41 дни Антон Дончев говори с Бога

Ако в България има човек, който поне за известно време е говорил с Бога, това безспорно е писателят Антон Дончев. Точно преди 52 години, обсебен от някакво божествено вдъхновение, той сътворява &ldquo;Време разделно&rdquo;. От написването на първата буква до поставянето на последната точка на романа на живота му изминават точно 41 дни. <br /> <br /> Днес, след повече от половин век, &ldquo;Време разделно&rdquo; продължава да заема почетно място във всяка обществена и домашна библиотека. През 2002 година във Франция се появи джобно издание, което е разпространявано дори във вестникарските павилиони, по гарите, в метрото, а днес шедьовърът се продава в най-голямата електронна книжарница в света &ldquo;Амазон&rdquo;. Цената му е между 104 и 210 долара и купувачи не липсват. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201509/Tina_27/44_45_24_Vreme_razdelno.JPG" alt="44_45_24_Vreme_razdelno.JPG" align="baseline" width="500" height="215" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>1988 г. Йосиф Сърчаджиев (вляво) и Иван Кръстев (вдясно) в кадър от филма &quot;Време разделно&rdquo;</strong></span><br /> <br /> На 14 септември Антон Дончев навърши достолепните 85 години. Преди дни той завършил новия си роман &bdquo;Сянката на Александър Македонски, който ще отпечати издателството на в. &bdquo;Стандарт&rdquo;. &bdquo;В него се разказва за цар Лезимах, който 40 години е цар на Тракия&rdquo;, каза авторът пред &bdquo;ШОУ&rdquo;. <br /> <br /> Антон Дончев е почетен гражданин на седем града, носител на почти всички родни големи и малки отличия, академик, негласно признат за жив класик, а наскоро на многолюден събор в Жеравна бе удостоен с титлата &bdquo;Апостол на българщината&rdquo;. <br /> <br /> <strong>Милиони почитатели го превъзнасят с &ldquo;Осанна&rdquo;, малцина съскат &ldquo;Разпни го&rdquo;</strong><br /> <br /> Гласове от някакъв си институт, назовал се &ldquo;Помак&rdquo;, наричат Дончев &bdquo;бездарен писател&rdquo; и определят романа му като поръчков. За &ldquo;Време разделно&rdquo; &ldquo;Обзървър ревю&rdquo; обаче пише, че е &bdquo;като голяма грубо обработена меча кожа, просната върху огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от жестокост, пламтяща смелост, лай на кучета и грандиозни пейзажи&quot;.<br /> <br /> В България книгата има 31 издания, преведена е на 32 езика, включително японски и хинди. Общият й тираж е 2,500,000 екземпляра. <br /> <br /> Преди да започне да пише първата си книга, Антон Дончев захвърля престижната тога на съдия във Велико Търново с ясното съзнание, че истината е сложно нещо, а съдът не е точното място, където може да бъде намерена. &ldquo;Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете му Радомир и Владислав, за старейшината Горазд мъдрия и много други хора&rdquo; излиза през 1961 година. Ядовете преди раждането й са дълги колкото заглавието. Две години и половина никой не иска да я отпечата. Издателство &ldquo;Народна младеж&rdquo; е категорично в оценката си: &bdquo;Липсват художествени качества&rdquo;. Остава скрита истинската причина за отричането: Нека не се задяваме с македонците. <br /> <br /> <strong>Безпомощен, авторът трупа дългове и&hellip; болести</strong><br /> <br /> За компенсация след излизането си романът печели наградата на Съюза на българските писатели, а Дончев е приет в &bdquo;богоизбраната&rdquo; организация без дори да подава молба. Връща борчовете си, но болестите си остават.<br /> <br /> Открай време в дома на писателя се съхранява като безценна реликва: едно невзрачно рекламно тефтерче на някогашния туристически колос &ldquo;Балкантурист&rdquo;. На датата 15 юли 1963 година е написано: &ldquo;Днес започнах романа: &ldquo;Глава си давам, вяра не давам&rdquo; Седем листа. Пристигането на Караибрахим?&rdquo;. Мястото е Родопите. Таванска стая в скромна хижа. Легло, маса, стол. Само след няколко месеца авторът ще навърши Христовите 33 години. <br /> <br /> Далеч преди това обаче литературно четене го отвежда заедно с още тридесетина колеги в Момчиловци. Салонът на читалището е препълнен и точно в този момент токът угасва. Местните бродят в тъмното, за да подслонят софиянците. Чува се тропот на врати, свиреп кучешки лай оглася селото: &bdquo;Елице, Елице!&rdquo;, вика човекът, който води Антон Дончев, пред една от портите. Като че ли дошла от приказките се появява красавица с дълги пуснати коси, облечена в бяла риза. Босите й крака сякаш не стъпват, а летят над тревата. В ръцете й свещта пламти като жива. С тази сцена в съзнанието гостът заспива. На сутринта всичко е различно. В двора някаква баба пече катми върху горещ камък и мърмори:<br /> <strong><br /> - Къде е момичето от снощи? - пита писателят.</strong><br /> - Какво момиче? Аз съм Елица, аз те посрещнах - сопва се старицата.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201509/Tina_27/44_45_23_Vreme_razdelno.JPG" alt="44_45_23_Vreme_razdelno.JPG" align="baseline" width="500" height="227" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>1988 г. Иван Кръстев и Калина Стефанова във филма &quot;Време разделно&rdquo;</strong></span><br /> <br /> От този ден нататък в главата на Антон Дончев се настанява трайно споменът за Елица и планината. Той все още е съвсем неизвестен. Малко преди това Стефан Дичев, въпреки добрите условия на контракта, отказва да напише роман за помохамеданчването на помаците. Не приема и Емилиян Станев. Със 75-те лева командировъчни Дончев отново се връща в Родопите. Петнадесет дни обикаля. Стига до Триград, Девин, Смолян. Говори с овчари, свещеници, селски летописци... После се затваря в софийската библиотека и чете по десет часа на ден. Попада на книги, които никога преди него не са били отваряни. <br /> <br /> На 23 март 1963 година решава, че вече е готов да започне. Планината го посреща със слънце, което обаче за миг изчезва и всичко се покрива с лед и сняг. Вторият опит също е несполучлив. Този път бъбречна криза го връща в София. Чак тогава идва третият опит, споменатите 41 ден и приказките с Бога. &ldquo;Време разделно&rdquo; се пише с обикновени моливи, върху бял лист. Няма дори и гума. Авторът работи от десет до два часа всеки ден. После дълго обикаля планината. Напълно обсебен е от работата си. Храни се съвсем скромно. <br /> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201509/Tina_27/44_45_21_Anton_Donchev_mlad.JPG" alt="44_45_21_Anton_Donchev_mlad.JPG" align="left" hspace="9" width="320" height="409" />На 33-тия си рожден ден оставя гостите си и&hellip; отива да пише!</strong><br /> <br /> На 25 октомври 1963 година, петък, в дневника е отбелязано: &ldquo;Написах откъса: &ldquo;Разказът на Венецианеца&rdquo;. 5 листа. С това завърших романа &ldquo;Време разделно&rdquo; 385 листа&rdquo;. Снопчето остатъци от моливи също се пази за музея заедно с пуловера, който е носил тогава.<br /> <br /> Бащата първи чете бъдещата книга. Съветва го да махне една кървава сцена и синът го послушва. Чичо му преписва ръкописа на машина. <br /> <br /> Редакторът в издателство &ldquo;Български писател&rdquo; Атанас Наковски ревностно защитава романа. Най-после той е по книжарниците, но&hellip; това не вълнува никого. Критиците са безразлични: Дончев написал книга - и толкова. Нищо не е станало. <br /> <br /> Такава е кратката им оценка. Някои дори тихо го нападат. Тогава изригва мощният глас на Николай Хайтов: &ldquo;Антон Дончев е създал голяма книга&rdquo;, пише той. Рецензията му се тиражира многократно. Вдига се шум до небето и логично следва второ издание. <br /> <br /> <hr /> <br /> <em>Но всеки успех у нас идва с ядовете си. През 1968 година генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Антон Дончен на вечеря в Ню Йорк. Поканата обаче не стига до адресата си. Същата година Ървин Стоун предлага &ldquo;Време разделно&rdquo; да бъде номиниран за исторически роман на годината. За първи път в борбата за този приз се намесва неамериканец. Това е прецедент! И сега поканата е скрита. Този път от Съюза на българските писатели, а авторът оправдава отсъствието си с прекелена заетост. След време, когато се среща с издателя си, янкито отказва да седна на една маса с българския класик. Той не може да проумее защо авторът му не е дошъл тогава. Изчислява колко това би увеличило продажбите. Вини го, че му е съсипал бизнеса. А той издава по 10 000 книги на месец. </em> <br /> <br /> <hr /> <br /> След излизането на романа доста новородени момиченца получават името Елица. А авторът съвсем наскоро разбрал цялата истина за жената, която го е вдъхновила, да напише &ldquo;Време разделно&rdquo;. Случайно научил, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името, а не като него както той го произнася - на последната. Така или иначе, скоро хората се сетили коя е красавицата от Момчиловци, станала една от най-популярните български литературни героини. Наричат я Йелица. За съжаление писателят нямал късмета да я види повече. Тя е починала преди няколко години.<br /> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><img src="/documents/newsimages/editor/201509/Tina_27/44_45_30_Sophia_Loren.JPG" alt="44_45_30_Sophia_Loren.JPG" align="left" hspace="9" width="320" height="322" />София Лорен като Севда, Антони Куин - Манол </strong></span> <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><em>Големи кинокомпании искат да заснемат шедьовъра</em></span><br /> <br /> &bdquo;Фантастична книга, мислите ли да я филмирате?&rdquo;, пита в писмо до автора на &bdquo;Време разделно&rdquo; Петър Увалиев - български писател, отдавна напуснал родината си и заживял в Лондон. Той е получил романа от Цветан Стоянов - друго известно име сред интелектуалния елит на Европа. Пиер Рув /Увалиев/ сам превежда 20 страници от романа на италиански и английски и написва резюме от сценария.<br /> <br /> Предлага го на Карло Понти - мастития продуцент, с когото имат общата компанияа &ldquo;Бридж филм&rdquo; . Проектът е от 1966 година, спомня си Антон Дончев, режисурата е поверена на Дейвид Лин, вече създал &bdquo;Доктор Живаго&rdquo;. Севда ще е съпругата на Понти - София Лорен, а Лоурънс Оливие съобщава по радиото, че иска да е Караибрахим. <br /> <br /> За Манол се гласи холивудското величие Антони Куин, вече изиграл Зорба гъркът. Подписват договор. Дончев е съсценарист заедно със създателя на сагата &bdquo;Октопод&rdquo; Енио де Кончини. От ЦК на БКП обаче казват &bdquo;Не!&rdquo;. <br /> <br /> Планът се провяля, но не и опитите на световните кинаджии да заснемат прочутия роман. Две години по-късно на софийското летище каца самолет на киногиганта &ldquo;Парамаунт&rdquo; и от него слиза маститият шеф на компанията Дино де Лорентис. Идва заради &bdquo;Време разделно&rdquo;. Тръгва си разочарован от отказа. Докато са в Рим, той предлага на Дончев: &bdquo;Плащам ти хонорара за сценария, купуваш тук пет апартамента, в един живееш, останалите даваш под наем и животът ти е осигурен&rdquo;. Дончев се засмива. Това е неговият отговор. <br /> <br /> Американците също са готови да снимат романа. От руска страна мерак има самият Сергей Бондарчук. Напразно.<br /> <br /> Антон Дончев само веднаж се среща с Тодор Живков. От краткия разговор с него донякъде разбира защо книгата му няма да стане международна киноепопея. &bdquo;Дончев - казва му Първият. - Против теб е Съюзът на писателите, а след това и киноматографистите, защото искат български режисьори на нашите филми. <br /> <br /> После са актьорите, на тях пък им се играе с големи продукции. Против са и от Държавна сигурност, защото международните продукции ще доведат десетки чужденци у нас. Всички мислят, че каквото искам аз, това става. Сега ти ще видиш - ще свикам Политбюро, ще излезе с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече&rdquo;, завършва Живков. И наистина нищо не става. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201509/Tina_27/44_45_26_Vreme_razdelno_sevda.JPG" alt="44_45_26_Vreme_razdelno_sevda.JPG" align="baseline" width="500" height="231" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Аня Пенчева и Стойко Пеев в сцена от &quot;Време разделно&quot;</strong></span><br /> <br /> Най-после започват снимките на българското &bdquo;Време разделно&rdquo;. Преди това сценарият на Антон Дончев е отхвърлен. Новият е написан от режисьора Людмил Стайков, редактора Михаил Кирков, оператора Радослав Спасов и писателя Георги Данаилов. Когато го вижда, авторът казва: &bdquo;Това не е моят филм!&rdquo;.<br /> <br /> Наскоро &bdquo;Време разделно&rdquo; бе обявен за най-добрия наш филм по повод столетието на българското кино. Този факт авторът на романа прие с мълчание. <br /> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Досие</strong></span><br /> <br /> Антон Дончев е роден в Бургас в семейство на пощенски служители. Израства във Велико Търново. Майка му Сребра не може да чете и пише, но пее прекрасно стотици народни песни. На 14 години бъдещият академик пише книга за живота на съучениците си. <br /> <br /> Завършва право в СУ &bdquo;Климент Охридски&rdquo;, но се отказва от професията на магистрат. След публикуването на &bdquo;Време разделно&rdquo; работи в киното и телевизията. Пише сценарии съвместно със сценаристи в студиото на Берлускони. Нито една от темите не се реализира. В България романът на живота му е издаден в над милион екземпляра. <br /> <br /> <strong>Исак ГОЗЕС<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />