Хайгашод Агасян: Като дете не исках да свиря!

<em>&nbsp;Хайгашод Агасян завършва майсторски клас по камерна музика в БДК (дн. ДМА &ldquo;Проф. П. Владигеров&rdquo;) през 1978 г., специалност виола. Посещава курсове във Франция и Унгария (1977&not;-80 г.). От 1979 г. работи в Народния театър за младежта, от 1991 г. &ndash; в театър &ldquo;Възраждане&rdquo;. Свири в различни симфонични и камерни оркестри. Изнася самостоятелни концерти и авторски рецитали с песни заедно с поетите Недялко Йорданов и Стефан Цанев в много градове на България, във Виена (Австрия), Братислава (Словакия), Москва (Русия) и др. <br /> <br /> Хайгашод Агасян е автор на театрална и филмова музика, на забавни песни за възрастни и деца, много от които са добили широка популярност. Като композитор е носител на награди от авторитетни национални форуми, сред които &ldquo;Златният Орфей&rdquo;, &ldquo;Сладкопойна чучулига&rdquo;, &ldquo;Бургас и морето&rdquo;, Младежки конкурс за забавна песен, Конкурс за детски песни на БНТ, Пролетен радиоконкурс и др.</em><br /> <br /> <hr /> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201511/Tina_30/41_Haigashot10.jpg" alt="41_Haigashot10.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="384" />- Как се свързахте с цигулката, г-н Агасян?</strong><br /> - Бях много малък , когато ме заведоха на едно прослушване при г-жа Ебщайн, светла й памет - тя вече не е между живите. Та помня едно пиано, с което тя ме пробваше и каза, че аз съм много музикален и заслужавам да започна да свиря с инструмент. И така започнах да свиря на цигулка. Ето така стана, че моите родители са предопредили съдбата ми. <br /> <br /> Разбира се, като всяко дете аз съм се съпротивлявал. Искаше ми се да играя повече, отколкото да свиря. Но не съжалявам от днешна гледна точка, защото музиката е нещо много велико. За мен това е съдбата ми и вероятно има някаква космическа енергия, която отгоре ми се дава. Аз всъщност тръгнах по пътя на инструментализма, но в мен напираше и музиката, която идва &ndash; мелодии. <br /> <br /> Постъпих на работа в Младежкия театър като съвсем младо момче . Бях инструменталист в оркестъра. Но всъщност там открих и моя талант да пиша музика и да играя в различни спектакли. <br /> <strong><br /> - Как всъщност попаднахте в Младежкия театър?</strong><br /> - Точно като завърших Консерваторията през есента имаше конкурс за инструменталист - виолист в оркестъра на Младежкия театър. Проф. Александър Райчев ми каза: &quot;Хайго, ти имаш висока квалификация. Трябва да отидеш някъде, където си нужен, където те чакат . Пращаме те в Бургас&quot;. А аз имах майка, леля и баба, с които аз съм израснал в една къща. Те живееха заради мен. Аз съм едно дете, леля ми нямаше деца. И всъщност това беше един от начините да остана в София при моите си хора. Трябваше да се грижа за тях. Те остаряваха . И тогава се явих на този конкурс, приеха ме пак като инструменталист и така започна моята работа в театъра. Всичко това промени коренно съдбата ми. Свирех и на китара и на пиано и известни роли съм играл в театъра. И имигрант съм играл и детски роли, писал съм музика. Трябва да ти кажа, че именно Младежкият театър промени съдбата ми и направи нещо изключително за мен.<br /> <br /> Първото нещо , което е , че ме запозна с Недялко Йорданов чрез един негов спектакъл през 1979 г. &quot; Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки&quot;, запозна ме с голямата българска актриса Искра Радева, с която станахме много близки и досега ни свързва голяма творческа дружба, най - вече театърът ме запозна с моята съпруга Мари. Именно на тази премиера дойде Недялко като автор и след това му казах, че съм написал няколко песни по негови стихове. Впечатлила ме беше мелодията в неговия стих. Просто има музика. Четеш стиховете и то просто те напира да музицираш, не мога да спра това чувство. Бях написал една песен &quot;Дявол знае кога и така изведнъж днес си още момче, утре вече си мъж, но какво от това, че си мъж по лице, ти си си мъж по лице, а момче по сърце.&quot;<br /> <br /> Много ме впечатли това нещо и винаги си го пеех - в компания, във ВИТИЗ и т.н. Та отидох, приближих се и казах: &quot;Мога ли да изпея нещо по ваши стихове? И запях и от 1979 г.съдбата ни събра с Недялко. През лятото на 1983 г. той ми подари стихотворението &quot;Не остарявай любов&quot;, което мисля, че съм облякъл с достойна музика. И така започнаха да се създават нашите песни и станахме неразделни от тогава. Много съм щастлив от това. Разбира се, аз съм писал по стихове на още известни и големи български поети. За мен е голяма чест да напишеш музика и по стихове на Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Радой Ралин,Надежда Захариева, Блага Димитрова, Стефан Цанев, Петър Караангов и много други.<br /> <br /> <strong>- Вие сте носител на голямата награда &quot;Златният Орфей&quot; през 1993 г. Каква според вас е причината &quot;Орфея&quot; да забуксува и да не може да бъде възстановен?</strong><br /> - Мисля, че зад &bdquo;Златният Орфей&rdquo; трябва да застане държавата в лицето на Министерството на културата. Аз мисля, че държавата абдикира и фестивалът започна да се гради на частни начала. Според мен тези частни начала нямат достатъчния потенциал. С две думи трябва да има държава. <br /> <br /> <strong>- Разбрах, че сте получили един необичаен подарък след 27 г. от ваш приятел българин, който живее в Германия &ndash; бюст на Джон Ленън...</strong><br /> - Бюстът на Джон Ленън е висок около 50 сантиметра, тежи около 2-3 килограма и е подарък за сватбата ми преди 27 години от проф. Аврам Попов. С него сме свирили дълги години в камерния оркестър &quot;Студио концентарте&quot; и в други състави. Той преди години замина да работи на Запад и сега е концерт майстор на операта в Саар Брюкер, градче на границата с Франция. Аз съм минавал оттам преди години. Та тогава правят постановката &quot;Орфей в ада&quot; и като обобщен образ на Орфей в спектакъла решават да бъде Джон Ленън. Правят му един бюст и го слагат на сцената на един постамент. Аз не съм гледал операта, но Аврам ми разказа интересна случка. Репетират те не един или два пъти и идва премиерата.Обаче точно на премиерата една от балерините без да иска в емоционален момент, ритва постамента и този бюст пада в оркестината върху рамото на Аврам Попов. <br /> <br /> Слава Богу не се е стоварил върху цигулката му. Всички в този момент изтръпват - диригентът, колегите му, но Аврам се оттърсва , казва им, че нищо му няма и представлението продължава. След това свършва операта, жъне голям успех. После при него идва интендантът на операта и му казва: &quot;Г-н Попов, много съжаляваме , защото ситуацията е такава и трябва голямо обезщетение да ви дадем, тъй като не сме ви обезопасили.&quot; Обаче приятелят ми му отвръща: &quot;Не аз не желая обезщетение, най-малкото пари желая, но когато свършат спектаклите може ли да ми подарите бюста, защото имам приятел в София , който ще оцени този жест, тъй като е голям фен на Джон Ленън и въобще на цялата група &quot;Бийтълс&quot;. Така и става. И от преди 27 години този бюст стои в Германия и при щастливо стечение на обстоятелствата става така, че най-накрая бюстът дойде при мен. <br /> <br /> <strong>- Разбрах, че строите арменска църква в София...</strong><br /> - Вижте, преди много години или по точно през 2001 г. дойде арменският патриарх Каталикос. Стана въпрос, че искаме да направим един катедрален храм, защото арменският храм преди време е бил разрушен. Той е бил в сградата на бул. &quot;Тодор Александров&quot; и е нещо като молитвен храм. Всъщност няма сграда като църква. <br /> <br /> Тогава кмет беше Стефан Софиянски, който подари това петно от градинката на нас, арменската общност, за да си построим църква. Не построиш ли в рамките на 5 години, губиш мястото. Затова през годините ние правихме различни благотворителни инициативи за да съберем пари, включително и от българските арменци в Ню Йорк &ndash; там наши роднини и приятели събраха хиляди долари за арменската църква. Вторият по големина дарител е Софийската община в лицето на кметицата Йорданка Фандъкова. Тя е дала близо 300 хиляди лева за църквата и това става всяка година. Трябва да ви кажа, че строежът е почти готов.<br /> <br /> Преди две години почина един много достоен арменец Михран Бохосян. Той освен това беше поет, режисьор на арменския самодеен театър, обществена личност и за жалост си отиде от този свят на 80 години. Този човек преди да почине написа много хубави стихове за арменците и включително и за арменската църква, която, когато стане готова, той пожела тези стихове да бъдат облечени в музика и да се изпълнят при откриването на църквата. Това беше неговото желание. Аз съответно направих музиката за четиригласен хор и орган.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Александрина РОКАНОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />