Няма да си простя, че Зоя Визона ме излъга за Еди Казасян – те вече от 2 години ходели тайно от Леа, която получи удар - не можа да го преживее
<em>Мари Къналян е от онези талантливи арменци, които оставят следа в световната култура. Има зад гърба си стотици фотоси, десетки изложби у нас и в чужбина, наградена е с плакет и грамота на Фотографската академия, носител е на високата награда &bdquo;Златно перо&rdquo; на Съюза на българските журналисти. Обективът й е запечатал най-значимите национални събития и известни личности в България и много световноизвестни персони. Животът й е толкова интересен, че би могъл да бъде сценарий за филм. <br /> <br /> Репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo; разговаря с Мари Къналян, за която често пишат, че е &bdquo;дъщеря на две държави&rdquo; &ndash; България и Армения, а всъщност тя е гражданин на света, а любимото й място е Париж. </em><br /> <br /> <hr /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_25/Mari_vtre1.JPG" alt="Mari_vtre1.JPG" align="left" hspace="9" width="320" height="490" />- Мари, при толкова голямо признание за твоя творчески труд, хората едва ли биха повярвали, че ти си самоук фотограф и кариерата ти потръгва съвсем случайно...</strong><br /> - Да, така е. Всичко бе въпрос на вдъхновение и съдба. Снимах тържеството на една жена, която невероятно много ценя и обичам - Мариана Печеян. Събитието бе удостояването й за &bdquo;Бизнес дама на годината&rdquo; през 2000 година и в залата снимаха много професионални фоторепортери. Аз бях любител, но стана така, че медиите публикуваха моите снимки. Това ми даде куража, че ме бива за тая работа и ми отвори очите за нов съдбовен период в живота ми - фотографията. <br /> <br /> Станах фотограф на вестник &bdquo;Труд&rdquo;, после на вестник &bdquo;Ереван&rdquo;, и така &ndash; до приемането ми в Международния съюз на журналистите и наградата на Фотографската академия, която ми е много ценна, защото да те признаят професионалисти, когато си тръгнал от самоук, е наистина голямо постижение. Една от любимите ми снимки е &bdquo;Танц на ръцете&rdquo;, която спечели награда в конкурса &bdquo;Музика в обектива&rdquo;, а първата ми награда беше за снимката ми &bdquo;Автопортрет&rdquo;, която участва в конкурс със 160 участници - не можех да повярвам, че го спечелих!<br /> <br /> Приеха ме във Фотографската академия, обаче ми се случи едно голямо нещастие. Имах на едното пръстче на ръката нещо черничко и доктори ми казаха, че било злокачествена меланома. Отрязаха ми пръста и ми дадоха 2 месеца живот. Имах паспорт да заминавам за Париж, но отложих пътуването. Гледах тук психично болен брат, когото много обичах, и мислех какво ще стане с него, ако умра. Трябваше да има човек постоянно да живее с него. <br /> <br /> Много години се жертвах заради брат ми. Той почина преди 5 години. Но тогава, когато научих за моето заболяване и че лекарите не ми дават повече от 2 месеца живот, аз се чудех какво да правя &ndash;тревожех се кой ще се грижи за него, не знаех какво ще се случи с мен самата... Реших да извикам един мой племенник, на 30 години, млад мъж от Пловдив, да си прехвърля целия апартамент на негово име и срещу това той да гледа брат ми след моята смърт. Намерих му работа като стругар, прехвърлих му апартамента си и заминах за Париж с чувството, че е &bdquo;за последно&rdquo;. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Взех си отрязаното пръстче с мен</strong></span><br /> <br /> там да го изследват и да ми кажат дали ще съвпаднат мненията относно диагнозата. Е, казаха, че е много сложно и общо взето никой не може да ми каже нищо определено за това колко ще живея. <br /> <br /> За да се откъсна от мислите си за смърт, почнах активно да снимам. Направих цяла серия в &bdquo;Нотр дам&rdquo;. Дойде ми някаква сила. <br /> Оттам отидох при една братовчедка в Ню Йорк. Върнах се в България и спечелих онзи конкурс, за който ти разказах &ndash; на Фотографската академия. Беше лъч светлина в неизвестността, в която живеех с лошата прогноза. Но почнах някакси да се пооправям. Племенникът ми, който гледа брат ми една година, като видя, че се подобрявам, реши да си отиде в Пловдив. И точно на Голяма Богородица през август ми се обадиха роднините оттам, че бил починал! Бластна левкоза! Всичко се развило за един месец! Откачих от мъка по него! Беше само на 32 години&hellip;<br /> <br /> Днес, от дистанцията на времето, определено мога да кажа, че за себе си не съм сигурна дали диагнозата ми е била злокачествен рак или не &ndash; важното е, че съм жива. Понякога си поглеждам отрязаното пръстче и си мисля, че Бог е решил да ме остави жива заради някаква мисия. Свързвам я с работата си. Факт, че най-големите си професионални успехи постигнах след страшната диагноза, когато започнах да живея на бързи обороти, с поглед в нов ракурс към живота и хората. Вероятно най-големите ни съдбовни изпитания, между които и болестите, ни се дават, за да преосмислим живота... Човек става някакси вътрешно по-смел, мобилизира силите си, като чуе, че не му остава много време. Нямаше и на кого да разчитам &ndash; навсякъде сама съм била &ndash; и на операцията, и навсякъде. А като се връщам назад в спомените си, май дори когато съм имала мъж до себе си, все съм била сама.&nbsp;<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_25/Mari_vatre2.JPG" alt="Mari_vatre2.JPG" align="baseline" width="500" height="360" /><br /> <strong><span style="font-size: x-small;">С Мариана Печеян</span><br /> <br /> - Каза, че си жертвала много неща в живота си заради болния си брат...</strong><br /> - Да, можех да се омъжа в Париж и да остана там, но предпочетох да съм тук и да се грижа за него. Животът не е толкова дълъг, че да пренебрегваме отговорностите към близките си. И по принцип, винаги съм мислела, че хората трябва да си помагаме. Откакто брат ми почина, не съм престанала да тъгувам за него. Бих го гледала до края на живота си, ако беше жив. Напоследък все се упреквам, че трябваше да бъда повече с него, а аз все ходех да снимам, все ме нямаше. Той се оплакваше, милият, че му липсвам. <br /> <br /> Беше прекрасен професионалист &ndash; работеше като златар-гравьор. Като дете беше много хубаво и здраво момче, но в пубертета разви циклофрения, с честа смяна на настроенията и депресивни състояния, и аз реших да остана да живея с него, за да съм му в помощ. Почина от стомах - заради силните лекарства, които приемаше. Получи кръвоизлив. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Два пъти го спасих, третия не можах</strong></span><br /> <br /> Не ми каза &ndash; страхуваше се да не попадне в болница... А умря в болница... Не можаха да го спасят третия път... <br /> <br /> <strong>- Да сменим темата с нещо по-позитивно. Любимият ти град е Париж...</strong><br /> - 24 пъти съм била там. Много го обичам тоя град! От много млада. Париж е наистина градът на любовта. А аз бях толкова харесвана и волна, че вечер исках да се женя, а сутрин вече не исках. Но, така или иначе, два пъти се жених и развеждах, и сега живея на съпружески начала с един по-млад от мене мъж. Престъпих и повелята на арменците да се женят помежду си &ndash; само първият ми беше арменец. <br /> <br /> Не можах да имам дете от нито един от мъжете си. Абортирах веднъж в четвъртия месец, после забременях извънматочно и се простих с надеждата да имам собствено дете. Но гледах едно дете като свое 10 години по време на войната в Бейрут. На мъжа ми племенниче беше детето, арменче, от семейство с три деца, много бедни. И като почна войната в Бейрут, мъжът ми ми предложи да вземем едно от децата. Те стояли милите на прозореца, когато удря бомба и пръсва в сградата, но ги ранява леко. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И трите деца бяха ранени</strong></span><br /> <br /> &bdquo;Моето&rdquo; имаше белег на челото, като дойде. Харесах си го по снимка. Беше хубаво, русо, със светли очи &ndash; влезе ми в сърцето като мое това хлапе! На 3 годинки ми го доведе тука мъжът ми. Беше толкова изплашено и недояло, че броеше кюфтетата в тигана. Направихме грешка, че не го осиновихме, когато родителите бяха съгласни, и после вече взеха да се крият от мъжа ми &ndash; не искаха. <br /> <br /> Един път го пратихме детето да се види с роднините си, то плачело там за мен и пак се върна. <br /> За 8-ия му рожден ден го заведох в Париж. Тук го записах във френското училище &bdquo;Виктор Юго&rdquo; - до трети клас учи там. В пубертета обаче попадна в лоша компания &ndash; двама от приятелите му починаха от наркотици и аз се изплаших и реших да го пратя в Бейрут поне за един месец, за да го откъсна от тая среда. Той не искаше, молеше ми се и ми казваше, че няма да го пуснат да се върне. <br /> <br /> Така и стана. Оставиха го там за работна ръка да им печели пари. Колко рев съм изревала, не можеш да си представиш, но не можах да си го върна тука. Замина си на 14, сега е вече на 32. Не се е оженил и е навит да дойде в България, но трябва да му намеря работа тука, а как?! Ето го тук на тази снимка, като малък. А това, другото дете, е синът на стилист Капанов като малък &ndash; момчето дето почина... Аз не ти казах, че преди да стана фотограф съм работила като фризьорка &ndash; със стилист Капанов сме големи приятели.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_25/Mari_vatre4.JPG" alt="Mari_vatre4.JPG" align="baseline" width="500" height="332" /><br /> <strong><br /> - Как стана това със сина на Капанов?</strong><br /> - Не знам как! Беше уж минало всичко с наркотиците, беше в Художествената академия, после замина за Милано и изглежда там пак са го подвели... <br /> <br /> Как разбрах за смъртта му - вървя по &bdquo;Граф Игнатиев&rdquo; и чета на една будка за вестници: &bdquo;Синът на стилист Капанов почина&rdquo;. Лошо ми стана!... <br /> <br /> <strong>- Да те поразпитам за някои арменци от нашенските - кои са ти по-близки?</strong><br /> - Астор ми е близък. С Хайгашот Агасян сме приятели. С Хампарцумян и с Доганян се познаваме добре, но от тях никога не съм поискала нищо, никаква услуга. Бяхме близки с Коко Азарян. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Той си отиде много огорчен </strong></span><br /> <br /> заради онези протести. Всичко срещу него беше организирано от завистливи хора. Самите студенти го обичаха. <br /> <br /> С Вили Казасян и с брат му Еди бяхме близки. Неговата Зоя Визона как ме излъга - няма да си простя, че проявих такава наивност! <img src="/documents/newsimages/editor/201507/Tina_25/Mari_14.JPG" alt="Mari_14.JPG" align="right" hspace="9" vspace="9" width="320" height="471" /><br /> <br /> Те пееха в &bdquo;Новотела&rdquo; - Леа, Еди и Вили, и Зоя ме хваща във фоайето и ми вика: &bdquo;Моля те, искам да ме запознаеш с Еди Казасян!&rdquo;. Аз го викам да ги запозная, а те взеха да се смеят - вече от 2 години ходели и се срещали тайно от Леа!... Тя получи удар после, милата &ndash; много тежко го изживя! Вили, за разлика от брат си, не беше женкар &ndash; гледаше повече работата си. <br /> <br /> <strong>- Тук виждам на фотосите ти още много популярни личности: Райна Кабаиванска, проф. Мими Дичева, която починанаскоро,Стефан Данаилов, Росен Плевнелиев...И теб те има снимана с тях &ndash; тук си с Джоко Росич, с Татяна Лолова, с Ники Кънчев, с Данчо Марчинков...</strong><br /> - Аз съм му кума на Данчо на втория му брак &ndash; с Ася. Те се запознават двамата покрай един барабанист от оркестъра му. По онова време Данчо и Стефка Берова вече са били разделени. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Той наистина похойкваше Данчо, но доколкото знам Стефка пък се е държала доста грубо с него</strong></span><br /> <br /> Какво да се прави &ndash; хората се срещат и се разделят... И ето ни тука на сватбата на Данчо и Ася с мъжа ми - кумове, майката на Данчо, която вече е починала...<br /> <strong><br /> Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА <br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />