Най-добрият Прокурор на българска сцена, казваше за него Георги Джагаров
<em>На 15 юни известният артист Борис Луканов навършва 79 г. Актьорският му път никога не е бил гладък. Той не е от онези актьори, които стават като ръкавица за всяка роля. Той е специфичен, странен, особен, мълчалив, самовглъбен и някак встрани от вихъра на театралните страсти. Той е очарователен артист, но чарът му е съзерцателен и скрит. И чака своето време, своя ред...<br /> </em><br /> Житието на Борис Луканов започва от Ловеч. От същия град тръгва по своя път още един варненски актьор &ndash; Данаил Мишев. Те двамата са като омагьосани. От рождение са заедно. От първо отделение до единадесети клас са все заедно. В едно училище, в един и същи клас. Къщите им са почти една до друга. Данаил накъдето и да се обърне, все Борето вижда пред себе си. Като пристига във Варненския театър, оглежда се, Борето е вече тук.<br /> <br /> Люлката на тяхното детство е прочутата ловешка махала Дикисан. &ndash; Ди-и-и-кий сан! Дивият запад, Дакота и степите на Азия, взети заедно. Голяма игра пада в тази махала, особено през лятото. Но неизбежно идва есента. Удря звънецът. Чуват го във всеки двор на Дикисан. Умиват лицата и одраните колене на двете момчета. Сресват ги как да е. Повеждат ги към училището. Гана повежда Борчо. <br /> <br /> Динка повежда Дульо. И ги предават право в ръцете на <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Бочо Гаргата - той е от онова изчезнало поколение учители, което бие с пръчка, с линия или с друг случайно попаднал предмет за педагогическо въздействие </strong></span><br /> <br /> Отдъхват си кокошките, котките и всичката твар под небето на Дикисан. И жените си отдъхват. Изпират прането. И до ден днешен Борис Луканов изглежда малко наплашен. Все нещо преживява, все нещо му мисли. Може би Бочо Гаргата е взел страха на момчето? Постепенно изчезва харамийският Ловеч от душата му. Остава мълчаливата съпротива и само от време на време в сиво-сините му очи припламва дивият огън на далечния, свободен, прериен Дикисан.<br /> <br /> Погледите и на двамата са насочени към прозорците на бившия Американски колеж, сега девичи пансион. Цялото това великолепие се учи да говори френски. И двамата си купуват речници за изучаване на чужди езици (Луканов още пази своя). И двамата залягат над тази материя с надеждата да се запознаят с неземните същества зад стените на бившия Американски колеж. Но успехи в изучаването на езици постига само Дульо. Тази огромна, скрита енергия намира отдушник в читалищната самодейност. Учителят по литература Хинов поставя &ldquo;Разлом&rdquo; на Лавреньов. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Моряшката романтика увлича младежите и временно ги отклонява от опасните мисли</strong></span><br /> <br /> После пътищата на Борис и Дульо се разделят. Борис започва методично да атакува ВИТИЗ &ldquo;Кръстьо Сарафов&rdquo;. Няколко пъти. Накрая кандидатства с монолога на Тарас Булба: &ldquo;Я тебя породил, я тебя и убью!..&rdquo; Това, последното, може би убеждава комисията и я принуждава да приеме най-после Борис Луканов в театралното училище. Професор Стефан Сърчаджиев е този, който отгатва дълбоко притаената, скрита, иманентна театрална същност в природата на Борис Луканов. И го взема в своя клас...<br /> <br /> И тук, в София, на четвърти километър, най-после Борис среща своето момиче. Малката мургава Мери, с очи, които вечно питат, с очи, които вечно мечтаят.<br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> &ldquo;Той ме плени с поезия. Той беше толкова романтичен! Понякога ми се струваше, че е извънземен...&rdquo; </strong></span><br /> <br /> &ldquo;Най-добрият Прокурор на българска сцена&rdquo; &ndash; го нарича Георги Джагаров, разбирайки и оценявайки точно тази красива, предизвикателна човешка простота, кинопростота в неговия натюрел. Изкуството му започва да се отличава и да се отделя със своята естественост и философска вглъбеност.<br /> <br /> Луканов среща по своя път и Цветан Цветков, привърженик на руската класика, неуморен драматизатор на руската проза. Борис получава шанса да изиграе Чиркун от &ldquo;Варвари&rdquo; на Горки и Тригорин от &ldquo;Чайка&rdquo; на Чехов, да разположи в тези роли своя широк славянски усет за обем и мащаб на човешката индивидуалност.<br /> <br /> Беше много млад, когато започва да играе старци и мъже в залеза на техния живот. Изигра професор Полижаев от &ldquo;Неспокойна старост&rdquo; на Рахманов, Тургенев от &ldquo;Елегия&rdquo; на Павловски &ndash; едни от най-хубавите роли на Луканов. И се питаме как е било възможно един млад човек така достоверно, трагически проникновено да познава залеза на човешкото битие.<br /> <br /> Откриват го за киното в ролята на &bdquo;кръволока&rdquo; Цанков от филма &ldquo;По дирята на безследно изчезналите&rdquo;. Изведнъж. И малко късно. Тук той прави връх в умението си да постига искреност и сложност в човешкия характер. В тази кинороля като че ли се отключва кодът на негативния характер. Добира се до нещо много интимно и тайнствено, откъм най-тъмната страна на човешката душа. Интерпретира този характер с мъдрост, обреченост, с дръзко и опасно обаяние. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Борис Луканов играе 21 години във Варненския театър и малко повече от 19 години в Народния театър &ldquo;Иван Вазов&rdquo; </strong></span><br /> <br /> Но Борис си остава варненски актьор! Тук са приятелите му, неговият любим кръг, споровете за изкуството. Прочетените книги...<br /> <br /> Сега Борис Луканов е свободен... Той се завръща във Варна в ролите на Пандулфо от представлението &ldquo;Бастард&rdquo; по Шекспир и Сорин от &ldquo;Чайка&rdquo; на Чехов. Борис е отново сред приятели. Искрено, топло, уважително го поздравяваме с неговите достойно и талантливо преживени години.<br /> <br /> Но непоправимо далече, като в друг свят, остават Баш Бунар и Дикисан, реката с бисерни ветрила от водни пръски, знаменитият пансион, по чиито прозорци се мяркат мили личица, четвърти километър, доверчивата Мери, миризмата на гозба, Гана и съседката Данка... Далече са. Но в това няма нищо лошо. Просто малко &ldquo;светла тъга&rdquo; - по думите на Пушкин.<br /> <br /> <br /> <strong>Паулина БОЯНОВА</strong><br />