Аз сама си го построих, сама съм му кметица, общински съвет, полицай, чистачка, гладното му куче...
<em>Кева Апостолова е драматург, поет и главен редактор на сп. &quot;Театър&quot;. Нейни пиеси са поставяни освен в България, и в Турция, Полша, Македония, САЩ, а техни екранизации са показвани в Чехия, Югославия, дори в Монголия. Автор е на стихове, публикувани в Полша, Македония, Унгария и Франция. </em><br /> <br /> Годишникът 2013 на Сорбоната публикува неин поетичен цикъл, а парижкото издателство за философия и модерна поезия L&rsquo;une &amp; L&rsquo;autre издаде книгата й &bdquo;Временен текст&rdquo; (2013) в превод на Анелия Велева.<br /> <br /> <strong>- Кева, държавата ври и кипи от всякакви скандали - &quot;ченгеджийски&quot;, етнически, финансови. Затова искам да те върна в далечната 1990 г. и в &quot;Града на истината&quot;. Там съпругът ти Георги Георгиев беше &quot;кмет&quot;. Къде останаха надеждите от онова време и защо стигнахме дотук с днешните ни политици?</strong><br /> - Някога за политици са били избирани философите, най-умните, най-почтените. Цивилизацията роди политиците, а те направиха човешките епохи. В днешно време тяхното значение е все още силно, дори ще расте, заради глобалния тероризъм. Зад всяка стабилна държава стоят силни политици. Колкото до България и днешните ни управници &ndash; ние не ги обичаме, те нас също. Те просто са хора, които ходят или не ходят на работа. Като някакви туристи в политиката са. Нямат интелекта да усетят замисъла, заложен в задълженията им, не улавят специфичното в ситуацията, в която са попаднали. Такава суета ги тресе &ndash; направо са комични и отблъскващи. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>България плаче за правителство, което да съзнава, че управлява държава, а не фирмичка </strong></span><br /> <br /> Последните правителства ни направиха храненици на ЕС, окарикатуриха страната и се чудят защо ги ненавиждаме и сваляме. Така мисля като българка, а като жителка на планетата знам, че идеята, която в бъдеще ще спаси света на човечеството, е: махнете имената на държавите!<br /> <br /> <strong>- Разкажи ми сега за &bdquo;Града на истината&quot; - за какво си говорехте и за какво мечтаехте?</strong><br /> - Съпругът ми Георги Георгиев наистина беше кмет на този град. И терминът &quot;кмет&quot; не бива да е в кавички, колкото и странно да е това мое настояване. Жоро наистина беше избран за първи градоначалник кмет след бурни дебати на хората в града и за нуждата от управление на селището. Преди актьорско майсторство във ВИТИЗ той беше завършил право в СУ при бащата на Валери Петров &ndash; проф. Меворах, и знаеше какво трябва да се прави и какво не, за да няма ексцесии и всичко, като поведение, да е в рамките на закона. <br /> <br /> Той беше страстна, честна натура и хората му имаха доверие. Разбира се, плътно до него бяха Николай Поляков, Йосиф Сърчаджиев, проф. Николай Василев... &bdquo;Градът на истината&rdquo; беше като поклонническо място, през което преминаха всички, които искаха да дадат, или &ndash; както се оказа по-късно - да вземат, нещо от зараждащата се демокрация. Там непрекъснато ставаха събития - за секунди се издигаше временна платформа, на която някой се качваше и започваше да говори срещу комунизма. Спомням си Стоян Ганев, Димитър Луджев, Георги Спасов, Петър Берон, Стефан Софиянски, Стефан Савов, Александър Йорданов, Желю Желев... Тогава всички те имаха голям авторитет сред хората и бяха първите лица, които се осмеляваха да говорят анти, а ние точно това искахме да слушаме.<br /> <strong><br /> - Желю Желев посещаваше ли ви?</strong><br /> - Той беше изключително обичан гост на града. Радваше ни се, шегуваше се с нас, питаше ни: Добре ли се спи пред тия камери, които бяха насочени към нас от сградите на Президентството и ЦК на БКП. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Желю все ни предупреждаваше да внимаваме да не допуснем провокатори,</strong></span><br /> <br /> които да обезсмислят идеята на този оригинален начин на мирен протест срещу диктатурата и демонстрация на смелост и решимост за промяна. &quot;Градът на истината&quot; държеше тясна връзка със СДС, в. &bdquo;Демокрация&rdquo;, в. &bdquo;Век 21&rdquo;, в. &bdquo;Република&rdquo;, Народното събрание. Беше ни позволено да направим Пресцентър с телефон и пишеща машина, а също и чешма, както и църква под голяма военна палатка, където бяха кръщавани деца. Там имаше и пиано. Готвехме се и за друга голяма палатка, която да бъде училище. Всички жители на града бяха регистрирани, а архитектите подредиха палатките и имахме улици с имена. Градът имаше &bdquo;стена&rdquo; &ndash; беше ограден с музейно въже...<br /> <br /> <strong>- Това, вашето, що за тип утопия беше?</strong><br /> - Не бъркай утопията с вярата и надеждите на хората. Градът на истината си беше истински град. Животът там кипеше! Инженери, архитекти, лекари, писатели, артисти, художници &ndash; не се сещам да е имало спортисти и роми... Всеки нещо правеше &ndash; някои рисуваха, щракаха пишещи машини... Жителите на града демонстрираха, че не ги е страх и че искат свобода. А посетителите, които идваха и гледаха отвъд въженото ограждение на града, лека-полека се отърсваха от страха. Някои след време пристигаха с палатките си и се настаняваха до нас.<br /> <br /> <strong>- Спомняш ли си някакви по-интересни случки от историята на този &quot;град&quot;, но и защо той в крайна сметка не изпълни целта си?</strong><br /> - Не мога да забравя Константин Тренчев &ndash; млад, много привлекателен, енергичен, с разкопчан развят шлифер и модерни панталони и ризи, идваше с хората си всеки ден, раздаваха кафе и сандвичи, носеха новини, питаха от какво имаме нужда. Веднъж в центъра на града дойде възрастна жена, бивша партизанка, която започна да крещи срещу нас и размаха високо пистолет. Жоро едва я успокои и изведе извън. Също бивш партизанин се изправи на платформата пребледнял и със стиснат юмрук започна да сипе обиди и да предизвиква хората, но ние бяхме подготвени за подобни провокации и той остана разочарован - сам слезе и с провиснали рамене напусна ограждението. Спомням си също, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>един ден дойде вест, че от провинцията са тръгнали трактори, които да съборят града ни </strong></span><br /> <br /> Ние бяхме с голи ръце. С пишещи машини и грундирани платна щяхме да се отбраняваме от тракторите. Тогава имаше големи совалки между града и парламента, после ни съобщиха, че тракторите са спрени далеч преди София.<br /> <br /> <strong>- Чии грешки са по-съдбоносни - тези на поетите, та дори било и утописти, или тези на политиците? </strong><br /> - Грешките на поетите, които аз признавам за поети, си плащат самите те с терзания, бедност, отчаяния, самоубийства. Те стрелят с думи преди всичко в себе си. Те са пътници по Via Dolorosa и заселници на Голготи. Това, че понякога с думите си стигат до някой дух и му предизвикват безпокойство, е полезно. Страдание от истини, дошли чрез поезия, е познание.<br /> <br /> <strong>- В крайна сметка ти намери ли своя &quot;Град на истината&quot;?</strong><br /> - Тази метафора - &bdquo;Град на истината&rdquo;, е хубава. Аз моя град сама си построих, сама съм му кметица, общински съвет, полицай, чистачка, гладното му куче... Никой не може да събори вашия &quot;Град на истината&quot;. Той не е с крепостни стени, нито е палатков. Изграден е с многоетажни думи. Често го събарям до основи и отново изграждам &ndash; като онези отшелници в Средновековието, които, като построят покрив над главата си, веднага го събарят, за да не им хареса толкова много, че да забравят за страданията в света. Не искам да заспя сладък сън и да забравя за будния живот.<br /> <br /> <strong>- Какво е мнението ти за днешния български театър? Според мен той започна да се измъква от купища примки, да бяга от жълтото и пак да пробива, но все повече без да се унижава.</strong><br /> - Театъра ни винаги го е спасявала интелигентността му. И днес разбира ситуацията и опасността от асимилация, преценява мястото си и се държи адекватно. Театърът ни знае, че е изгубил част от силата си, че е изместен малко встрани от вихрещото се политическо театро и лъжеизкуството на чалгата. Блясъкът му е туширан, но също така знае, че животът е спирала и чака своето добро време. Чака действено, без антракти &ndash; репетира, прави премиери, играе представления, посреща и изпраща зрители...<br /> <br /> <strong>- И да продължим този въпрос. Примерно Цветана Манева, Васил Михайлов, Йосиф Сърчаджиев - те ВИП персони ли са? Или са ВИП персони Евгени Минчев, Албена Вулева и Златки някакви? Какъв е критерият, от твоята камбанария, за това кой е ВИП и кой не е?</strong><br /> - Цветана Манева, със своята скромно прибрана посребрена коса, Васил Михайлов с изправената си походка, въпреки всичко, и Йосиф Сърчаджиев с размъкнатите си проядени пуловери са като хора от друга раса! Медиите обаче намират, че зрителят иска оборотния списък с другите и си мятат този оборотен списък от лява ръка в десен джоб. За забава тип &bdquo;лява ръка десен джоб&rdquo; се намира достатъчно време и пари, а за умни предавания - не. Дори държавната БНТ е скъперница и отпуска най-много час за &quot;умните&quot;. <br /> <br /> Примерно, предаването &bdquo;История БГ&rdquo; е набутано в рамките на 60 минути. Никой ли не вижда, че му е тясно, че участниците в него &ndash; обикновено квалитетни личности и истински интелектуални випове &ndash; бързат като подгонени от питбул да си кажат мненията, вместо да бъдат оставени спокойно да изложат тезите си? И БНТ сякаш се страхува от умните и си мисли, че онези от оборотния списък са полезни, а другите, расовите, ни развалят настроението. Каква драматична грешка!<br /> <br /> <strong>- Пречи ли някой на опитите за истинско изкуство в България, или самите творци сами си пречат?</strong><br /> - Живеем във време на сблъсък на тиражи: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ценното става все по-малотиражно </strong></span><br /> <br /> Конформизмът и компромисите са вид интелигентност, към които понякога прибягваме. Те са вид усилие по непопулярен начин да направим нещото, което по другия начин не ни се удава. Като не можем да сме ангели, то поне да бъдем човеци, които не вредят на живота и на здравето на хората, животните, растенията, камъните. Научихме се да разбиваме стени. Намразихме стената &ndash; тя стана символ на преграда. Но вече мина време - &bdquo;стената свърши своята роля и вече си отива тя&rdquo; &ndash; Шекспир, &bdquo;Сън в лятна нощ&rdquo;. Хайде сега да се научим да ги строим. Домовете, театрите, болниците, парламентите, язовирите се изграждат със стени.<br /> <br /> <strong>- Над какво работиш сега и откъде извира този твой неограничим потенциал - от твоя &quot;Град на истината&quot; ли?</strong><br /> - Подготвям сп. &bdquo;Театър&rdquo;, в който ще бъде публикувана пиеса на младия автор Иван Димитров. Аз също написах пиеса, казва се &bdquo; Facebook/ Фейсбук&rdquo;. Тя е за четири жени и един мъж, но няма къде да я публикувам - в сп. &bdquo;Театър&rdquo; е неудобно. Чувствам се включена в някаква енергия, която ме държи във форма и дори ме прави вдъхновена. Обичам да казвам, че съм пантеист, а пантеизмът е първата религия на земята още преди хората да са измислили думата &bdquo;религия&rdquo;.<br /> <br /> <br /> <strong>Димитър ГЕНЧЕВ</strong><br />