътрудници и от двете страни на закона. Не мога да кажа кои са повече. Но мога да сравня какво е общото между всички, които в един момент склоняват да ми дадат информация. Правилото е общо и за полицаите, и за бандитите. Когато са го закъсали в своите среди, те решават да дадат информация на пресата срещу прекия си конкурент. Което обаче автоматично прави информацията им не толкова достоверна, защото самите те са пристрастни. Полицаите, като го закъсат с ръководството на МВР, дават информация срещу ръководството - за бездействие, за корупция, за връзки с мафията. Същото е и при бандитите. Като ги нагазят шефове или някой конкурент ги надвие в бизнеса, дават информация против тях. Обикновено информацията изтича при криза от едната или другата страна.
- Кои от героите на подземния свят сте познавали по-отблизо? Вярно ли е, че няколко часа преди да бъде разстрелян, Косьо Самоковеца ви се е обадил по телефона от Амстердам?
- Истина е. Обади ми се, за да ми каже, че къса с престъпния бизнес и вече няма да пишем по вестниците какъв мафиот е. Сподели, че е купил от Холандия лалета и започва бизнес с цветя. Не зная доколко беше искрен в намерението си да скъса с бандитизма. Защото и преди това на няколко пъти ми беше казвал:
“Аз ще скъсам с мръсотиите, които съм правил.”
Самоковеца, изглежда, го беше закъсал напоследък. Защото през последните два-три месеца, преди да го убият, сам ми се обаждаше и ми “снасяше” много информация. Открехна ме както за нередностите в полицията, така и за мръсните сделки на свои конкуренти. И трябва да ви кажа, че от него съм получила най-ценната информация за полицията и подземния свят, която някога съм имала.
- Откъде е имал Самоковеца информация за далаверите в МВР?
- Той поддържаше много тесни връзки с полицаите от НСБОП и от Националната полиция, беше приятел с много действащи и бивши ченгета.
- А в какво се изразява това “закъсване” на Самоковеца, както самата вие се изразихте?
- Той не ми е споделял кой точно го заплашва и застрашава живота му. Но от опит зная, че когато един бандит закъса, той бърза да разкаже на пресата мръсните тайни на своите конкуренти. И иска за това да научат много хора. Не ми каза кой му е вдигнал мерника - дали полицията или бандитите. Но предполагам, че по-скоро с мафията имаше проблеми. Защото него бандитите го убиха, а не го арестува полицията.
- А как Самоковеца реши да “снася” информация точно на вас?
- Просто един ден ми се обади по телефона и каза: “Госпожо Заркова, ние с вас сме се виждали само веднъж, но вие много пъти сте писали за мен. Искам да се срещнем, да ви се изповядам”. Преди това с него наистина се бяхме виждали само веднъж. Беше през далечната 1992 г. Полицията го беше обявила за общодържавно издирване. Минавах с приятелка покрай НДК и , не щеш ли, зърнах го, седнал в едно от кафенетата наблизо. Разпознах го по снимките, които тиражирахме във вестника. Приближих се и понеже не бях сигурна, го попитах: “Вие ли сте Косьо Самоковеца?” Той ме погледна изненадан и каза: “Защо питате?” – “Аз съм журналистка, казах му, разбрах, че полицията ви търси под дърво и камък, пък вие си пиете кафето насред София”. Поисках му интервю. А той каза: “Веднага трябва да тръгвам. Но ако искате, да се видим довечера”. Казах му: “Не знам вие къде ще ме поканите, но ако е на някое тайно място, мен после ще ме съдят, че съм ви укрила. Вас полицията ви търси, вие криете ли се? Дайте тук да говорим! Тогава направихме едно болезнено откровено интервю.
- С какви впечатления останахте от Иво Карамански?
- С Карамански се видяхме за пръв път на рождения му ден в клуба на илюзиониста Астор. Беше поканил много журналисти, забелязах и полицаи. Покани ме на танц и докато танцувахме, ми каза:
“Мисля, че до три дни ще ме убият.”
След което се засмя. Тогава си помислих, че просто се перчи, че ми показва какъв мъжкар е. Явно обаче е предчувствал кончината си.
- Първото ви криминално интервю е с Илия Павлов...
- Първото си интервю с Павлов направих като икономически журналист. Но интервюто придоби толкова криминален уклон, че веднага след него ме назначиха за криминален репортер. Първоначалната идея беше да напиша очерк за бизнеса на “Мултигруп”. Но като се разрових в сделките и информациите за Павлов, материалът се превърна в “разпит на заподозрян”. Тогава Тошо Тошев реши, че съм много подходяща за криминалния отдел.
- Вие взехте първото и единствено интервю от основателя на ВИС Васил Илиев. Как стана?
- Случайно. Мой познат живееше в съседен блок на този, в който Васил Илиев имаше офис. При едно гостуване забелязах, че в съседния блок има много особено движение на коли. Поразпитах и се оказа, че това е офисът на митичния Васил Илиев. А тогава покрай него витаеха страшни истории - за рязане на уши, на пръсти... Чак след два месеца се престраших да звънна на вратата на офиса му. Отвори ми някаква засукана секретарка. Казах, че идвам да взема интервю от Васил Илиев. При което тя ми хлопна вратата. Висях на стълбите половин час. И тъкмо мислех да си вървя, когато вратата неочаквано се отвори. Момичето се показа: “Елате утре в 7 часа”.
На това интервю подходих малко наивно. Още с влизането казах на Васил Илиев: “Зная, че вие сте бандит, но въпреки това искам да ви питам нещо”. При което в цялото интервю той се сметна длъжен да ми обясни как всъщност въобще не е бандит.
- Нееднократно сте взимали интервюта и от неговия брат - шефа на ВИС-2 Георги Илиев. Можете ли да направите сравнение между двамата?
- Много различни бяха двамата. Големият брат - Васил, беше наглед сухар. Пронизваше те с един такъв поглед... Въпреки че аз задавах въпросите, имах усещането, че той научава повече за мен, отколкото аз за него. Това обаче не го правеше симпатичен. За разлика от брат му. Георги Илиев определено беше чаровник. Той те посреща с усмивка. Дава ти да разбереш, че си му симпатичен. Създава ти усещането, че в момента ти си най-важният човек за него.
- Имаше ли сред подземните босовете някой, който ви стана симпатичен?
- Симпатичен беше Карамански. Той пееше много хубаво. Заинтригува ме по време на концерта, който направи с Грета Ганчева в НДК. А започнах да му симпатизирам, когато Грета разказа с какво желание и смирение на неин ученик разучавал песните, които двамата изпяха. Той беше артистичен. Това е единственият случай, когато съм изпитала симпатия към някой от т.нар. босове. Много пъти съм говорила с Карамански. Той винаги твърдеше, че е лъжа всичко лошо, което пишат за него по вестниците.
- А от кого останахте с най-неприятни впечатления?
- Най-неприятно и смразяващо впечатление ми направи един, който е още жив. В момента е в затвора. Този, от който съм останала с още по-неприятно впечатление, е вече мъртъв. И по тази причина също няма да спомена името му. Защото има майка и брат. И двамата бяха замесени в търговията с наркотици.
- Кога беше най-страшно?
- Достраша ме в периода, след като плиснаха в лицето ми киселина. Примирах да не направят нещо и на децата ми.
- Кой според вас е човекът, който плисна киселината в лицето ви? Две имена се спрягаха дълго време от полицията- на сина на майор от Първо районно Петьо Петков и на Емил Мариев. Преди Нова година взех интервю от Миролюба Бенатова и тя е твърдо убедена, че е Петьо Петков.
- Нямам никаква представа. Неофициално от полицията ме уверяваха еднакво убедително първо, че е Мариев, после че е Петьо Петков. Но се оказа, че и срещу двамата нямат доказателства. Защото и двамата бяха оправдани от съда. Истината е, че аз нямам информация по това престъпление. Всеки ден търся улики и информации за различни престъпления. Но за посегателството срещу самата мен нямам информация. А и аз не съм търсила особено упорито. Причиниха ми едно голямо зло, което виждам всеки път, когато се погледна в огледалото. И не искам да получавам допълнителна информация за това зло.
- Но по лицето ви не е останала и следа от нараняването!
- Ако сега не ми личи, това го дължа изцяло на д-р Дарина Кръстинова- дъщерята на нашия известен хирург проф. Кръстинов. Смятам, че тя е най-добрият пластичен хирург в света. Направи 11 операции, за да ме приведе в този вид, в който съм сега.
- Вие първа написахте книга за престъпния свят в България, озаглавена “Големите убийства - от Крушата до Луканов”.
- Написах книгата малко след разстрела на Луканов. Но днес ме е срам, че съм издала такава книга. Защото толкова много хора след мен прописаха такива четива. И така преплетоха истината с измислицата, че...
В много от тези книги откривам икономически и лични интереси. Там едни от бандитите са представени като добри, а другите - лоши. Разбира се, ако човек е познавал тези хора, той малко или много има отношение към тях. Но, повярвайте ми, личи, когато някой е написал нещо за пари. Оттам нататък аз намразих книгата, която съм написала - от страх, че някой може да помисли, че и аз съм я написала с такива цели.
- Ваш пастрок е Леонид Кацамунски, бивш шеф на Националната следствена служба...
- Това е баща ми.
- Вторият ви баща.
- Да. Вие го наричате втори баща. Аз не познавам първия! Така че Леонид Кацамунски е баща ми. Майка ми се е разделила с биологичния ми баща, когато съм била много малка. Зная, че е бил писател. Но аз просто не го познавам. Моят баща е Леонид Кацамунски.
- Баща ви ли ви повлия да изградите този афинитет към криминалната тематика?
- Не. Той по-скоро се опитва да ми влияе в обратна посока. Непрекъснато ми повтаря: “Пиши за култура, пиши за поезия, за литература. Това е бъдещето на журналистиката. Хората ще четат за хубави неща, а не за лоши! Ако искаш да бъдеш журналист с дълъг стаж, пиши за светлите неща, а не за тъмните страни на живота”.
- На какво ви научи той?
- Много неща съм научила от него, без той специално да ме учи на тях. Първото е дискретността. Той беше шеф на следствието по времето на Живков. Но и до ден днешен не е разказал нито на мен, нито на който и да е за събитията около 10 ноември, когато бяха арестувани Тодор Живков и сподвижниците му. Аз знам, че той е пряк свидетел, пряк участник и главен герой в някои от тези истории. Баща ми знае много за арестите на социалистическите величия. Но не казва нито дума за това.
- Голяма ли е корупцията в МВР?
- Тази седмица вътрешният министър Румен Петков каза, че полицаи от ниските етажи са имали нерегламентирани контакти с Куйович. Другояче казано - малките ченгета са му помагали. Че малките ченгета са му помагали, е вярно - вижда се по образуваните дела. Но големите ченгета пък въобще не са им пречили. И ако по скандала “Куйович” пак малките ченгета го отнесат, това ще бъде голям срам за държавата.

Едно интервю на
Илиян АТАНАСОВ

ДОСИЕ
• На 11 май 1998 г. Анна Заркова бе залята с киселина на автобусната спирка близо до дома си в столичния жк “Младост”. През март същата година тя публикува във в.”Труд” статията “Полицаи арестуват 9-годишно дете”. В нея се разказва как автопатрул от Първо РПУ на МВР задържал колата на пияния югославски гражданин Коджа Нехад. В нея били и шефът на коректорите на вестника Евгени Ангелов, съпругата му Лиляна и 9-годишният им син Евгени. По това време оперативен дежурен офицер във въпросното районно управление е бил майор Стоян Андреев, чийто син Петьо Петков преди това е обвиняем за нападението с киселина над тогавашната зам.-шефка на строителния надзор Светлана Гебрева, която след инцидента се разболя от рак и почина.
• Няколко дни след задържането на автомобила на Нехад майор Андреев бе уволнен от тогавашния МВР-шеф ген. Богомил Бонев, защото повикал телевизионен екип да документира случая.
• Няколко дни след покушението над Заркова Петьо Петков бе задържан. Следствието се насочило към него след показанията на свидетеля – инвалида Емил Мариев, впоследствие обвиняем по случая. Към днешна дата и двамата са оправдани. Все още няма информация кой е извергът, залял с киселина топжурналистката от “Труд” и покойната Светлана Гебрева.
• Ани Заркова издаде книгата “Изгаряне”, в която описва трагедията от 11 май. Наскоро тя сподели в интервю, че не я е чела. “Моят шеф Тошо Тошев ми възложи да напиша такава книга в дългото време, което прекарах в болница. Добър психологически ход към мен. Тъкмо се бях разлигавила. Тази книга трябваше да напиша за 14 дни, написах я за 12. Доказах, че мога да пиша, че виждам, че знам, че помня, че не ме е страх. Но не съм я чела обаче след това. И никога няма да я прочета, защото се боя, че в нея съм описала и страданията си”.