Блага Димитрова в романа си „Лице“ направи фикуса главен герой и чрез него каза много неща
<em>Николай Вълканов е роден през 1951 г. в Елхово. Завършва ВИТИЗ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Започва работа в ямболския драматичен театър, в който за 36 г. изиграва над 100 роли. Директор е на театъра в периода 1992-2000 г. Носител на &quot;Златен герб&quot; на община Ямбол. Семеен, с едно дете.</em><br /> <br /> Това, което малцина знаят за него, е любовта му към цветята, за които той говори с нежност и благоговение. <br /> <br /> <strong>- Откъде е тази любов към цветята?</strong><br /> - Връщате ме към детските спомени. В малкия провинциален град, в който съм роден и израснах до осемнадесетата си година, жилищните блокове се брояха на пръстите на едната ми ръка. Бяха малки, неугледни на по три-четири етажа и струпани в центъра на градчето. Останалите домове бяха къщи, а пред къщите - дворчета, всички с оформени китни градинки с много, много цветя. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Когато се връщам назад в годините и притворя очи, виждам родния си дом с цветните лехи </strong></span><br /> <br /> Още през зимата, в края на януари, под снега, много преди да пукне пролетта, първо се появяваха туфите с кокичета. Сменяха се сезоните и всеки оставяше своите следи от различни живи цветя с техните багри и аромати. И до днес не зная как се беше появила цяла колония от около два квадратни метра диви момини сълзи, наврени някъде в дъното на градината, на припек в най-осветеното от слънцето място.<br /> <br /> Целогодишно дворът ни беше жив, красив и истински. С градинските теменужки се редуваха лалетата, дъхавите зюмбюли, кученца, кокорчета, петльов гребен, пламък, хризантеми, маргарити, димитровчета, латинки, невенчета, парички - вече съм забравил много от имената на това великолепие. Алтънчета, далчета, така казваха на далиите в родния ми град, едри като слънчогледови пити и толкова кичести, че ми приличаха на пискюлите по челата на конските амуниции, които конярите слагаха против уроки. От двете страни на портата имаше два огромни храста люляк. Единият лилав, другият бял. Сега, след толкова години, люлякът е единственото цвете, което си позволявам да скъсам от стеблото му и да го натопя във ваза. Причината? Не мога да внеса цял люляков храст в скромния си дом. А не мога да устоя на красотата и аромата му. <br /> <br /> <strong>- Това е дворът, а домът? </strong><br /> - По первазите на прозорците мушкато, много мушкато и задължителните саксии с индрише, без чиито листа не ставаха нито сладка, нито компоти. Когато цъфнеха трендафилите, започваше варенето на розовото сладко в медната калайдисана и изтъркана с пясък до блясък тава и <br /> миризмата на Розовата долина се пренасяше и у нас<br /> <br /> Това са малка част от спомените, които са оставили у мен не само любовта към цветята, а към красотата въобще, към уюта и топлината на дома, който обитаваш. Може би и това повлия по-късно на избора ми цял живот да се занимавам с театър, с изкуство и да съм сред красота, която понякога е била измамна и нереална, но човек приема желаното за истина.<br /> <strong><br /> - Животът продължава и вие напускате това свидно място?</strong><br /> - Да, с годините животът ме завъртя в своя кръговрат. В казармата най-хубавите &quot;непоряди по служба&quot; бяха, когато ме поставяха на &bdquo;края на маркуча&ldquo;, т.е. когато трябваше да поливам цветята и зелените площи. Студентските години се нижеха в София една след друга. Смених след три и половина години следване в СУ право с актьорско майсторство във ВИТИЗ &ldquo;Кръстьо Сарафов&ldquo;. За десет години смених безчет квартири и стаи в общежития. Може да изглежда невероятно - като за кадем с мен винаги пътуваше една саксия с прекрасен аспарагус.<br /> <br /> <strong>- После естествено дойде семейството?</strong><br /> - Да. Това е животът. Почти по същото време постъпих в Драматичния театър в Ямбол и вече 36 г. аз имам семейство и се грижа за собствен дом. В него има, разбира се, и достатъчно цветя. Знаете, че освен с аплаузи, задоволството и възхищението си от играта на актьорите публиката изразява и чрез поднасяне на кошници и букети с много цветя. За съжаление, на следващия ден след представлението в гримьорната те чака едно повехнало великолепие. Покрай премиерите започнах да не купувам и да не поднасям по различни поводи рязани цветя. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Предпочитам за подарък една скромна саксия с малка теменужка, пред разкошен, но откъснат от корена му лилиум</strong></span><br /> <br /> От години в дома ни няма едри, декоративни растения от рода на фикусите, рододендроните, филодендрони и други подобни палмови растения. Заобиколени сме от малки, дъхави саксии цветя, а и какво ли можеш да събереш в ограничената жилищна площ на средностатистически апартамент, строен по типов начин в годините на соца.<br /> <strong><br /> - Съпругата ви как приема вашето увлечение?</strong><br /> - В нашия дом съпругата ми е специалист по мушкатото. Обикновени каскадни сакъзчета - всички на брой около 30 саксии, са нейна грижа. Петуниите - също. Парапетите на целия ни балкон са обградени от бордюр с тези растения. Тази година жегата, жаркото слънце взе и своите жертви, но повечето успяхме да опазим. Мое задължение, занимание и грижа са по-специфичните и екзотични растения. Имам прекрасни олеандри (зокум), които са грижа почти на целия вход на блока. През лятото са на козирката над входа, а през зимата са на междустълбищните площадки и наистина всички се грижат за тях като за собствени. Моя грижа е китайската роза, която аз си наричам галено &bdquo;любимата ми японка&ldquo; или &bdquo;моята гейша&ldquo;. Три години се грижих и настоявах над нея и това лято тя ме дари с безброй цветове и продължава да цъфти. Другата ми гордост е вид кактус, известен като &bdquo;коледниче&ldquo;, което аз си наричам моето &quot;коледарче&ldquo;. Когато всички се радват на коледната звезда, с чието отглеждане претърпях безброй пълни неуспехи, аз и съпругата ми се радваме на свежите и неповторими цветове на &bdquo;коледарчето&ldquo; и те допълнително ни топлят през дългите зимни нощи. Много се гордея и със своята колония от антуриуми. Капризно, трудно за отглеждане и искащо много грижи и настояване екзотично цвете. Три години чрез торене, специфични грижи, присаждане, овлажняване, поливане с преварена вода успявам да го държа свежо и все така великолепно със своите червени, неповторими цветове.<br /> <strong><br /> - Споменахте, че сте привлекли и комшиите към отглеждането на красота?</strong><br /> - Пред &bdquo;лицето&rdquo; на нашия жилищен блок имаме доста хубави дървета с добре поддържана тревна площ, има и цветни храсти, пейки и детска площадка. <br /> <br /> Някак си встрани остана едно неугледно парче земя - глинеста неблагодатна почва. Няколко души любители на красивото решихме да облагородим това набиващо се в очите ни грозно земно петно. Резултатът - изкоренени или прекършени на следващия ден след засаждането 8 липови фиданки, безчет откраднати розови храсти. Въпреки всичко продължихме да упорстваме, като преминахме на друга хитрост. От гората донесохме чимове с трева и горски теменужки. Сега всяка пролет имаме безчет дъхави горски цветя. Човек трябва да настоява и да се грижи за това, което обича и което му доставя радост. Блага Димитрова в романа си &bdquo;Лице&ldquo; направи фикуса главен герой и чрез него каза много неща, които в онези години не можеха да се кажат направо, а трябваше да се използва езоповски език. След 10 ноември тема за подмятания стана признанието на един наш министър-председател, че си говорел на теменужките. Мен обаче това не ме учуди. Аз наистина си говоря с цветята, споделям радостта си с тях и им признавам колко ги обичам и колко са красиви, как ми даряват радост и наслада, когато се отплащат с цветовете и аромата си за грижите, които полагам за тях. За някои може да е налудничаво, но има ли нормален човек, който да твори изкуство? Нали &bdquo;лудите&ldquo; движат света! А красотата наистина може и да го спаси.<br /> <strong><br /> <br /> Светослава ГЕОРГИЕВА</strong><br />