Много бяха и кървящите жени - не можехме да спрем кръвта, не се съсирваше
<em>Д-р Станка Михайлова е акушер-гинеколог на 76 години, но продължава да практикува. Започва работа през 60-те години на миналия век в далечно село във Видинско. Тогава ражданията се правели в примитивни условия, без никаква апаратура и техника. Наложило й се да направи дори тежка операция, само с помощта на акушерка и санитарка. Стотици бебета са проплакали в ръцете на д-р Михайлова, която и до днес продължава да работи в болница &rdquo;Токуда&rdquo;. Основала е първия кабинет по стерилитет в България, който се помещавал в болница &rdquo;Тина Киркова&rdquo; в София. Своите изпитания в живота и в професията тя разказа специално за MyClinic. </em><br /> <strong><br /> - Д-р Михайлова, как станахте лекар?</strong><br /> - Родена съм в София, в кв. &rdquo;Лозенец&rdquo;. През 1956 г. ме приеха да следвам медицина. Завърших института с отличен успех от всички години и на държавните изпити. Първия ден закъснях за упражнението по физика. Имаше едно-единствено свободно място до един хубав мъж. Седнах до него и така останахме половин век заедно. Това беше бъдещият ми съпруг д-р Евгени Живков, който стана анестезиолог-реаниматор. Работеше в Правителствена болница. Двамата ни синове също са лекари.<br /> <br /> <strong>- Защо се насочихте към акушер-гинекологията?</strong><br /> - Още на стажа във видинската болница ми хареса. Обожавах бебетата. Виждах какво представлява раждането, как жената страда, исках по някакъв начин да облекча болката й. А умеех да седна кротичко до нея, да разговарям. Човек има нужда не само от хапчета за болката, но и от добра и топла дума. Когато жената е спокойна и подготвена психически, прагът на чувствителността към болката намалява. После виждах как й светват очите, когато й подавам бебето. Раждането на нов живот е велик момент. <br /> <br /> <strong>- Трудно ли беше в онези години за лекарите? Какви бяха условията?</strong><br /> - Понеже мъжът ми е от Видин, бяхме разпределени да работим във Видински окръг. Място за семейни двойки имаше само в село Арчар. Красиво място на Дунава, но след като го напуснах, кракът ми до ден-днешен не е стъпил там. Колко студ и глад съм изживяла в това село! Бях и бременна по това време. Не ни дадоха купони за хляб и дърва за огрев, защото не бяхме членове на ТКЗС. Ходила съм от врата на врата да ми продават купони за хляб на тройна цена. На боб съм изкарала цялата бременност. Мъжът ми сечеше съчки в гората, но дървата бяха сурови и не се палеха. <br /> <br /> Болничката беше хубава, на два етажа, с 20 стационарни легла и 4 за раждания. Работехме с двама фелдшери, стоматолог, акушерка, 4 сестри, лаборант, санитар, готвачка, перачка. Мъжът ми ходеше по селата, а аз в кабинета. При едно раждане в Арчар януари 1963 г. жената изкървя и направи хеморагичен шок от кръвозагубата. Обадихме се в родилното отделение във Видин да ни пратят кръв и набор за кюретаж. Но пътищата бяха непроходими от 80 см натрупан сняг. При нас нямаше нищо - нито сонди, нито набори, нито системи. <br /> <br /> Имахме само ампули с физиологичен серум. Събрахме се целият персонал около жената и инжектирахме от серума - на ръка, на крак, кой където намери. Свършиха и ампулите. Свалих маркуча от слушалката и го натиках в хранопровода до стомаха. Домакинът донесе буркани с компот и наливахме с една фуния в маркуча, за да внесем течности в този организъм. <br /> <br /> Спасихме жената, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>но и сега цялата настръхвам, като си спомня този случай </strong></span><br /> <br /> Друг ден ми докараха полудяла жена. Буйстваше и седем мъже едва я удържаха на платформата на камион. Свалиха я, бутнаха я в кабинета и като подлеци избягаха. А аз бях сама, при това бременна. Лудата се хвърли върху мен и започна да ме души. По щастлива случайност влезе санитар и ме видя лилаво-морава в ръцете й. С крак на стол я удари и тя се строполи. С хлоретил я зашеметихме и извикахме линейка да я закарат в психиатрията. <br /> <br /> Беше най-тежката зима 1962-1963 г. Разринатият сняг от преспите беше колкото човешки бой. Попаднах в снежна преспа и тя ме затрупа. Бебето риташе в корема, задушавах се. Едва изринах с ръце дупка в снега, за да изляза. От студа и глада развих токсикоза на бременността. Цялата отекох. Бях с албумин 20 на 1000. Проф. Яръков ме прие в &rdquo;Майчин дом&rdquo; в София. Направих най-тежката еклампсия, при която тромбоцитите спадат от 200 000 на 12 000, черният дроб се уврежда. Професорът години наред ме цитираше в лекциите си. По време на раждането получих гърчове заради отока на мозъка от токсикозата. Изтекоха ми водите и започна бурна родова дейност. Това, което нормално става за 24 часа или поне за 12, при мене се случи за три часа. Цялата бях в подкожни кръвоизливи. Имах и в очите, временно загубих зрение. Вдигнах температура и 20 дни непрекъснато ми правеха инжекции с пеницилин. <br /> Едва оживях. <br /> <br /> <strong>- Как се измъкнахте от това село?</strong><br /> - За да се спасим от селото, съпругът ми се записа в първия курс по анестезия и реанимация, който се организираше в България. Но аз трябваше да се върна на работа в Арчар два месеца след тежкото раждане и с бебе. На 3 часа тичах до квартирата да го нахраня, преповия и да го обърна настрана, за да не се задави. Заключвах го и се връщах в болницата. Сама обслужвах седем съставни села. <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);">Викаха ме за всякакви глупости посред нощ</span></strong><br /> <br /> После ме назначиха в АГ-отделението на видинската болница и там работих шест години. Беше жестока школа. Наложи се да правя операция за извънматочна бременност с помощта на акушерка и санитарка! Примитивни условия: за анестезия санитарката капеше етер върху марлена маска - шимелбуш, акушерката ми асистираше, а аз оперирах. <br /> <br /> <strong>- Кога условията на работа станаха нормални?</strong><br /> - Започнах да работя в нормални условия, когато се преместих в София. Взех изпит за специалност. Работих все по заместване. Излязох по майчинство. Второто ми раждане също беше жестоко - за 48 часа. Не ми направиха секцио, защото вдигнах 40 градуса температура. Направих тазова флеботромбоза. Откъсна се тромб и получих белодробна емболия. Едва останах жива. Но пък бебенцето пикаеше кръв. Оказа се аномалия на уретера. На шестия месец го оперира проф. Минков в &rdquo;Пирогов&rdquo;. Златни му ръце - бебенцето се оправи. Но три години съм му давала лекарства денем и нощем. Не знаех какво е нормален сън. Сега малкият ми син д-р Евгени Живков е лекар - хирург в I коремно-панкреатична хирургия на Медицинска академия - София. <br /> <br /> <strong>- Кои са най-трудните ви случаи в професията?</strong><br /> - След майчинството започнах в Родилен дом &rdquo;Тина Киркова&rdquo;, където работих 20 години. Там ме и пенсионираха. Имаше периоди на много тежко напрежение. Чернобилската ядрена авария първо ние я усетихме, в родилния дом. От 20 години колегите не бяха допуснали и един смъртен случай. Но след Чернобил започнаха мъртвородени деца, спонтанни аборти, кървящи жени. Не можехме да спрем кръвта, не се съсирваше. За 6 месеца ни умряха 6 родилки - беше черна година. Помолихме по телевизията хората да даряват кръв. Ден и нощ всички колеги бяхме в родилното. Давахме собствена кръв. Работиш, даваш кръв и продължаваш да работиш, защото чувстваш, че си длъжен. Няма отпуски, няма компенсации. <br /> <br /> <strong>- Как се работи на 76 години?</strong><br /> - На 55 години насила ме пенсионираха, на рождения ми ден 10 юни. А аз бях в силата си и <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>непрекъснато работех, където намеря работа </strong></span><br /> <br /> Две години пътувах и до Тутракан. Две седмици бях в родилното там и две седмици в София. Така карах, докато си подготвят местни кадри. Беше много щастлив за мен период, защото можех да работя с прекрасните специалисти братя Бойчеви. Те правеха ендоскопски дори хистеректомии през отворче от 2 см, а аз им асистирах. Работех и в родилната зала. <br /> <br /> От една година съм в болница &rdquo;Токуда&rdquo; със специалното разрешение на д-р Токуда. Все още паметта ми е бистра и ръцете ми имат хубав тактилен усет. Много съм търпелива. Работех в кабинет по стерилитет и се наложи на една пациентка да обясня 18 пъти как да си пие лекарствата. <br /> <br /> <strong>- Вашето хоби?</strong><br /> - Пиша поезия. Имам издадени осем книги. След безсънни нощи десетки години и до ден днешен се будя всяка нощ в 2 ч. Тогава в тишината пиша стиховете си. Другото ми хоби е фотографията и пътуванията. Пестях. Щом излезех в отпуск, тръгвах на екскурзии и снимах. Обиколила съм Европа. Да не мислите, че съм богата! Имах пари колкото да си платя път, спане, закуска и екскурзовод. Носех си за ядене бисквити, но посещавах абсолютно всички музеи и исторически значими места.<br /> <br /> <strong>- За какво мечтаете?</strong><br /> - На първо място за здраве - за себе си, за близките си, за приятелите. Мечтая да съм все още нужна и полезна, уважавана и обичана, да оставя &rdquo;следа след себе си&rdquo; не само в сърцата на своите близки, но и на всички, които ме познават и на които съм помогнала с нещо. Мечтая за повече благородство във взаимоотношенията, за повече доброта, знания, обич, любов, да опознавам света и хората. <br /> <br /> <br /> <strong>Мара КАЛЧЕВА</strong><br />