СКАНДАЛ С КУМИРА
“Напсувах Тодор Живков и се гордея с това”, твърди един от първите български дисиденти

77-годишният проф. Атанас Славов е последният мохикан от старата интелектуална гвардия на световноизвестните космополитни и енциклопедични личности на ХХ в. “Американецът от Сливен” пробива в Обетованата земя още през далечната 1975 г. С последните си двайсетина книги, преведени на английски, сред които шедьовърът “Нощите на Трентън”, световната критика го приравни с Пиер Паоло Пазолини, Кърт Вонегът, Милан Кундера, Умберто Еко, Василий Аксьонов и с нашумелия напоследък Нобелов лауреат Орхан Памук.
Българският Айнщайн на словото, перото и мисълта за първи път от десетилетия насам дава интервю на родна медия и единствено пред репортер на “ШОУ” осветлява доста тъмни мигове и митове от житието-битието си, както и пикантерии за съпътстващи го в творческия му път известни личности. Прави го на език, който би изправил косите на мнозина пуритани.

- Как успяхте да се измъкнете от пипалата на комунистическия режим?
- В онези години всеки можеше да избяга от България. А тези от ДС, понеже бяха путьовци и си пазеха задниците, все другите им бяха шпиони. Преди да поискам политическо убежище в Англия, бях в Лондон за няколко месеца по академични работи. Отидох и се върнах. Работих като луд. Бях шеф на 7 института.
- Какъв бе все пак конкретният повод, мотив, тотално да промените съдбата си?
- Изцяло творчески! В един литературен вестник ми публикуваха стихотворение в бял, свободен стих, без точки и запетайки, няма главни букви. Изведнъж партията - спасителка като вдигна една гюрултия и като наскочиха всички срещу мен… Та на един партиен конгрес, 7-8 години след “прословутия” априлски пленум, Тодор Живков чете една реч, като срича, разбира се, какво лошо нещо е западното влияние, как трябва да се ликвидира то, и почна да псува наляво надясно. Като стигна до “графата” поезия, прочете едно мое “бяло” стихотворение. Трудно го прочете, понеже няма точки, запетайки. Просто той си беше прост, тъп човек, първоначален даскал, учил деца от второ отделение. След “прословутата” му реч няма как да не реагира СБП, Институтът по литература. Тончо Жечев тогава беше партиен секретар, с него сме приятели, но ще прави открито партийно събрание да ме заклеймяват. А аз в същото време защитавах дисертация по стихосложение.
- Качествено ли успяха да ви натрият “вирнатия” нос?
- Тончо ми вика: “Атанасе, няма как, трябва да кажеш нещо като самокритика, защото иначе си е ебало майката. Не знаеш колко си закъсал!” Тук бяха и Здравко Петров, и Кръстьо Куюмджиев. Очакват покаяние от мен. Изтресох им само: “Аз не се занимавам с това какво са казали разни хора, дето нищо не разбират от поезия!”, като гарнирах словото си с няколко яки сливенски “благословии”. Всички се вцепениха. Направиха се, че не са ме чули. Ако бяха докладвали на Тато, начаса щяха да ми разгонят фамилията. Абе, шибана история. Непрекъснато ми спираха публикации. Гонеха ме като краставо магаре. Инак работех като вол. Бачкам в 10 престижни области на културата, а непрекъснато ме тормозят. Така че какво да правя повече в България?!
- В столицата на Англия навярно сте се засекли и с Георги Марков?
- Естествено. Още щом се установих в Лондон, той специално ме извика да издаваме едно списание. По това време Джери беше твърде популярен. Но точно в този момент някакъв си от ДС му подшушнал, че ще го убиват и че вече му била издадена смъртната присъда. Не приемах нещата насериозно, майтапех се дори. Тогава Георги ми се открехна, че същият този агент дори го предупредил в едно капанче край Темза, че цял отдел на ДС се занимава с него. Пак не му вярвам. Всичко обръщам на ташак. Отиваме на гости при наша обща позната-съученичка, няма да й казвам името. Аз отпивам от кафето, той не се докосва до чашата. Питам го защо. Отговаря ми, че може да има отрова в него. Когато домакинята се запиля в кухнята, тайничко ми се открехна, че мадамата идвали да я е..т някакви си араби и не знам какви си още, вмъквали се в спалнята й и затова преспокойно можело да го отпратят в небитието. За последно сподели с мен, че уж щял да ходи на курорт в Германия или Холандия, а отпрашва към Корсика, да не би да го проследят. Не беше изпаднал в паника, но все пак се боеше, че нещо страшно го очаква. И то взе, че стана!
- Разбрах, че неотдавна сте си видели досието си – тежко, колкото един чувал с картофи?
- Видях и запомних това, което най-много ме смрази – заповедта на Държавна сигурност от 1978 г., в която се казва, че аз и Георги Марков трябва да бъдем елиминирани. Ликвидирани като най-големите “изменници на родината”.
- Както е известно, с Джери се справиха. Вие как успяхте да оцелеете?
- Всичко е отразено в американската преса, за разлика от българската. За атентатите срещу мен за първи разказвам на вас. В годината, в която убиха Георги Марков, се опитаха да запалят апартамента ми във Вашингтон. Не успяха, но се оказа, че стаите ми са били бъкани с подслушвателни уредби. Месец по-късно си купих къща в покрайнините на града. Току-що се бяхме настанили с децата. Майка им беше починала. Те сами у дома, аз на работа. “Пиротехниците” обаче си бяха свършили много добре работата. Пожарните команди на преден план, чудесии… Горката Пенка, дъщеря ми, втрещена. Синът Иванчо, той беше още малък, седи и се смее… Всичко изгоря. Така и не се разбра кой пръв е палнал клечката. По време на “турския въпрос” /явно има пред вид така наречения “възродителен процес” – б.а./ в един паркинг на гъза на Вашингтон пък ме нападна ирландски килър. Слизам в паркинга, гледам едната гума на колата ми спаднала. Всичко става към 1 часа след полунощ. Вадя крика, навеждам се да сменя гумата. Изведнъж ми изскачат свитки, губя съзнание за няколко секунди. Добре че бях с каскет с ватирана подплата, поел удара. Видях нападателя си - с една бейзболна бухалка, дълга към 90 сантиметра, с черни ръкавици. Дали е разбрал, че черепът ми е по-дебел от обичайните /смях/, не знам, но вече извади един 9-инчов нож. Ще ме коли! Аз нали съм роден в Сливен и много съм работил по рефлексите, успявам да му хвана двете ръце и с рязко движение го бутам назад. Това не означава, че не умирам от страх, но инстинктът ми за самосъхранение се оказва решаващ. С един ритник му подкосих краката. Той падна върху ножа си и ела да видиш “Тангото на смъртта”. Въпреки всичко продължавам да крещя за помощ. Ченгетата най-накрая довтасаха, арестуваха го, а аз два дни след това бях в безсъзнание от преживения стрес.
- Успяхте ли да разберете все пак кой и защо ви е нападнал?
- Естествено! ДС търсеше и винаги намираше най-различни отрепки за мисиите си. Най-странното е, че този тип го познавах. Беше се внедрил в редакцията на “Гласът на Америка”. Често го засичах на “гости” при една от главните редакторки, за да ме следи кога идвам на работа и кога си тръгвам. Ирландец, зелена барета, но вече алкохолизиран. После подочух, че плъзнали слухове из софийския артелит, че съм трябвало да бъда убит на всяка цена, но Георги Джагаров ме спасил, понеже съм бил най-големият семиотик в света. Пълни глупости! И това го споделям за първи път.
- Кои бяха другите големи дисиденти от вашето поколение?
- Имаше антикомунисти, които лежаха по затворите, но те не бяха дисиденти. Единствено аз напсувах Тодор Живков и се гордея с това. Никой не успя да ме купи, за разлика от един Васил Попов, примерно, който се самоуби заради Левчев. Именно Любомир Левчев му еба майката на Васко Попов.
- Този трагичен факт все още тъне в архивите. Каква е вашата версия?
- Викат го Попов в СБП, четкат го, че е голям писател, че знае испански и че партията е решила да го прати културно аташе в Куба. Той се съгласява. След няколко месеца му сервират, че трябва да промени бунтарския си дух. Примамват го, правят го редактор в “Литфронт”, принуждават го да напише няколко двусмислени статии. Най-накрая му поставят условие да стане член на БКП. Тук вече зацикля, мотае се, колебае се, но се решава на този велик компромис, понеже всеки човек си има слабости. Подава документите си за членство в партията. Именно по този начин го унищожиха, защото на откритото партийно събрание на СБП всички гласуваха против. Така го изиграха, съсипаха таланта му и той започна да пие, да пие, докато една сутрин, това жена му ми го разказа, не го открили мъртъв в пловдивски хотел, сдал багажа, според патоанатомите, от сърдечен разрив.
- Радой Ралин остана докрай в съзнанието на простолюдието като вечна опозиция!
- Лайното Радой Ралин до последно си вземаше наградата от 300 лева като активен борец против фашизма и капитализма. Ходеше със скъсани дрехи като циганин, уж, че го преследват. В същото време редовно получаваше пълни кошници колети, пратки от хора, които го боготворяха, директно от пощенския клон №13 в София, където живееше. Изпращаха му варени кокошки, за да не умре от глад техния “герой”. И то от хора, които получаваха по 22 лв. пенсия на месец. А той до последно не се отказа от привилегията си на активен борец. Мога да ти изброя имената на поне десетина стари комунисти, които отказаха почести и слава и материални облаги. А Радой лайното, агент-провокаторът на Държавна сигурност, си прибираше редовно тия 300 кинта. Не отричам, че е голям поет…
- Кои са най-интересните ви американски срещи?
- Веднъж на Второ авеню в едно италианско кафене се засякохме с Кърт Вонегът. Аз пиех уиски “Бъди Мери”, а той – “Върджън Мери”, само доматен сок, но без алкохол. Сприятелихме се, харесахме се. Дори той първи ми даде пари на заем. След като взех хонорар от една от книгите си, веднага му върнах парите. Той роптае: “Абе, що ми ги връщаш, нямаше нужда!” Знае, че всички го ментят, а аз нали съм старомоден човек.

Кърджали,
едно интервю на
Георги АНДОНОВ