Стефан Диомов: С "Тоника" вече не се караме, скоро може да се съберем

С Тони Димитрова се обичаме като брат и сестра

16 Юни 2015, 18:42 12135 прочита 4 коментара

Стефан Диомов: С "Тоника" вече не се караме, скоро може да се съберем

10 април 2015 г. Стефан Диомов заедно с Ева Найденова (в средата) и Вили Гюлмезова на концерта "Спомен за Гого" в зала 1 на НДК

С Тони Димитрова се обичаме като брат и сестра

Стефан Диомов е един от обичаните ни музикални творци. Автор е на повече от 400 песни, създател на пет групи – &bdquo;Тоника”, &bdquo;Тоника СВ”, &bdquo;Фамилия Тоника”, &bdquo;Горещ пясък”, както и &bdquo;баща” на най-престижния музикален конкурс за поп-музика &bdquo;Бургас и морето”. Поне три поколения познават, припяват и обичат песните му. През февруари тази година композиторът отпразнува своята 70-а годишнина, но равносметките му продължават да валят една по една. А в тях и в този разговор Стефан Диомов е толкова пределно искрен, какъвто досега, признава сам, че не е бил! <hr /> - Г-н Диомов, когато уговаряхме интервюто, ми казахте, че пътувате към Албена, предстоят ви участия, концерти… - Да, аз съм заедно с една много млада група - &bdquo;Петте сезона” – и имаме покани за участия. И в момента сме в Албена, ще свирим на едно приятелско парти. На другия ден пък сме в &bdquo;Шератон”, отново за да пеем на приятели. Нашата работа е такава, че където има празник, там сме и ние. - С вас се чухме и преди около два месеца, но тогава вие бяхте в чужбина – и там ли по работа? - Не, това беше един подарък, който си направих, понеже тази година станах на 70 години. Подарих си една екскурзия до Щатите – аз съм голям фотограф любител. Посетих Лас Вегас и Гранд каньон, Колорадо, където видях и заснех невероятни чудеса! И всяка година си позволявам да посетя природен феномен. Преди две години например бях на водопада &bdquo;Виктория” в Южна Африка. Заснех го и направих изложба. Миналата година пък бях на едно място между Аржентина и Бразилия, където има един безкрайно красив водопад Игуасу, за когото направих и филм. Това лято в морската градина на град Бургас направих и фотоизложба – много малко хора знаят, че това е моята голяма страст. <img src="/documents/newsimages/editor/201506/Tina_24/Diomov_vatre_2.JPG" alt="Diomov_vatre_2.JPG" align="baseline" width="520" height="346" /> - Не знаех, че сте толкова страстен любител фотограф. Ето къде влагате прецизността, когато не композирате! - (смее се) Моите приятели даже казват, че правя по-хубави снимки, отколкото песни И аз отвръщам само: дано да не сте прави! - Споменахте, че сте си подарили екскурзия за 70-ата годишнина. Преди броени дни обаче получихте и най-високото отличие в областта на културата – статуетката &bdquo;Златен век”... - Това е наистина много високо отличие, звезда. Дано не прозвучи нескромно. Беше ми връчена лично от министъра на културата Вежди Рашидов в Министерството на културата на едно прекрасно тържество. Почувствах се поласкан и забелязан. Аз написах много песни през живота си – над 400, и никога не съм очаквал, че някои от тях ще станат популярни. Радвам им се много, защото са ми като деца. Написах и много детски песни – издадох два албума с детски песни, слушам и тях често. Това, което правя, е от някакви вътрешни импулси – не от някакво графоманско начало в мен, в никакъв случай. Правя го, защото имам нужда да го направя, моя вътрешна потребност. И не бих могъл да живея, без да пиша песни и без да правя концерти. - Първата ви песен датира още от 1973 г., казва се &bdquo;Балада” и е по текст от стихотворение, писано от едно непознато момиче… - Точно така. Намерих това стихотворение навремето в едно списание, казваше се &bdquo;Родна реч”. И по него написах първата си песен. И най-неочаквано тя взе първа награда на Младежкия конкурс за забавна песен. За мен това беше първият сигнал, че умея да пиша песни. Ще ви призная нещо – никога повече не съм изпитвал такава неистова радост от получена награда, както тогава. - В това хубаво време, в което се връщате сега, са се случвали обаче и доста необясними, дори абсурдни неща – спирани, забранявани са били песни, стихове… При вас има ли подобен момент? - Да, разбира се, имаше. Но навремето имаше една друга крайност – едно прекалено взиране в песните, във всяка думичка от текста. И много качествени песни отпадаха. Сега обаче пък е обратното – има свободия и може да чуеш в ефир страхотни глупости! Но това е положението. Като че ли няма златна среда… Навремето аз работех с един поет от Бургас – Пейо Пантелеев. Той беше недооценен! С него направих около 4-5 песни, които бяха върнати и дълго време не звучаха. След това ги поправяхме, пак ги връщаха. Изобщо голяма драма беше това… И много интересно – после всичките песни до една, и почти без никаква промяна, получиха много широка популярност. Надлъгвахме се с комисиите навремето, просто се надлъгвахме. Те бяха прави за себе си, ние пък бяхме прави да си защитаваме песните. Но тези комисии определено повече вредяха, отколкото помагаха. Сега обаче, като чуя някоя страхотна глупост по радиото – някакъв безподобен цинизъм, честно ви казвам, изпитвам носталгия по тези комисии (смее се). - Попаднах на един коментар за вас в интернет и ви го споделям: &bdquo;В творчеството му няма нито една пълнежна песен, написана просто за да се запълни бройката в даден албум. Знам всичките му песни… Той е гениален!”… - Еее… много благодаря за този коментар, развълнува ме! Само да кажа, че не съм гениален, съвсем не! Даже имам и много слаби песни. И ако някой композитор, поет, художник и така нататък каже, че всичките му творби са блестящи, това е вече грандоманщина! Той не казва истината. Но аз се радвам, че написах доста песни и от тях някои наистина станаха доста популярни. Всъщност най-голямата радост на един автор е публиката да пее заедно с изпълнителя. - Така се случва обикновено на конкурса &bdquo;Бургас и морето”, и не само на него. Но, знаете ли, чудя се защо този конкурс е съпътстван всяка година от скандали?!... - Веднага ще ви отговаря – защото тези, които пишат музика, са много чувствителни. И всеки смята, че е написал най-гениалната песен на света! И после, когато песента му не получи награда, той бива разочарован. За мен всичко е наред. Няма бургаска мафия! Тези, които твърдяха това дълги години, нека да направят справка с приетите песни тази година. Няма нито една бургаска песен, нито една! Няма нито един бургаски композитор! От журито няма нито един бургазлия! Е, какво повече от това?! Досега е имало толкова силни песни – на Тони Димитрова например, която стана всеобща любимка, на &bdquo;Тоника”, на различни автори в Бургас… но когато те взимаха първи награди, ги взимаха заслужено, защото това бяха страхотни песни. Припомнете си &bdquo;Ах, морето”, на Ева и Гого и т.н. Тези песни просто си бяха хубави! - Тази година силно възмущение след конкурса изрази Кичка Бодурова – заради песента &bdquo;Там”, която не е била допусната до фестивала… - Кичка Бодурова е печелила този конкурс. Безапелационно! И когато спечели конкурса – журито е прекрасно, а когато песента й не е харесана – журито е ужасно... Против съм подобни коментари и отношение, защото нещата просто не са се променили - хората, които правеха конкурса, когато тя спечели наградата – при това голямата награда, са същите, които са и сега. Ако Кичка се яви с някоя песен, подобна на тази, която изпя преди години и спечели, тя пак ще вземе първа награда! Никой няма да й попречи. <img src="/documents/newsimages/editor/201506/Tina_24/Diomov.jpg" alt="Diomov.jpg" align="baseline" width="520" height="360" /> - Тоест тази година песента й е била по-слаба и затова не е спечелила награда? - Ами естествено!... А аз много вярвам на това жури, което в момента защитава песните на &bdquo;Бургас и морето”. Това са Стефан Димитров, Митко Щерев, Орлин Горанов, Дани Милев – все доказани музиканти. След като тези музиканти, над които никой не е оказал влияние, Бога ми, са отхвърлили тази или онази песен, ами нека да им повярваме! Ще се повторя – защо когато нещата стигнат до награди, всичко е прекрасно, а когато не те наградят – ах, колко е лош театърът, колко е лошо журито, конкурсът… Защо?! Това е двоен аршин и тези изпълнители най-после трябва да разберат, че наградите са само три, а песните са десетки. Невъзможно е всички да бъдат хубави – има си комисия, избрана специално, която казва – кое &bdquo;да”, кое – &bdquo;не”. И това не се коментира – край, както е по целия свят! Ще има и другата година конкурс, нека се пишат хубави песни, нека я има тази радост. - Доколкото знам, песента е по музика и текст на Развигор Попов… - Съжалявам… Той ми е приятел! Истински съжалявам. Но не е минала. Конкурсът е анонимен, всеки пише оценка за определената песен. А тази песен или друга, която и да е, явно не е достигнала необходимия бал, за да достигне до финал. Край! Повече не се коментира – това е състезание, бориш се с летвата – други я преодоляват и продължават, разбирате ли?! На състезание като на състезание, на конкурс като на конкурс! Няма идеален конкурс, няма и идеално жури, но все пак мнението на журито е най-меродавното и не се коментира от интелигентните певци… Това е моят коментар. - Извън &bdquo;Бургас и морето”, забелязала съм от няколко години насам, че в много от вашите колеги композитори го има разочарованието, обидата, включително и по отношение на признанието. И ви давам веднага пример Иван Пеев. Той от години не твори… - О, да… Съгласен съм с вас – Иван Пеев е добър мой приятел, специално го поздравете от мен. Много го обичам! Навремето толкова много сме работили с него!… С удоволствие бих посветил време, за да се срещнем с Иван Пеев, да си поговорим, да се порадваме на старите спомени, защото наистина много го обичам. И, да, той има право да се чувства по този начин – не се чува много напоследък… Не съм го чувал отдавна, но много бих искал. - Иван Пеев просто има друга представа за музиката, за това как се пишат песни, каква стойност съдържат в себе си… - Напълно го разбирам… И ако той има предвид и това, че радиата престанаха да излъчват българска музика, има пълно право да се сърди! В това отношение и аз съм един сърдит човек! Защото българската музика напоследък е затикана в ъгъла и човек много рядко може да чуе хубава българска песен, за съжаление. Никой не прави нищо за българската песен напоследък – и това е много тъжно. Но какво да се прави… такъв стана светът, в който живеем. Сега се анонсират младите – рап и чалга! Какво да правим… <img src="/documents/newsimages/editor/201506/Tina_24/Diomov_retro.JPG" alt="Diomov_retro.JPG" align="baseline" width="520" height="401" /> Стефан Диомов и вокална формация &bdquo;Тоника” през 70-те – започват да пишат легендарната си история! - &bdquo;Музикант пенсионер звучи тъжно…” - това е един ваш цитат от не много отдавна, а към днешна дата звучи дори особено актуално предвид темата с пенсиите! - Тъжно се получава, така е… Но това, което трябва да направи Министерството на културата според мен, е един музикален синдикат! Такъв няма в момента и е крайно наложително да се направи. Защото този синдикат донякъде би защитил унижените. Би защитил хората, които несправедливо са отхвърлени. И действително – музикант пенсионер звучи тъжно… Аз работя много, мъча се да поддържам форма, но съм изцяло на страната на тези, които са ощетени от това, че напоследък се прави наистина толкова малко, че направо е нищо за нашия беден бранш! - Вие още преди да станете този изявен композитор, пак сте били посветен на музиката, но като учител по акордеон в кюстендилските села… - (смее се) Еее, ама вие много неща знаете за мен, направо съм изненадан. Бях учител по акордеон, да – в кюстендилските села, всичките ги знам наизуст, даже мога да ви ги и изредя. И се гордея с това! Правил съм го с радост. После пък станах учител по китара в една школа в Бургас. И точно там изградих &bdquo;Тоника”. Изобщо цял живот съм се мъчел да правя нещата така, че да ме удовлетворяват – това е най-важното нещо. - А като още по-малък пък сте вадели и морска сол… - Ха-ха-ха, дааа, имах една много голяма лопата – всичко това е вярно! Тогава още бях ученик, трябваха ми пари – то на кого не му трябват – и летата работех. Работел съм и като помощник на зидарите, бъркал съм вар. Имам даже едни къщи, в които съм запомнил, че са изградени и благодарение на моя труд. Ако знаете колко от така наречените бъркала съм избъркал… казваха се хармани. После пък, понеже заплащането беше много високо, започнах да работя в солниците – там обаче постъпих с връзки. Трябваше да бъда с мускули, за да издържам на огромния труд – защото тогава, помня, се работеше по 10 часа. Издържах, но ми беше много трудно! Много ми беше голяма лопатата (смее се). - И със сигурност и затова, но и не само, връзката ви с морето е безмерно силна!... - О, в момента даже, докато си говорим, аз съм на брега на морето – морето е прекрасно, безкрайно синьо и винаги, винаги, винаги ме зарежда с невероятна енергия. Много положителна емоция е. Морето е най-прекрасното чудо на тоя свят. - Може би калява и духа – наред с трудните моменти, през които той преминава… Кои са вашите? - О, да, определено съм съгласен и с това – калява, да. А аз съм имал действително много трудни моменти – най-трудните са били два пъти в моя живот досега. Веднъж – когато &bdquo;Тоника” беше разформирована през далечната 1979 г. Тогава аз останах без състав, без песни, беше нещо страшно за мен! Тогава и режимът не прощаваше… През същата тази 1979 г. помня едно турне, изключително тежко турне в Съветския съюз. Бяхме три месеца в такива непристъпни градове, даже не им запомних имената. Времената бяха такива, върл комунизъм. Ние бяхме към военните. Нямаше мърдане – отиваш и пееш. Три месеца бяхме на това турне, което ни изтощи докрай. И след това най-неочаквано ни наредиха: &bdquo;Отивате във Виетнам!”. &bdquo;Ама какъв Виетнам, ние искаме да си починем, ние сме преуморени?!”. &bdquo;Не, отивате във Виетнам!”. Беше много тежко! Вторият ми труден момент беше, когато навсякъде ансамблите бяха съкратени и останах без работа – през 1990 г. Отидох да работя като пианист в едно заведение на брега на морето, в &bdquo;Дюни”. Беше ми отново много трудно, защото нямах репертоар, трябваше наново да се уча да свиря, какво се казва… И това на никой досега не съм го споделял, но беше едно много трудно време за мен. Моите песни бяха забравени. Нямаше концерти. Нямаше изпълнители. Нямаше звукозаписи. Беше едно смутно време, едни много, много тъмни години… Обаче успях да преодолея и тях и после се възвърна &bdquo;Тоника” – в един по-друг състав, стана &bdquo;Фамилия Тоника” – през далечната 1995 г. Събрахме се отново и настана голям празник! Възвърнахме песните си, самочувствието, заобичахме се наново. Започнахме наново да градим кариера, върнахме си старата слава, както се казва. Няма да преувелича, ако кажа, че направихме стотици концерти из цяла България в този период. Но не само в моя живот, но и в живота на всеки човек има възходи и падения. Кога съм бил един щастлив автор на песни, кога съм бил забравен от всички… това ми се случва, такъв е животът!... <img src="/documents/newsimages/editor/201506/Tina_24/Diomov_vatre_shir.JPG" alt="Diomov_vatre_shir.JPG" align="baseline" width="520" height="346" /> - &bdquo;Тоника” за вас, спокойно можем да кажем, че е подобно на дете, което се ражда, расте, изгражда, минава през трудните периоди, конфликтите, опълчването, за да се превърне в личността, която е днес… &bdquo;Прошката е голям лукс”, казахте миналата година и за мен тези ваши думи съвсем не са случайни… - Прекрасно го описахте – това съдържа всичко, определено. Но ще ви кажа и друго – прошката е нещо наистина трудно. Стигнах до нея. Човек трябва да бъде много благородно устроен, за да прощава. Най-лесно е да се сърдиш на тоя свят, да негодуваш. Но много по-трудно е да разбереш човека до себе си – и да простиш. Така мисля… Лукс е, защото не всеки може да си го позволи. Трудно нещо е прошката, много трудно… - А на вас ви трябваха години, за да стигнете до нейната висота и да си я позволите… - Ох, че хубаво го казахте! Точно така… прошката е достигната висота! Защото човек трябва да преживее много, за да разбере, че нищо по-прекрасно няма от това да разбере човека до себе си. С &bdquo;Тоника” вече не се караме. Даже има голяма вероятност и да се съберем скоро… но това, дай Боже, по-скоро да стане. Чуваме се по телефона. Отношенията ни са нормални, човешки и това е прекрасно. - В скорошен разговор, който проведохме с Тони Димитрова, тя сподели следното: &bdquo;Тази година правим 20 години, откакто се познаваме със Стефан Диомов, и аз до този момент му говоря на &bdquo;вие”... - Това е самата истина. Много често я моля да започне най-накрая да ми говори на &bdquo;ти”, защото с нея съм голям приятел, но тя отказва. Тони е прекрасна! За нея нямам думи просто! Един от изпълнителите, който успя да запази себе си, успя да се съхрани и да си остане земен човек, а това понякога при големите изпълнители е много трудно. Да станеш много популярен и в същото време земен е трудна работа. А Тони го постигна! С нея се обичаме като брат и сестра. - В едно интервю, което четох неотдавна, Деян Неделчев се изрази доста грубо и грозно не само за Тони Димитрова, но и за вас… - Ооо, Боже, Боже… нека не го коментираме него! Човек, който е избрал такава песен като &bdquo;Съчки събирам” не желая да коментирам! Всеки си има номер в живота, но такива… просто не искам да коментирам. Да е жив и здрав! Това бих казал. - И равносметките на 70 са…? - Още изпитвам радост от труда си, в момента подготвям един голям концерт, който ще бъде на 2 август в Летния театър в Бургас с изпълнителите, с които съм работил цял живот - с Ваня Костова, Тони Димитрова, &bdquo;Петте сезона”, Орлин Горанов, Йорданка Христова… Ще имам голям празник! Ще бъда и режисьор, и сценарист на празника – дай, Боже, да се справя. Искам да споделя с вас – това ми доставя голяма радост и дай, Боже, да не почувствам умора… защото ще трябва тогава да се откажа. А много обичам това, което правя, за да се откажа така лесно. - А вие не сте мислели за отказване, нали? - И през ум не ми минава. Въпреки че от време на време чувствам наистина доста голяма умора. Засега я карам нататък, както се пее в песента… Едно интервю на Анелия ПОПОВА .................................. Б. ред. Интервюто е взето дни преди смъртта на големия Борис Гуджунов