Моята любовница е Акварелка, не пуска никого до мен, когато рисувам, смее се художникът агроном
<em>Георги Тюфекчиев е признат Магьосник на четката, Маестрото на акварела... Може би не само български... В обърканото българско време трудно се ориентираме в стилове и смисъл на картините. Търсиш спасение в цветове и багри, стремиш се към приказката от детството и фантазията на един по-висш разум. <br /> </em><br /> Немея пред картините на пловдивския художник Георги Тюфекчиев. Той е запечатал душата си на платното, втъкал е своя талант в макове, люляци, морски вълни и в какви ли не красоти, възпявайки природата на Родината, величието на майката природа. Един човек на 81 г., приел акварела като своя съдба.<br /> <br /> - Викам на жена ми: &rdquo;Жено, аз ти изневерих. С една млада хубавица, пъстроцветна и достойна за моята любов. Моля те, прости ми, защото тя ни разделя и получава цялото ми внимание и възхищение! С нея аз забравям за теб!&rdquo;. А жена ми, спокойна и разумна учителка по математика, ме погледна учудено: &bdquo;Е, как се казва тя?&rdquo;. &bdquo;Ами... казва се... Акварелка...&rdquo; Смяхме се като луди... Тя знае каква сила има Акварелка, как не пускам никого до себе си, докато рисувам...<br /> <br /> Аз съм от Куклен. Роден съм на 26 април 1934 г. в семейство на земеделци. Баща ми Стоян беше най-богатият човек, най-добрият специалист по вината в района. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><br /> <strong>Имахме 103 дка имоти, от тях половината с овощни градини и лозя. Беше известен с производството на шампанизирани вина </strong></span><strong><br /> </strong><br /> Лозята му даваха рекорден добив грозде &ndash; по 4000 кг на декар, два пъти повече от нормата. Имахме ранни череши, вишни, сливи, ябълки &ndash; всички плодове, и ги включвахме във вината. Имаше много клиенти за всички вина, особено за шампанизираните. Клиенти ни бяха и преподавателите от Френския мъжки колеж. Те пиеха горчиви вина. Сладките вина пък бяха голямо изкушение за жените. <br /> <br /> След мъжката гимназия завърших агрономство във ВССИ. Влечеше ме земята. Бях главен агроном и заместник-председател на обединеното стопанство в Маджарово, Харманлийско. Бях и бубар, и зоотехник, и ловджия, и рибар. Агрономите по това време бяха най-скъпо платените специалисти, екстра категория. Плащаха ни по-скъпо от миньорите.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Печелех добре и от скопяването на прасета. Още като студент се бях научил да скопявам по 50-60 на ден. Бях бърз и сръчен</strong></span><br /> <br /> Исках да развъждам породисти кучета. След Девети септември бях от първите киноложки съдии. Пет души изкарахме курс в София с диплома и обикаляхме по състезания из страната. Бях дал един женски кралски пудел на Бригита Чолакова и тя беше много щастлива. Отглеждахме чисти породи. Борехме се с мошеничеството с мастии. Пенчо Кубадински беше чест гост на нашите две ферми, в една от които си гледаше кучето. Отчаях се от нечестни сделки и зарязах кинологията. <br /> <br /> Бях и бубар. Отровните препарати Би 58 ги пръскаха от самолети и тровеха и бубите. Изпотяваха се и тръскаха главички. Свиваха се и умираха. Намерих начин да ги спася. Повръщаха зелено и се прочистваха &ndash; за нов живот. Искаха да им дам патента. Не пожелаха да ми го заплатят. &bdquo;Патентът ти струва милиони. Не можем да ти го платим!&rdquo; &ndash; беше оправданието. Ликвидирахме и бубарството.<br /> Така, след всичките ми увлечения, остана само рисуването. <br /> <br /> Нещо ме човъркаше отвътре и на 9 години направих първата рисунка &ndash; борова горичка, която си бях харесал от един вестник. Майка ми много се зарадва, като я видя: &rdquo;Я, ти имаш нещо от мен!&rdquo; &ndash; възкликна тя. Явно, бях взел нещо от нея, която, докато работеше на полето, поспре, пък се вгледа в някое цветенце, нарисува го на хартийка, за да го претвори вечерта в гергефа. Взимах боички и листове от татковата бакалница. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> В Пловдив се навъртах в магазина за бои и четки на Джумаята, откъдето купуваше и бай Златю Бояджиев <br /> </strong></span><br /> Продавачът отначало ми даваше поизносени и пооскубани четки, но аз бях щастлив и с тях. После се снабдих с по-добри такъми. Един ден си взех половин лист хартия и боите и отидох при бай Стефан Митков, аптекаря, който беше учил фармация в Париж и пет години в школата по изкуства Веаux Arts. Бай Стефан рисуваше гора с пътека през дърветата. Взе листа, намокри го хубаво в топла вода, смачка го и после го опъна под стъкло да се изправи и весело каза: &bdquo;Другите &ndash; боза да пият!&rdquo;. Той рисува, аз рисувам, Веса, помощничката, гледа. По едно време над нарисуваното почнах с бяла боя да рисувам сняг. Изведнъж чух гласа на Веса: &bdquo;Стига, ще го развалиш!&rdquo;. <br /> <br /> Това беше в началото. Идваше ми отвътре, но имах и добри учители &ndash; бай Златю, Давид Перец, Васил Бараков. Посещавах и кръжока &bdquo;Репин&rdquo;. От дядо Златю взех слънчевата палитра, Перец ме въведе в модерната живопис, а Барака ми подари лиричността. Увличам се от импресионизма, където съм най-силен, абстракционизма, модернизма, без сюрреализма. Някои подробности в миниатюрите съм рисувал под лупа. Виж люляка, чак мирише.<br /> <br /> Тайната на акварела е в къпането на цветовете, един подир друг. Всеки цвят &ndash; по три пъти. След 300 години боите няма да мръднат. 24 часа да бъдат зарити в снега - нищо няма да им стане. Имам една буря на осем пласта &ndash; като истинска е. В комунистическо време много не ме ценяха, защото не рисувах кооператори, милиционери, ударници.<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>На една изложба купиха една картина, защото била на червен фон! </strong></span><br /> <br /> Ценителите на изкуството ме поддържаха. В хотел &bdquo;Люляците&rdquo; на Златни пясъци ме поканиха за 28 дена и нарисувах 28 акварела. <br /> Бай Златю ми подари бастуна си &ndash; скъпа реликва. Вдигал ме е посред нощ да му нося фазани да ги рисува. В Париж колко печени фазани и зайци е носил при Давид Перец! Много обичаше гората и да се разхожда из нея. Нощем го връзвах отзад за мотора и го карах където искаше. Един път пред фара мина елен. Красив, величествен. Раних го в крака. Приплака ми се. Страх ме беше да не изтърся някъде в тъмнината бай Златю &ndash; сакат, безпомощен човек, не може да пази равновесие. Като го връщах на баба Ценка, виждах колко е уплашена. <br /> <br /> Без лудост няма красота и творчество. Признат съм за единствения агроном - професионален художник. <br /> <br /> <br /> <strong>Нели БЕКЯРОВА</strong><br />