Иван Димитров – един от най-големите в българския футбол, гони 80-те: Единственият лукс беше на полувремето една двуколка с цистерна да понапръска
Искахме единствено да играем футбол
17 Апр. 2015, 11:56
7390 прочита
4 коментара
Иван Димитров игра футбол до 36 години
Искахме единствено да играем футбол
<em>Иван Миланов Димитров – интелигентен и надежден защитник, играе отлично с глава, бърз и непоколебим в двубоите, един от най-големите в историята на българския футбол. През 1953-та, едва 17-годишен, дебютира в тима на столичния „Строител”, на следващата година се прехвърля в „Завод 12”, след което 10 сезона (1955 – 1965) посвещава на голямата си железничарска любов „Локомотив” (София). За последно играе в софийския „Спартак” (1965 -1969). Завършва кариерата си на 36 години в софийския „Академик” (1969 – 1971). Шампион с „Локомотив” (1964) и носител на Купата на страната (1968) със „Спартак”. Има 70 мача за националния отбор. Участва във финалите на две световни първенства – Чили-62 и Мексико-70. </em><br />
<br />
Дипломира се като строителен инженер. През май (14-и) изпълва осем десетилетия и се очертава като доайен с 25-годишен стаж в клуба ни „Над 55”.<br />
<br />
<strong>- Г-н Димитров, как изглеждаше футболна София, когато правехте първите си стъпки в професионалния спорт?</strong><br />
- Първо, искам да ви кажа, че ние тогава не бяхме в истинския смисъл професионалисти. Сутрин ходехме на работа – аз работех в Завод – 12 (по-късно Електрокарния завод), а след това в Локомотивното депо. След обяд тренирахме, като това не се случваше всеки ден. В София имаше множество отбори, които сега не съществуват (като моите „Строител” и „Завод 12”). Те, разбира се, нямаха собствени стадиони, а само игрища без трибуни, на които да се събира повече публика. Изобщо футболът не беше така популярен както сега. Но талантливи играчи не липсваха. В „Завод 12” например играех с Димитър Йорданов – Кукуша и Христо Илиев – Патрата, които после направиха кариера в „Левски” и националния тим.<br />
<br />
<strong>- Но стадион „Юнак” (на мястото на сегашната подстанция на Софийското метро до Националния стадион „Васил Левски” – бел. ред.) е вече съществувал?</strong><br />
- Да, „Юнак” го имаше. Помня, когато го затревиха – това беше първият тревист терен в столицата. Играл съм на „Юнак” и преди, и след затревяването. Няма да забравя каква радост беше да играем на трева. Инак <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>всички терени бяха сгурия, на която, ако паднеш, отива ти кожата </strong></span><br />
<br />
Единственият лукс беше на полувремето една двуколка с цистерна вода да понапръска малко.<br />
<br />
<strong>- Как ви оставаше време да ходите на работа, да тренирате, че и да гледате уроците?</strong><br />
- Ами, аз бях много упорит. Бях си направил план – дневен режим, и го спазвах неотклонно. До 14,00 часа работа в завода, после футбол и на вечерта науката. <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Имаше един момент, когато ми дойде много нанагорно – </strong></span><br />
<br />
тогава си строяхме къща в Лозенец - кварталът още не беше тузарски (смее се...). Аз израснах в квартала край Гарата, където държахме две стаички. След бомбардировките решихме да се преместим и да си надстроим етаж над една къща в Лозенец. По онова време бях и футболист, и ученик, и строителен работник. Да се справям на строежа ми помагаше подготовката от Строителния техникум, който си беше едно много сериозно учебно заведение. Междувременно ме приеха студент, ходех на лекции, на тренировки, играех мачове и на всичко отгоре се ожених. Чудя се как съм издържал.<br />
<strong><br />
- А как попаднахте в „Локомотив”?</strong><br />
- Ами, забелязаха ме в „Строител”, „Завод 12” и юношеския национален отбор. Там бяхме едно чудесно поколение – Димо Печеников, Иван Пенелов, Христо Илиев – Патрата (Бог да ги прости всички). В „Локомотив” ме привлече Александър Попов – Врабчо. Това стана през лятото на 1955-а. По онова време вече бях със самочувствието на изграден футболист. <br />
<br />
<strong>- В „Локомотив” ли се почувствахте наистина професионалист?</strong><br />
- Не, това стана по-късно. В „Локото” беше моята луда младост. Единственото ми желание беше да играя футбол, без прекъсване, ако може. Премиите бяха символични, заплатите – колкото средните за страната. До обяд работех в завода, след обяд тренирах и ходех по мачове. Едва в „Спартак” (1965 – 1969) ми остана единственото задължение да играя футбол. Романтични времена бяха. <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>По душа си оставахме аматьори </strong></span><br />
<br />
Дружахме с привържениците. След мач редовно се събирахме на бира и кебапчета в кварталната кръчма.<br />
<br />
<strong>- Кога беше дебютът ви в националния отбор?</strong><br />
- Това стана през 1957 г. Извикаха ме Стоян Орманджиев и Крум Милев, който после ми беше треньор в „Локомотив”. За представителния тим изиграх цели 70 мача, но така и си останах само с един гол. Вкарах го с глава - нали съм си височък (смее се). <br />
<br />
Това беше през декември 1959-а срещу Дания. Бихме ги с 2:1 пред близо 50 000 зрители на „Васил Левски”. Вкарах втория, победния гол. Първия вкара нападателят на „Левски” Стефан Абаджиев – Теко. Инак дебютът ми беше срещу СССР. Паднахме с 0:4 и за капак един от съперниците ме изрита зверски. Доиграх мача на куц крак, смените по онова време не бяха разрешени. После се заредиха славни години с националния. Играх на две световни първенства, на световни финали. Доволен съм от всичко – спортният ми живот беше дълъг. В Мексико през 1970-а бях на 35 години. Не са много футболистите, постигнали такова дълголетие.<br />
<strong><br />
- Г-н Димитров, как се справяте сега в тези трудни времена?</strong><br />
- Е, наистина понатрупаха се годинките. През май ставам на 80 и проблемите със здравето се увеличават. <br />
<br />
<span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>С две изкуствени стави съм. Ходя с бастун. Зрението ми не е добро </strong></span><br />
<br />
Но, какво да се прави. Всеки ден излизам по за половин час по определен маршрут и това ми е движението. Лошото е, че лекарствата ми са много скъпи. Жената, като отиде до аптеката – 180-200 лева. Добре че е дъщерята. Тя се омъжи в САЩ и много ни помага. Жалко, че преди година и нещо си отиде синът ми. Рак на белите дробове. А тъкмо си беше стъпил на краката. Много ни е мъчно за него. Остави две дъщери. Те са ни утехата.<br />
<br />
<strong>- Мислите ли някой ден да опишете живота си – той е толкова интересен?</strong><br />
- Да. Събирал съм през годините отделни материали. Имах и приказка с някои журналисти, но така си и остана. Да е живот и здраве, пък ще видим тогава.<br />
<br />
И аз ви желая живот и здраве и всичко най-добро!<br />
<br />
<br />
<br />
<strong>Красимир ПЕТКОВ</strong><br type="_moz" />
Последвайте ни
4 Коментара: