Мария Статулова: Трябва да съм много глупава, за да влизам в роли в живота - това е простотия!

Баща ми си отиде твърде млад, на 50, но успя да види първите ми филми

24 Юли 2015, 19:00 11160 прочита 2 коментара

Мария Статулова: Трябва да съм много глупава, за да влизам в роли в живота - това е простотия!

Мария Статулова (вляво) и Татяна Лолова на церемонията на "Жена на годината"

Баща ми си отиде твърде млад, на 50, но успя да види първите ми филми

Мария Статулова е от актрисите, които оставят усмихнат отпечатък в душата не само с ролите си на сцената, но и с поведението извън нея. Обичат я и колеги, и режисьори, и публика. Може би защото е &bdquo;човек за раздаване”! В усмихнат и откровен разговор пред &bdquo;ШОУ” Мария Статулова разкрива душата си. <hr /> <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_vatre1.JPG" alt="Statulova_vatre1.JPG" align="left" hspace="9" width="320" height="473" />- Влизате в различните образи и роли с такава лекота, че човек би си помислил, че сте се родила с това умение! Но това също се учи. А учи ли се човек след това да бъде естествен? - Почти (смее се). Всъщност усилието зад едно такова лежерно, приятно, уж нищо неправещ човек е толкова грамадно, колкото не съм в състояние да опиша! За да се подготви една роля, се изискват милиони усилия и даже не само на един човек – и режисьор, и осветление, и художник… - кой ли не, кой ли не стои зад един спектакъл. А пък за да играеш естествено, трябва да ти се получава. Или играеш естествено, или не можеш да играеш. Това е Божа работа, от Господ е. Или си роден с очарование – и с това да привличаш хората към себе си, или не. А лекотата, с която започваш да играеш – може би я има още в началото, но я проявяваш едва тогава, щом се понаучиш как да се държиш на сцената. Защото всеки има някакво напрежение и то му се явява на най-различни места, което е много интересно – понякога в лицето, в усмивката, в ръцете, в краката, къде ли не… Има едно напрежение, което ти се стараеш през годините, във времето да олекотиш. И така леко да играеш, като крила на пеперуда да се чувстваш, но знайте, че зад това стои някакъв кански труд! Необясним. За да си добър артист, се изисква денонощна работа. - И все пак в живота на един актьор естественото поведение не винаги е лесно - сред толкова много роли на сцената, мнозина играят роли и в живота си… - Така е, но пък аз трябва да съм много глупава, за да влизам в роли и в живота си. Това е простотия, която някои явно притежават в по-големи размери. - Този прототип от сцената има ли проявление за вас и в живота? - Ооо, в живота за какво ми е прототип, аз малък идиот ли съм?! (смее се) Други трябва да приличат на мене. Но, сериозно - разбира се, че имам хора, приятели, на които се възхищавам. Силни хора, които имат космически дух – като започна от баща ми, който беше един човек – и бохем, и талантлив художник, и талантлив като артист, и умееше да пее. И някак аз страшно исках, ставайки актриса, да му докажа, че аз ще мога всичко това и ще го правя с грамадно удоволствие. И непременно ще го направя така, че то да стане значимо. И му доказах. - Баща ви е талантливият художник Иван Статулов… - Да… беше. Почина на 50 години, отиде си наистина твърде млад. Но успя да види първите ми филми, премиерите ми. И винаги ми е давал кураж. Никога не ми е казвал &bdquo;Откажи се!”. Казвал ми е: &bdquo;Нищо, бе, може и да не стане, няма страшно - връщаш се в Бургас, пускаме духовата музика да те посрещне по главната улица и просто няма нищо страшно, моето момиче” (усмихва се). <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_retro.JPG" alt="Statulova_retro.JPG" align="baseline" width="500" height="372" /> - Слушайки ви, си мисля, че баща ви, образно казано, ви е дал и една четка в душата, с която да оцветявате ситуациите в живота си така, че яркия цвят да преобладава… - Много хубаво звучи, да… И може би е точно така. Действително имам един много силен усет към хората и досега не съм се лъгала. А и доста съм се занимавала с едно нещо, на което ни учеше проф. Дановски – нарича се наблюдателност. Аз много бързо мога да разбера какъв е човекът – добър или лош, добронамерен, зъл, глупав. На бърза ръка казвам тези етикети, въпреки че си имам своя теория за хората и тя е, че всеки човек е като слънцето – колкото лъчи има слънцето, по толкова начина познаваш един човек. Нали така?! Така мисля и затова, когато се опитваш да се вгледаш в хората, да ги разбираш, да ги почувстваш – нещо, за което дълго време сме си говорили и с Невена Коканова, си най-близко до тях. Е, ако някой те излъже, значи не е бил по твоята мярка. - &bdquo;Имам бясна енергия, която раздавам на всички”, това са думи на Невена Коканова, които знам от вас… - Действително е така, вярно е. Ние двете с нея се бяхме определили като хора за раздаване. Да раздадеш късче душа, каквото и да е било – бутилка вино, парче хляб, една рокля, едно цвете на някого - това си ти. И ти успяваш да го дадеш на другия човек, за да можеш да го зарадваш. И точно това има смисъл – да умеем да се радваме на всичко. Да умеем да възприемаме света през очите си. Да се стремим към някаква красота. Защото може би сме някакви романтици, които се стараят в живота си да правят добро. А пък затова не се изисква усилие, когато така си роден. Усилия полагат онези, които едно грахово зрънце никому не са дали! - С Невена Коканова сте имали едно наистина силно и здраво приятелство, изпитано във времето… - О, да, и дългогодишно! И много красиво! И работно – защото работехме, пътувахме заедно. Мария Русалиева го изрече много хубаво за нас – тя каза, че ние сме &bdquo;звездни сестри” и нашите звездички са заедно, което е много хубаво и много истинско. И действително така беше, и така продължава да е – аз не обичам да говоря в минало време. Освен това Невена е и кръстница на сина ми, а пък Стоянка Мутафова – на дъщеря ми Децата сами си ги избраха (усмихва се). - Вие, Невена Коканова и Стоянка Мутафова сте това дългогодишно изпитано приятелство, за което говорим, но в него е ваше<img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_kala.JPG" alt="Statulova_kala.JPG" align="right" hspace="9" vspace="9" width="320" height="449" /> чувството за хумор, което изпъква… - (смее се) О - да, едно от щастливите ми и най-хубави неща е да се смея. Обичам да се будя с усмивка. Обичам на всяко нещо да му намеря цаката, както казва народа, за да го обърна в смях. Иначе ми е скучно. Често и между нас трите съм подхождала така – с усмивка. Имаме милиони ситуации. Ще ви разкажа една: Не помня кой даде идеята, май беше Невена – играехме един спектакъл, който беше наречен &bdquo;Преди последния спектакъл”, написан специално за нас, поименно, от Любомир Пеевски. Играехме в Сатирата. Ние трите имахме такива монолози, направени специално за нас, изхождайки от наши истории в живота. И беше невероятно готино, смешно, радостно, особено за нас трите – да играем заедно. И една вечер имаше някакъв купон в Дома на киното. И ние, както излязохме от спектакъла – Невена с една дълга червено-черна рокля, аз с някаква къса рокля, с която играех на сцената, Стоянка в една черна грамадна рокля, и Калоянчев в бял костюм и бомбе. Така се накачулихме в колата на Невена и отидохме на купона. И викаме: айде бе, като толкова имат чувство за хумор, нали са артисти, обичат артистичното… Но в мига, в който ние се появихме, облечени в този вид, от спектакъла, всички онемяха и казаха: &bdquo;А, ама какво правите, бе?!”. Те просто не можаха да възприемат това, когато изкуството слезе тъй близичко до народа, май му е трудно да го възприеме (смее се). А ние се забавлявахме като щури. Канехме се на танци. Смеехме се. Всяко нещо беше повод за смях. Беше много красиво. Снимаха ни непрекъснато, защото ние наистина бяхме най-причудливо облечените хора. - Ами, да - нали вие сте един &bdquo;милионер на приятелства”, можете да оцените максимално подобни моменти! Но пък, ако се случи предателството, &bdquo;се реже с мачете, не с готварски нож”… - (смее се) Добре ми преплетохте мислите, браво! Точно така е. Защото готварският нож може да е тъп и да не се получи работата, пък мачетето е сериозна сечиво – с него се режат кокосови орехи, а те са много твърди. Но да ви кажа, извън хумора, че такива предателства, особено от хора, които си имал за приятели, естествено, че натъжават чувствителния човек. Става ти мъчно, тъжно, но… след малко си казваш: &bdquo;Абе я погледни тук небето – колко е голямо. Има място за всички. Няма никакъв смисъл от тия глупости”. Човек да си губи времето с дребни неща – няма смисъл. Но да, все пак да обичаш и някой да те изпързаля, е много гадно - две мнения няма. Но е и много грозно, и въпреки всичко - и такива неща стават. <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_detsa.JPG" alt="Statulova_detsa.JPG" align="baseline" width="500" height="333" /> Актрисата с двете си деца – Сузи и Данчо - С Павел Поппандов сте били в един клас и често сте бягали от лекции във ВИТИЗ, само и само да отидете на стълбите на Сатирата и да гледате &bdquo;Ревизор” и &bdquo;Женитба” от Гогол… - (смее се) Да, да, точно така. Малко беше като на кино това доглеждане, защото не ни пускаха много. Имахме някакви карти, не ни ги признаваха. И ние се шмугвахме точно като мишки – с работните дрехи от репетиции във ВИТИЗ, а то е и близо. След няколко крачки попадахме в антракта и първи заемахме местата си. И така, по този начин, сме гледали по хиляда пъти всичките им представления, когато беше златния период на Сатиричния театър. Налагаше се някой път да избягаш от лекции. Бягаш, за да бъдеш щастлив (смее се) - Преди години след една премиера са ви предложили да… станете арменка. - Да, така беше! (смее се) След премиерата на &bdquo;Още нещо за любовта”. Представихме го пред арменската общност в Бургас – и там ми предложиха после почетно гражданство. - Никога ли не ви се е искало, дори за миг, да бъдете някъде другаде, извън България, където отношението към изкуството и културата са на почит, издигнати на пиедестал? - Разбира се, че ми се е искало. Знам например почитанието в Русия към актьорите. Видяла съм го и е нещо разкошно. Познавам колеги актьори от техните театри – трябва да ви кажа, че такова чудо на чудесата няма! Такова уважение, такъв поклон. И затова, когато се налага да говоря за мои колеги – отлетели или не, аз винаги казвам големи думи. Но не в смисъла на обикновени комплименти, не искам да кажа и хвалебствия, но едни наистина добри думи, излезли от сърцето ми за тях. Защото, както се казва в една пиеса на Боян Папазов &bdquo;Надежда сляпата”: &bdquo;Думите са енергия. Те отиват някъде, излитат в Космоса, и някой ден някой ще ги чуй, ще ги хване, и ще каже: &bdquo;Гледай какво ставало на тая Земя, бе… дето я няма вече!”. И затова аз желая винаги да казвам, че това са големи актьори, умни, интересни, най-добрите. Не спестявам никога. <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_stefan.JPG" alt="Statulova_stefan.JPG" align="baseline" width="500" height="368" /> 1980 г. Мария Статулова и Стефан Данаилов в кадър от филма "Дами канят" - И може би е много срамно това, че е допуснато, по един или друг начин, много от тези големи и велики актьори, да тръгнат с разочарование в душата си към небесния театър… - Да… Тъжно е, да. Но аз пък си мисля, че те там са много щастливи. Ще мисля за тях всичко с добро. Те там, в небесния театър, много се забавляват. - Може би пък родният манталитет не подлежи на превъзпитаване… как мислите? - Наистина не знам как да го превъзпитаме този манталитет… В една пиеса на Коцето Илиев – &bdquo;Одисей пътува за Итака”, единият герой казваше на другия: &bdquo;Еййй, много сме били прости, бе! Ама много сме били прости!” Не знам… това фамилиарничене, което настана, е пагубно. Това всеки да те потупа по гърба, по рамото, да ти говори на &bdquo;ти” - това безумно ме дразни, не ми е приятно. Едно интимничене, такова едно с непознати, малко ме и стряска. Влизаш в някакъв магазин, идва някакво момиче срещу теб и казва: &bdquo;Ти к’во искаш?”, и аз отговорих &bdquo;От вас нищо не искам!”. А исках да видя там, например, колко струват лимоните… Но тази грубост, това боравене с 20, 50 до 100 думи, това олекотява. Това сядане един срещу друг с телефони – и никакъв разговор, това уморява, изолира. Баща ми казваше така: &bdquo;Мария, вие сте съзерцателно поколение!” Може би някаква грешка има в нас, не знам… всички сме грешни, ако помислим глобално. - Замислих се над думите на баща ви - много хубаво звучи &bdquo;съзерцателно поколение”… - Да… Въпреки че аз не мога да кажа, че сме лениви като мисъл, че не сме активни или борещи се хора. Но ето, вчера някакъв човек, който ме возеше в таксито, казва: &bdquo;Трябва да се борим!”, а аз му отвръщам: &bdquo;Защо, господине, да се борим, не можем ли просто да живеем…”. Така сме свикнали все с нещо да се борим, че на практика забравяме да живеем. Пък трябва в този живот все пак и да живеем… Какво друго ни остава!... - Нали потапяте в морето тъжните неща… А дали потопихте там и ситуацията с напускането си от Сатиричния театър? - Ооо, аз съм забравила всичко! Забравям, забравям, забравям! Има разни неща в живота – идват, отиват си, важното е, че никой не може да ми открадне ума, чувствителността, нежността, любовта. Никой не може да ги открадне, нито да промени, нито да ги хвърли в някакво кошче за боклук! То шило в торба не стои! Тук някой ти вика &bdquo;Ти не ставаш!”, после отиваш, изиграваш нещо, дават ти награда… - на това как му се вика?! (смее се) А след толкова време на сцена и на екран мисля, че съм показала какво мога и не се срамувам от нищо! Винаги съм откровена и искрена, и действам нататък. Какво пише на вратата на лекаря: &bdquo;Моля, следващият!”. И продължаваш… (смее се) - За Невена Коканова казахте, че сте &bdquo;звездни сестри”, а за Виктор Калев твърдите, че ви е &bdquo;близнак по душа”… - Ооо… тук вече е любов необяснима! Това за мен е едно гениално момче! Аз толкова го обичам, че с него наистина можем с часове да си говорим и да се смеем. Господ му е дал една огромна буца талант! Много му се възхищавам! А той е толкова фин като чувствителност, такова добро същество е… най-хвърковатите думи мога да ги кажа за него. - Слушам ви сега и се чудя защо навремето сте отказала ролята на Търновската царица в едноименния филм?! Толкова щеше да ви пасне… - (смее се) Ами, сигурно съм била малка и загубена. Бях казала на режисьора: &bdquo;Не ме ли виждаш как съм подстригана, като тифусно болна. И тежа 40 кг… Каква царица мога да бъда?!” (смее се) И той умря да се смее с мен. Тогава бях просто на 20 години. Е, сега може би някой път ми се доиграва, ама… ще изиграя някоя и друга царица, а може и императрица, примерно, египетска. - Знам, че имате една мечта – да изиграете в някоя пиеса джудже, а в друга – великан. Сбъднахте ли я? - Още не… Хем знам как да се направя на джудже, но ще видим. Пък великанът е вътре в теб (смее се). Ще бъда джуджето с душа на великан, за по-интересно. - И на цялата тази образна мисъл вероятно ви е научило донякъде и общуването с вашия свекър Йордан Радичков, или греша? - Еее… какво да кажа сега. Когато общуваш с Космоса, лесно ли е… Как да го мислиш, как да се държиш, той наистина е космически човек. Ако знам кой е най-високият връх в света – не знам дали е още Джомолунгма или и друг, представете си, че той е там на един огромен пиедестал! Това е за мен този човек! Той изпълва душата ти с въздух, с космос. Нямам друга дума! Защото в Космоса има и звезди, има Луна, има милиони планети… неоткрити. Това беше Йордан Радичков. Но аз се радвам, че моят син, наречен на негово име, сега написа първата си книга – и виждам, че и той се стреми към големия космос, дано да му върви. Защото е кръстил книгата си &bdquo;Малка човешка мелодия”… и мисля, че това говори за душата на един човек. <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_26/Statulova_teatar.JPG" alt="Statulova_teatar.JPG" align="baseline" width="500" height="315" /> 2008 г. Мария Статулова и Мирослав Косев в спектакъла "Благородният испанец” - Нека припомним и това, че Йордан Радичков неслучайно пишеше за &bdquo;вторичното подивяване на българския народ”, а с вас преди малко споменахме и за манталитета… - (усмихва се) Ооо, аз това много го обичам! И затова му казвах: &bdquo;Абе, татко, не мислиш ли, че нашето е не вторично, а първично…”. Не искам да познавам тези хора, които са полудели до такава степен, че с наглост и с нахалство постигат на всяка цена всичко, независимо с какви средства. Мен това ме отвращава. Има една пиеса, която се казваше: &bdquo;Ти за мен си църквата, леглото, животът”. Това искам да знам! Искам да знам, че всичките ми приятели ме обичат. Искам да знаят, че аз много ги обичам, разчитам и винаги съм с тях. - Ходите ли понякога да наглеждате вашето дръвче, което посадихте в Алеята на липите в Стара Загора, при получаването на Гран при &bdquo;Златната липа” за цялостен принос към родното седмо изкуство? - О, наскоро бях, да. Пораснало е. Около мен всички цветя растат. И тревичка да посадя, и тя ще избуи. Обичам всичките цветя. .................................................... ДОСИЕ Мария Статулова е родена на 13 септември 1953 г. в Бургас. През 1975 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ и още следващата година получава наградата на Съюза на артистите за най-добра млада актриса. Трупа стаж в театрите в Кърджали и Ямбол. След това играе в Сатиричния театър. Снимала се е в десетки филми, сред които &bdquo;Авантаж”, &bdquo;Откраднати очи”, &bdquo;Да обичаш на инат”, &bdquo;Маневри на петия етаж”, &bdquo;Дами канят” и др. Съпруга е на режисьора Димитър Радичков, син на писателя Йордан Радичков. Имат две деца – дъщерята Сузи и сина Йордан. Едно интервю на Анелия ПОПОВА