Димитър Петков благоустроява София брутално, със сопи и саби

На изгонените евреи, македонци и бездомници дават по милост земя в Ючбунар

10 Юни 2015, 13:03 9403 прочита 2 коментара

Димитър Петков

На изгонените евреи, македонци и бездомници дават по милост земя в Ючбунар

Има един малък разказ на Иван Вазов – &bdquo;Наводнението“. Героинята на разказа, Милица, е поканена от мъжа си да се разходят с файтон до Ючбунар, където според слуховете, къщите били отнесени от придошлата Княжевска река и във водата, заедно с покъщнината, плували трупове на домашни животни и деца... <hr /> Оказва се, че слуховете са пресилени, поради което съпружеската двойка се връща вкъщи разочарована и скучаещата дамичка отново взема в ръце любовния френски роман... Вазов не пести обаче неизмислените подробности от гледката на удавеното във вода бедняшко предградие: &bdquo;... дири от наводнение, стари застояли локви, кал; нещастни дрипави същества, анемични, жълти лица със скрофулозни разположения, мръсни еврейки и еврейчета, клекнали до праговете при синкавите бари, изливани от домашни помии...“ Патриархът на нашата литература почти в прав текст изразява неодобрението си за тази част на столицата и в тона му личи упрек към държавници и политици: Плод на една безчеловечна спекула, Ючбунар изникна в късо време като гъби сред блатиста почва Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението й, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха, тлетворния (зловреден, убийствен – б. а.) облак на които западният вятър постоянно навява като невидима зараза над столицата. Днес малко столичани знаят къде се е намирало старото софийско предградие Ючбунар, или Юч Бунар, което значи Три кладенци, граничещо с Коньовица и Банишора, също тъй отчайващо грозни и нехигиенични. Тук живели люде, които само за една нощ дигали кирпичена къщурка със стая за хората и дам за добитъка, затова районът – тогава накрай града - е бил неравен, хаотичен, с пустеещи дворове или блатясали места помежду къщите. Със сигурност Ючбунар е опирал до Шарения мост и до Женския пазар, а от Банския площад по улица &bdquo;Пиротска“ нагоре към днешния бул. &bdquo;Константин Величков“ се е простирала най-оживената му част. Там, сред наблъскани един в друг дюкяни и работилници на абаджии, сарачи, точиларници, кафеджии, тютюнджии, подковачници, часовникари и златари, като ориентир стърчала църква, наричана &bdquo;Св. Никола Ючбунарски“. Там е бил и мегданът (на негово място по-късно се създава градинката с паметника на загиналите през Първата световна война), където ючбунарци се хващали на хоро в неделните дни и това било май единственото им седмично забавление. Заселването на Ючбунар започва през 1889 г., когато при управлението на кмета Димитър Петков започва мащабна градоустройствена трансформация на София. От спомени и архиви става ясно, че това преустройство на града се налага с груби, даже жестоки мерки. Стари къщи и стари сгради, даже цели махали са унищожавани бързо и насилствено с помощта на шашките, револверите и сопите на стражари, жандарми и пристави, с мощни струи вода от маркучите на пожарната. Без да срещне почти никаква съпротива, Димитър Петков разрушил древни църкви – &bdquo;Св. Йоан Рилски“, &bdquo;Св. Богородица Пречиста“, &bdquo;Св. Никола Мали“, &bdquo;Св. Архангели", третата църква &bdquo;Св. Никола“, а също и много интересни старинни сгради, като еврейската хавра, Чохаджийския хан... В тогавашния опозиционен вестник &bdquo;Народни права“ има сърцераздирателно описание на събарянето на църквата &bdquo;Св. Богородица пречиста“ на 22 май 1889: &bdquo;Прокопсаният Софийски кмет Д. Петков сериозно се е заловил да украсява столицата на Н[егово]. Ц[арско]. В[исочество]. княза. След като изпосъбори хорските къщя и дугени, сега се е пък обърнал към черквите, хаврите и джамиите... В понеделник сутрента, когато жените от енорията "Св. Пречистая" се научили, че през тоя ден ще стане събарянето на тяхната черква, и то без да се отслужи молебен и без да се изнесат предварително с подобающо тържество светите принадлежности на тая черква, - решили се да се въспротивят на подобен един вандализъм и на такова едно грозно оскърблание на техните религиозни чувства... Къде 11 и половина часа пред обяд градоначалника и приставите са се помъчили, с помощта на 20-30 жандарми, да распръснат разбунтуваните жени, обаче те срещнали такова съпротивлание, щото са биле принудени да отстъпят. Окуражени от тая първа сполука, жените почват да бият черковната камбана и в половин час целия мегдан се покри с любопитни и зрители. Виковете, проклятията и негодуванията достигаха до най-крайните си предели...“. Кметът вика едно войсково отделение на помощ и след като хората са разпръснати (има ранени, главно жени), до вечерта остава неразрушен само олтарът на църквата. По някакво чудо биват спасени малката &bdquo;Св. Петка Самарджийска“, средновековната &bdquo;Баня баши джамия“, ротондата &bdquo;Св. Георгий“ и базиликата &bdquo;Св. София“, които също били предвидени за събаряне, защото са пречили за изграждането на новия център на столицата или, според кмета, били стари и грозни. Евреите от старата еврейска махала на предосвобожденска София са преместени или по-точно – изгонени върху територията на Ючбунар, което дава повод на Вазов да каже, че и ние си имаме вече гето. Парцели за заселване, освен евреите, получават всякакви бездомници и бежанци. Само за две години населението на този район е вече няколко хиляди. Градската управа прекратява програмата за даване на парцели на бездомници през 1891 г. С времето Ючбунар добива облика на самостоятелно селище, което си има не само църква, но училище, пожарна, еврейски културен дом, много известна сладкарница на бай Иван Македонеца, в която киселото мляко се реже с нож, свой пазар и свои заведения... Тук се намирала култовата кръчма &bdquo;Сивия кон“ - на ъгъла на ул. &bdquo;Нишка“ и ул. “Средна гора“. Неин собственик бил бай Вуче Фурмата. Всъщност се казвал Манол Вучев, а прякора си докарал с това, че дъвчел непрестанно фурми. Прочул се с хубавите си вина, които привличали банкови чиновници и офицери. Бай Вуче бил известен и с хубавия си файтон, каран от два сиви коня (оттук и името на кръчмата!), реквизиран често за нуждите на княз Батенберг. В интерес на истината, кръчмарят останал в паметта на ючбунарци и с една история за красиво породисто конче, което той лекомислено изпратил на изложба в Париж с мечтата за премия и с един уж верен млад слуга... Но минали месеци, години и... ни вест, ни кост от слугата и коня. В кръчмата &bdquo;Трите смока“ се събирали старите македонци с техните песни, бунтовни възгласи и дрънчене на оръжие, а в &bdquo;Ъгъла“ сервирали най-вкусните чревца и шкембе-чорба. Постепенно предградието се сближава с центъра, но само наужким. Това става едва когато на &bdquo;Пиротска“ строят мъжка гимназия, баня, няколко високи кооперации... Когато Владайска река става &bdquo;канала“. Когато се построява Централна гара и дотам, по улицата, наречена по-късно &bdquo;Мария Луиза“, затрополява плашещото возило, наречено &bdquo;трамвай“. Когато пред новопостроения &bdquo;Лъвов мост“ изниква хотел “Бель-Вю“, украсен като бонбониера. Построила го вдовицата Евгеница Христова – неграмотна, но много предприемчива жена. Освен хотела, тя строи голяма семейна къща именно в Ючбунар, а на първия й етаж открива кооперация &bdquo;Напредък“, където се продава всичко за домакинството – от игли за шиене до хляб и козунаци. Да, Ючбунар бил гледан (и досега!) отвисоко като нечист, бедняшки, пролетарски и неблагонравен, но именно тук, в една от преките на &bdquo;Пиротска“, израснал и написал първите си стихотворения гениалният юноша Христо Смирненски. В музея на негово име, затворен от години, все още се пази леглото му, масичката, етажерката за книги, машинката, на която баща му правел захарни петлета за продан... Тук са другарували с другия талантлив ючбунарец – художника Александър Жендов. Не много далече е къщата, в която е живяло семейството на Георги Димитров, там той за пръв път завежда Любица Ивошевич като своя съпруга. А в съседство живеел Петър Дънов и гостите от едната къща понякога преливали в другата... Както казва писателят Чавдар Мутафов в есето си за Ючбунар: &bdquo;... една безумна италианска салата от крайности, невъзможности и карикатурност“. Петя ИВАНОВА