Българинът само гледа в чуждото с някаква маймунска подражателност и не спира да се прехласва, казва писателят
<em>Кирил Кадийски е роден на 16 юни 1947 г. в Кюстендил. Поет, есеист, преводач на поезия и издател (&ldquo;Нов Златорог&rdquo;), един от основателите на българския &ldquo;Самиздат&rdquo;, той е извън официално налаганите критерии за литература както в миналото, така и сега. Автор е на книги с поезия и есеистика, които са преиздавани нееднократно. Претворил е на български език редица френски и руски поети, като Вийон, Юго, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. <br /> </em><br /> <hr /> През 2004 г. спечелва конкурс на Министерството на културата и става първи директор на новооткрития Български културен институт в Париж. Сега преподава в СУ &bdquo;Св. Кл. Охридски&rdquo;. <br /> <strong><br /> - Г-н Кадийски, като творец, свободен дух, преминал през какво ли не, най-общо казано, как се вмествате в нашето всекидневие?</strong><br /> - Всяко &bdquo;преди&rdquo; е по-добро от всяко следващо време. Старите евреи са казали, че няма нищо ново, което да е за добро. Така че ако приемем, че животът е низ от все по-нови и нови неща, които ни връхлитат &ndash; става все по-лошо и по-лошо. И всичко това е по простата причина, че времето в началото вървеше, а сега тича. Но пък в тази надпревара с времето, която е загубена предварително, има и един приятен момент - да се съпротивляваш и да правиш нещо. Защото ако не вършиш нищо, просто рухваш чисто физически. Разбира се, човек не трябва да се преработва, да къса жили, а да е ангажиран с нещо. Когато си зает с определен тип работа, независимо каква е тя, ти си мобилизиран, постоянно си във форма.<br /> <br /> <strong>- Вие какво правите точно сега?</strong><br /> - По-скоро довършвам някои мои работи. Предстои да излезе от печат едно томче със стихове на Тютчев и едно на Пиер дьо Ронсар. Записките си в Университета смятам да обработя и да издам - теория на поезията и на превода, занаят, който е на отмиране, никой не превежда вече поезия. Все пак трябва да предадем някои тайни на занаята и да ги спасим, доколкото е възможно, от забрава.<br /> <strong><br /> -Преди време казахте, че нашите съвременни писатели са демоде. Защо?</strong><br /> - Демоде са, разбира се. Но то и целият ни живот май е демоде. Сериозната литература, доколкото я има у нас, е изтикана в ъгъла от самозванци. Има един афоризъм, в който се казва, че <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> някога майсторите са умеели да правят нещата както трябва, а сегашните автори ги правят както могат и казват &ndash; така трябва</strong></span><br /> <br /> Пък и днес няма кой да консумира изкуство. Това не се отнася само за българските творци. Иржи Менцел, който беше в България, каза, че съвременният творец е повече ангажиран с това да си прави имидж, а не да създава творчество. Да вземем прословутите &bdquo;Аскеери&rdquo; - толкова е унизително за българската култура! Хората по света дават &bdquo;Оскари&rdquo; и други престижни награди, а нашите вместо да се стремят да се впишат в тоя световен контекст, папагалски се самозалъгват с &bdquo;Аскеер&rdquo;. Хората ядат масло, ние &ndash; юруш на маргарина. Един Анджей Вайда прави филм за Катин и получава &bdquo;Оскар&rdquo;, Никита Михалков &ndash; и той с &bdquo;Оскар&rdquo;. А нашите &ndash; със световно неизвестния &bdquo;Аскеер&rdquo;. Не че нямаме талантливи актьори. Но къде са ни филмите. Гледах някакви наши сериали, ами те - трето, четвърто индиго. За поезията да не говорим. За прозата - още по. На нашите автори в момента по някой път им се случва да изобретят велосипед. Това би било гениално, ако принципа не го беше описал Леонардо и други не го бяха направили преди 150 години. Не ми е удобно, но трябва да си го припознаем. Ние сме хора ненаробували се, кой го беше казал! По едно време опищяхме орталъка, че отивайки в Европа, имало опасност да ни отнемат националната идентичност. А кой кара шофьора простак да дъни по цял ден в градския автобус арабски маанета, гръцки сиртакита и сръбска чалга. Насила някой да го кара! Българинът само гледа в чуждото с някаква маймунска подражателност и не спира да се прехласва от всичко, което не е българско. <br /> <strong><br /> - Какво още ще кажете за културната ни политика?</strong><br /> - Има две страни &ndash; създаването на културен продукт и износът на култура. И в едната, и в другата област ние сме почти на ватерлинията, а често и отдолу. Прочетох нещо главозамайващо в интернет, на което няма как да не вярвам, понеже съм бил все пак държавен служител. Става дума за разпространението на българската литература по света. Наистина, предвидени са някакви суми, макар и мижави, за публикуване на български автори в чужбина, но вижте при какви условия. Пълно скудоумие &ndash; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ако не беше плод на гламавщината на дебелогъзите чиновнички в Министерството на културата, </strong></span><br /> <br /> чиято единствена цел е спокойствието, човек може да помисли, че става дума за провокация. Едно от условията чуждестранен издател да получи субсидия за българска книга е формулярът да бъде написан на български език и - представете си - да бъде внесен лично от издателя в определената канцелария точно в определени дни и даже е указано от колко до колко часа. И само с литературата ли е така? <br /> <br /> Преди години някакъв български филм имаше реалния шанс да бъде номиниран за &bdquo;Оскар&rdquo; - знаете, че самата номинация е вече нещо в тия случаи &ndash; но филмът не беше изпратен, понеже (обяснение на някаква чиновничка от МК пред пресата) работното време в Америка започвало, когато у нас било полунощ и тя нямало как да влезе във връзка с американците. Да се смееш ли, да плачеш ли? Кой да обясни на споменатите хрантутници на държавната софра, че за културата почивен ден няма и не може да има, а още по-малко &ndash; работно време.<br /> <strong><br /> - Обиден ли сте, че не сте вече директор на Българския културен институт в Париж?</strong><br /> - По-скоро съм огорчен. И то от факта, че това, което направих, беше развалено. Ако говорим за обида &ndash; обидно е за българската култура, че там вече втори мандат се подвизава една персона, която е никоя в българския културен пейзаж. Пък и само там ли е така? Как ще привлече тя французи за нашата кауза, когато още с отиването си там беше изгонила децата от неделното училище: искали да направят утро за 24 май, но не можело, понеже било неработен ден - събота или неделя. Смешна жал, нелепа жал, както е казал поетът. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Бях пет години там, създадох центъра от нулата, беше една дупка</strong></span><br /> <br /> Преди да сдам поста, успях да намеря спонсор и за модерни алуминиеви букви за фасадата, за които французите искаха 2500 евро. Буквите бяха направени за 5-6 дни. Заминах си, а тези букви вече пета-шеста година още не са поставени, прашасват в мазето, а може вече и да са изхвърлени. <br /> <br /> <strong>- Добре, какво ви харесва тук, у нас? Има ли такова нещо изобщо?</strong><br /> - Има! И това са моите внуци, три момичета и едно момче. Голямата ми внучка беше абитуриентка преди седмица. Децата са най-важното, те са ми и най-милото, и най-скъпото. Може човек да прави каквото си иска, да постига това или онова, но истинското му призвание на земята е да създаде потомство и да продължи рода. И двете ми дъщери си имат доходоносен бизнес, добри семейства, така че какво мога да им пожелая повече. <br /> <br /> <strong>- Съпругата ви Мария Меранзова беше с много интересна биография...</strong><br /> - Така е, отиде си, за жалост, от този свят преди година и половина. Остави 6-7 книги с много интересна поезия, но най-важното беше, че създаде и поддържаше тези условия, които помогнаха моето семейство да просъществува четири десетилетия. Оженихме се през 1971 г. и над 40 години бяхме заедно. Отгледахме децата си, построихме си дом в Княжево. Сега едната ми дъщеря живее при мене, а другата е на около километър от нас. Задружни сме. Не си представям как бих живял като стар ерген например. <br /> <br /> <strong>- Един ваш стар приятел ми сподели, че сте били баскетболист навремето, така ли е?</strong><br /> - Като ученик играех баскетбол, може би понеже бях висок. В прогимназията имах велосипед и с мои другарчета ходехме по Струма да ловим риба, ако риболовът е спорт. Всъщност винаги съм се старал да бъда по-близо до природата. Кюстендил е великолепен град, тих, спокоен, много зелен. А родното ми село Ябълково е на 3 км от града, преди 1948 г. се е казвало Кошарите, имало е само 5-6 къщи, едната от които е нашата. Там всеки си е живеел като в чифлик. Но най-забележителното е, че там е бил чифликът на единия от братята на Пенчо Славейков. Там поетът е написал &bdquo;Край брега на тиха Струма/спря се закъснял керван&hellip;&rdquo; В Ябълково живеят още представители на тая фамилия. Помня, че бяхме близки със Славейковия род и от тяхната библиотека сме взимали книги. Моят баща е бил училищен директор и по-късно като кмет на Кошарите е измислил името Ябълково, защото е имало много плодни дръвчета там. Най-голямото признание, което съм получил, е тъкмо от моето родно село, в чийто сайт има рубрика &bdquo;Знаменити личности&rdquo; и там пише: Кирил Кадийски &ndash; писател. Представяте ли си: не само известен, но и&hellip; знаменит. Всъщност моето признание винаги е идвало от извънлитературните среди в България. <br /> <br /> <br /> <strong><br /> Елена КОЦЕВА</strong><br />