ЗдравоСловно ли живея?

Думите имат смисъл, сила и послание

28 Септ. 2015, 14:09 5446 прочита 1 коментара

Думите имат смисъл, сила и послание

Обръщаме ли внимание на думите, които използваме в ежедневието? Замисляме ли се за посланията им, за въздействието и силата им? Често казваме: “Преряза ме!”, “Умирам от страх!”, “Втрещих се!”, “Денят е инфарктен!”, “Разкарай се от тук!”, “Нищо няма да стане от теб!”, “От това нищо няма да излезе”, “Не ми върви”, “Отрови ми живота!”, “Не мога да те гледам!”, “Отвратителен ден!”, “Всичко се провали!”, “Този скапан автобус вечно закъснява!”, “Това мърляво време!?”, “Страшно ми харесва!”... Думите имат смисъл, сила и послание. Знаем това, но в ежедневието, когато общуваме, сякаш го забравяме. Понякога говорим, без да се замисляме какво казваме, на кого го казваме и как му въздействаме. Не че не знаем, че от казана дума можем да се “сковем”, “изтръпнем” или “разтопим”, не че не сме чували, че “Блага дума железни врати отваря”, но... все се случва нещо, заради което после смутено да смотолевим: “Абе,... не се изразих правилно, не исках това да кажа, друго имах предвид”, или “Аз на шега...”, или “Аз, защото бързах, не помислих...”. Но... ефектът върху другия вече е факт. И в изясняването кой какво искал да каже и кой какво разбрал, се губи време и енергия, а и нещо от дълбочината и близостта на взаимоотношенията. Как говорим на себе си? Колко често в ежедневието обръщаме внимание на думите, с които говорим за себе си и на себе си? Всеки от нас си е казвал: “Колко съм смотан!”, “Не ме бива!”, “Грозен съм!”, “Дебел съм!”, “Завеян съм”... Питаме ли се какво е отношението ни към нас самите? Наистина ли мислим така за себе си? И ако отговорът е: “Да!”, какво печелим от това? Как си помагаме, как се стимулираме към постижения? Как поощряваме себе си? Какво печелим от собствената си критичност? А когато си казваме “Браво на мен!” - искрени ли сме в поощрението към себе си, или веднага ни хрумва колко още недовършени дела имаме в посока лично усъвършенстване? Обичаме ли се? Наистина ли? Когато си казваме: “Харесвам се” - вярваме ли си? Живеем ли така, че да се правим щастливи? Темата за общуването е голяма. Искам да насоча вниманието ни към думите, които ежедневно използваме. Защото комуникацията се улеснява и е “чиста”, когато влизаме в нея с ясно намерение - какво искаме от разговора, какво послание имаме желание да предадем и каква информация ни е нужно да получим, и не на последно място как искаме да се чувства другият, с когото общуваме. Уважаваме ли го, ценим ли го, приемаме ли различието и нуждата му. Какво се случва, когато говорим, без да се замисляме? Ето няколко ситуации. Вкъщи, от позицията на родител Ако говорейки, сме нападателни, настъпателни, критични и обвиняващи, то детето, докато ни слуша, ще усвои този начин на вербално поведение (ще говори като нас) и това отношение към хората и света. Първо, защото за него сме авторитети и то безкритично приема това, което му казваме (т.е. за него ние винаги сме прави). Второ, защото неговата сигурност зависи от нас - то не е изградило своята автономност и независимост и ще се съобразява с нас, за да оцелее, докато живее с нас и зависи от грижите ни. В ежедневието често сме склонни да обвиняваме друг човек или ситуация, за да прикрием страха си да вземем решение и да предприемем действие към това, което искаме. Тогава сме активни речево, т.е. говорим много, а не действаме и придаваме на ситуацията грандиозни драматични размери, за да убедим другите и себе си, че действието е невъзможно, а усилието - безсмислено. Когато говорим възмутено, гневни сме и обвиняваме (а не действаме), си придаваме авторитет, какъвто реално не притежаваме. Тази неискреност и това противоречиво послание се “улавят” от другите хора и те, разбира се, не ни вярват. Същото се получава и когато казваме хубави думи на някого, но не сме искрени или целим чрез тях някаква облага. Събеседниците ни регистрират неискреността и не ни вярват. На работното място много често ни натоварват недоразумения, възникнали от интерпретации на чужди думи. Така се появява това, което наричаме клюки и интриги. Всъщност често приемаме за истина нечия чужда интерпретация, доукрасяваме я със своята версия и влизаме в играта “От мухата - слон”. Това хаби време, усилия, нерви, особено ако работим в екип и междуличностното сътрудничество е нужно за ефикасността на изпълнението на задачата. В личните взаимоотношения често използваме нарицателни, епитети и недотам приятни сравнения. На милите думи и приятни обръщения към близките и любими хора отделяме по-малко място. Даже в семейството по-често се случва да не говорим за начина, по който се чувстваме, да не обсъждаме вълнуващи значими теми. Разговаряме за времето, съседите, политиката, футболния мач или икономическото положение на съседните държави. Чувала съм майки да казват: “Аз последна научавам какво се случва на детето ми”. Употребяваме толкова много думи в ежедневието, говорейки (или мълчейки) с близките си хора, но дали им казваме, че ги обичаме, ценим и се радваме, че са в дните ни. “Некадърници, идиоти, простаци, никой не мисли, никой не гледа, когато работи!”... Такива думи все още се чуват от ръководители на екипи в учрежденията и институциите. Наред с хората, които допускат грешки, има и такива, които работят структурирано и са ефективни в работата си. И все още е честа практика, вместо да чуят похвала, просто да получат следващата си задача. Вярно е, че тези хора са аналитични и разбират, че щом като няма критика и забележки, отправени към тях, то те са изпълнили задачата добре, но със сигурност ще им подействат стимулиращо думи като: “Харесва ми начинът, по който работите!”, “И този път се справихте много добре!”, “Работата Ви е отлична!”, “Удоволствие е да работя с Вас!”, “Поздравления за добре свършената работа!”. Да, в тези изречения също има оценка, но тя е положителна и действа мотивиращо. Как отстояваме правотата си? Случвало ви се е да попаднете в ситуация, в която да се налага да потърсите и отстоите своята истина и правата си. Знаете, че сте прав. Обмисляте разговора, търсите подходящите думи. Намирате ги. Но се страхувате, че няма да ви чуят. Това е така, защото (по една или друга причина) не вярвате, че ще успеете, че заслужавате. Някога някой не ви е чул и смятате, че думите ви нямат тежест и че говорейки, няма да постигнете желаното. А всъщност на чисто езиково равнище сте създали точното послание. Какво работи успешно в такава ситуация? Добронамерен и обективен човек да ни изслуша и да ни даде обратна връзка разбираемо лие посланието ни. Хората, които убеждават с думи, са тези, които не се съмняват в своята сила, правота и искреност. Когато не даваме истински отговор, оставяме отворено пространство за надежда у другия човек. Най-болезнено е при децата, когато използваме похвата - “Залъжи го с нещо, отклони вниманието му!”. Детето иска нещо, мечтае за него, ние не му отказваме категорично - за да не загубим авторитета си, да не влизаме в конфликт, за да не го разочароваме, за да не му кажем, че исканото от него е ненужно или го смятаме за такова... Отговаряме: “Не сега, друг път!”. И даваме надежда на детето, че то ще получи това, което иска, в друг момент, някога - като вземем заплата, когато мине отоплителният сезон, когато порасне... Детето разбира думите буквално. И чака момента да получи желаното и обещаното от нас. За него то е обещано, защото не е отказано. След време, когато разбере, че няма да го получи, изпитва гняв, разочарование и губи доверието към нас. Чували сме: “Ти ми обеща!?!”, виждали сме гърба на сърдито отдалечаващото се дете и знаем колко време и усилия ще вложим, за да върнем отново доверието му. Думите са дрехи на чувствата и мислите. Ежедневно отделяме време, за да подберем дрехите си. А думите си? <hr /> Причини за премълчаването Премълчаните думи. Те са един от ключовите моменти в комуникацията. Говорите с някого, но той не ви вдъхва доверие, имате усещане за неяснота. Знаете, че не ви казва нещата докрай. Причини за премълчаването могат да бъдат желанието да не нараним другия, да не му кажем нещо, което няма да му хареса, или не желаем да му дадем надежда за нещо, от което знаем, че има нужда, а нямаме намерение да му дадем. Премълчаването, което си мислим, че спестява конфликт, довежда до натрупване на напрежение. Как? Когато не даваме отговор на зададен ни въпрос, този, който ни е попитал, може да интерпретира мълчанието в желана за него посока. И после да е разочарован или да ни обвини, че след като не сме отказали категорично, сме се съгласили. Нали сте чували, че “Мълчанието е знак за съгласие”. Затова в такъв момент е добре да подберем думи, с които да откажем, без да правим негативна оценка на човека или желаното от него. Борянка Борисова, психолог