Чувството ни за отговорност беше изострено до крайност
<strong>Павел Георгиев Панов &ndash; изтъкнат футболист на &bdquo;Левски&rdquo; и националния отбор. В периода от 1969 до 1981 година изиграва 301 мача и бележи 131 гола за &bdquo;сините&rdquo;. Има 44 мача и 13 гола за представителния тим на България. Футболист номер 1 на страната ни за 1977-а. Участник на Световните финали във ФРГ през 1974-та. </strong><br /> <br /> Прави успешна кариера и като треньор, в това число и с &bdquo;Левски&rdquo;, който вещо ръководи през сезони 1986-1987 и 1989-1990 година. Този месец навърши 65 години (роден на 16 септември 1950-а) и се утвърди като бележит член на клуб &bdquo;Над 55&rdquo; с цяло десетилетие стаж.<br /> <br /> <strong>- Пальо, изминаха цели 25 години, откакто беше начело на &bdquo;Левски&rdquo;. Не беше ли твърде рано да се оттеглиш от кормилото на любимия си тим?</strong><br /> - Може би! Но аз никога не съм късал родилната си връзка със &bdquo;синия&rdquo; тим. Под една или друга форма винаги съм помагал с каквото мога. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>У нас обаче треньорите сравнително рано ги пенсионират<br /> </strong></span><br /> То същото е и с футболистите. Станеш на 27 години и вече си стар. А треньорите рано-рано, вместо да играят, сядат на скамейката. Това се отнася за работата с кадрите в почти всички области на нашия живот. От опита на по-възрастните треньори българският футбол само ще спечели. В развитите футболни страни на Европа успешно продължават да работят гиганти на професията като Дел Боске (Испания), Рой Ходжсън (Англия), Фабио Капело (Италия), Арсен Венгер (&rdquo;Арсенал&rdquo;, Англия), Мануел Пелегрини (&rdquo;Манчестър Сити&rdquo;, Англия) и още редица други изтъкнати специалисти, които отдавна са минали 60-те. Струва ми се, че тази практика трябва се има предвид.<br /> <br /> <strong>- Не те ли изкушава да се завърнеш на треньорския пост в &bdquo;Левски&rdquo; и да помогнеш с богатия си опит?</strong><br /> - Стига! Няма да седна да се препоръчвам. &bdquo;Левски&rdquo; си има треньор и ръководство, които могат да се справят с положението. Според мен няма опасност &bdquo;Левски&rdquo; да изпадне в положението на ЦСКА, защото си остава един от най-стабилните отбори в страната, а и в него не зреят толкова дълбоки конфликти, както при армейците. Начело на &bdquo;Левски&rdquo; все пак не са били шмекери като босовете на &bdquo;Титан&rdquo;. Впрочем &bdquo;сините&rdquo; вече намекват, че излизат от кризата след победите този месец над &bdquo;Славия&rdquo; и &bdquo;Берое&rdquo;.<br /> <strong><br /> - А от какво, според теб, най-много се нуждае &bdquo;Левски&rdquo;?</strong><br /> - Ами, според мен, &bdquo;сините&rdquo; имат нужда преди всичко от строго разпределение на задълженията вътре в клуба, за да се знае кристално ясно кой за какво отговаря. Същевременно трябва да се предпочитат специалисти, които да са на високо професионално ниво. Специализация на дейностите е необходима &ndash; от горе до долу, от Детско-юношеската школа до първия отбор.<br /> <br /> <strong>- Няма ли на българския футбол и най-вече на &bdquo;Левски&rdquo; да се отрази крайно негативно изпадането на ЦСКА при аматьорите?</strong><br /> - Ще се отрази, разбира се. Негативно, но не и фатално! Мачовете с ЦСКА винаги са били солта на българския футбол. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>От липсата на едно съперничество, пък било то между ЦСКА и &bdquo;Левски&rdquo;, не бива да се правят трагедии</strong></span><br /> <br /> Аз мисля, че беше крайно време да се оголят корените на кризата. В &bdquo;Левски&rdquo; тя не е от вчера &ndash; вече близо 8 години нещата се влошават и е наивно да се мисли, че сега могат отведнъж да се оправят. Едно заболяване, придобило вече хроничен характер, се лекува бавно. Макар и да имам голям опит като треньор, не бих искал да давам съвети, защото вече не съм в играта. Но пак казвам: нужно е търпение!<br /> <br /> <strong>- Да, наистина. Но последното, което имат привържениците, това е търпение. Сред тях напоследък набира сили недоволството. И докога ще е така?</strong><br /> - На привържениците трябва да се обясни, че нещата не стават от днес за утре, че не бива само да се критикува. Най-необходима е подкрепата в най-тежките моменти. Инак, отстрани, най-лесно е да се критикува, да се намират недостатъците, да се искат промени. Трябва да се даде време на специалистите да си свършат работата. Ето, старши треньорът Стойчо Стоев добре си върши работата и публиката вече го оценява.<br /> <br /> <strong>- Феновете са особено чувствителни към играта на футболистите. Виждаш ли промени в това отношение?</strong><br /> - Не! Публиката си остава най-верният барометър. По мое време също имаше загуби и тежки моменти. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Но ние играехме пред 50 хиляди зрители, а сега играят пред пет<br /> </strong></span><br /> Футболистите играеха със сърце и това винаги даваше надежда на феновете. След загуба ни беше срам да излезем от съблекалните. Чувствахме се като предатели, ако не сме играли добре. Носехме отговорност пред себе си и пред публиката. Чувството за самооценка беше изострено до крайност. Ние играехме с радост и за удоволствие.<br /> <br /> <strong>- Пальо, какво най-много липсва на българските футболисти и треньори?</strong><br /> - Мога определено да кажа: липсва ни самочувствие! Ние умеем най-вече да хулим и при най-малкия проблем да критикуваме. Но трябва да се разбере, самочувствие не се гради за ден. По наше време играехме всяка година с реномирани отбори. Нямаше предварителни кръгове и пресевки. Играехме направо с най-силните: &bdquo;Аякс&rdquo;, &bdquo;Реал&rdquo; и &bdquo;Атлетико&rdquo; (Мадрид), &bdquo;Дуисбург&rdquo;. И често ги побеждавахме. Бяхме свикнали да се борим, а не да се съобразяваме с чуждите отбори. Чувствахме се длъжни пред вярната си публика, пред пълните стадиони, които искаха победа. И това се отнасяше не само за &bdquo;Левски&rdquo;, а и за всичките ни елитни отбори &ndash; от софийския &bdquo;Академик&rdquo; през &bdquo;Марек&rdquo; (Дупница) до &bdquo;Левски&rdquo; и ЦСКА. През 1979-а, когато загубихме на 1/16-финал с 0:1 от &bdquo;Реал&rdquo; (Мадрид) в София, ни беше срам да излезем от съблекалните. Толкова тежко го преживяхме, а сега какво е...<br /> <br /> <strong>- А каква беше атмосферата вътре в самия тим?</strong><br /> - Вътре, в &bdquo;Левски&rdquo;, бяхме като едно семейство. Покрай нас растяха и децата ни. Идваха по мачове. Това бяха Андрей на Гунди, Тони на Иван Здравков (Джек Раби, защитник на &bdquo;сините&rdquo; &ndash; бел. ред.). Пак там, по стадионите, моята дъщеря Изабела се запозна с Андрей и решиха да са заедно. Сега са в САЩ, чувстват се добре и са здрави. Андрей работи в детска футболна школа, а Изабела в медицински център. Да си призная, много се радвам, че си намериха своето място. А за атмосферата вътре в самия &bdquo;Левски&rdquo; много ми се иска да бъде като по наше време. Това едва ли е възможно, защото историята никога не се повтаря. Все пак оставам си оптимист. Ето с такива чувства посрещнах 65-ия си рожден ден.<br /> <br /> Пальо, пожелавам ти още много щастливи рождени дни. Бъди здрав!<br /> <br /> <br /> <strong>Красимир ПЕТКОВ</strong><br />