Прецака ме, но Всевишния си знае работата - хвана рак на белия дроб
<em>Янко Кожухаров е бивш депутат в 36-ото Народно събрание &ndash; в началото от СДС, а впоследствие &ndash; като независим. Завършил е Московския институт за международни отношения, където е бил състудент с Филип Боков, Огнян Пишев, Христо Малеев, Атанас Папаризов, Юлия Владикова, Ирина Бокова, както и с доста други бивши и настоящи дипломати. Репресиран от Държавна сигурност преди 1989 г. заради противодържавна дейност.<br /> <br /> Кожухаров продължава да разкрива единствено пред &bdquo;ШОУ&rdquo; тайните на елита: </em><br /> <br /> <hr /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201503/Tina_18/Yanko_vatre.JPG" alt="Yanko_vatre.JPG" align="left" border="0" hspace="9" vspace="0" width="300" height="409" />- С твоето образование и владеенето на чужди езици си имал възможност да заемаш престижни и добре платени длъжности&hellip;</strong><br /> - По едно време във Виена си бях уредил близка и добра работа &ndash; представител на ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа), със седалище в Белград. Трябваше да бъда и старши наблюдател по правата на човека за Черна гора. <br /> <br /> Длъжността предоставяше осигурено жилище, офис, секретарка, служебна кола без шофьор и месечна заплата от около 8000 американски долара - без командировъчните. За срок от три годни. Заедно с командировъчните, месечната заплата се оформяше около 15 000 долара. Проформа трябваха само трима гаранти, поръчители.<br /> <br /> <strong>- Какво стана &ndash; не можа да намериш хора, които да гарантират за теб ли?</strong><br /> - Формулярите за кандидатстване попълвах и изпратих &quot;он лайн&quot;, каквото беше изискването. За &quot;гарантите&quot; моите хора от Виена ми казаха да не се тревожа - те само щели да имат проформа запитване до българското Външно министерство, и то пак &quot;он лайн&quot;. Оттам и &quot;не&quot; да кажели, пак щял съм да бъда назначен. След три години щях да бъда доста напред във всяко едно отношение.<br /> <br /> <strong>- Към кого се обърна да ти стане гарант?</strong><br /> - Първият човек, с когото говорих за &quot;гарант&quot;, беше Филип Боков, с когото бяхме състуденти от МГИМО. Когато говорих с него, той беше външнополитически съветник на Георги Първанов, който пък тогава беше президент. Когато говорих с Боков, той се съгласи.<br /> <br /> <strong>- Кого друг потърси за помощ?</strong><br /> - Вторият човек, с когото говорих да ми стане поръчител, беше Димитър Попов, мой добър познат. Попов работеше в ООН-то в Америка. Последно той беше посланик на България към представителството на ООН във Виена (там България има двама посланици - един към Австрия, и един към ООН).<br /> Във Виена няколко пъти съм нощувал в неговия служебен апартамент, който беше на Кюнплац... Попов ми даваше да ползвам стая в големия апартамент и храните от хладилника му, който той зареждаше от Центъра на ООН във Виена.<br /> <strong><br /> - На кого се спря да ти стане трети поръчител?</strong><br /> - Третият гарант беше Филип Пунов, който по него време беше един от районните прокурори на град София. Навремето той беше съветник в българското посолство в Белград, но тогавашният министър Стоян Ганев го освободи от Външно министерство, въпреки че с Ганев имах две срещи конкретно по този въпрос...<br /> Пунов ме попита кои са другите ми двама гаранти. Когато му ги казах поименно,<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>той ми каза за Филип Боков: &quot;Ей тоя ще ти изяде хляба</strong></span>!&quot;<br /> <br /> Изпратих документите и чаках доста време, но нямаше резултат. След известно време проверих по телефона. На тази работа нямаше никой назначен. С моите познати от Виена се бяхме разбрали по телефона да не говорим нищо по тия въпроси. Затова повторих процедурата на кандидатстване за същото място. И отново никакъв отговор. <br /> <br /> След известно време се разхождах по бившия бул. &bdquo;Толбухин&rdquo; в София, където срещнах мой състудент от МГИМО - Христо Георгиев, който беше от Велико Търново, и добре се познавахме. Каза ми, че скоро заминава посланик някъде в Европа. Георгиев ми каза: &quot;Човек, защо го пишеш за гарант за ОССЕ тоя простак Филип Боков? Той се обажда на шефа на Отдела в МВнР и му казва за тебе да пише мнение &quot;категорично не&quot;!&quot;. Това явно беше номер, защото просто с думата &quot;не&quot; можех да замина, но с &quot;категорично не&quot; - не заминах! Христо Георгиев продължи: &quot;Цялото министерство е възмутено, защото тебе много хора те познават лично, а тия, които не те познават, имат само добро мнение за тебе. Не знаем как да те намерим да ти кажем да не го пишеш тоя!...&quot;.<br /> <br /> <strong>- Какво знаеш за Филип Боков?</strong><br /> - За Филип Боков имах непроверена информация, че е човек на РУМНО. Само не знаех по поръка на РУМНО ли ми беше изиграл номера, или по друга причина. Но Всевишния си знае работата. Боков го хвана рак на белия дроб. И той замина посланик в Любляна... <br /> <br /> <strong>- Уж Боков ти е бил състудент, а виж какъв гаден номер ти е извъртял?!...</strong><br /> - Не само той, но и сестра му Ирина Бокова също беше наша състудентка, че и нейният мъж, Калин Митрев, ни бе състудент... <br /> <br /> <strong>- По времето на твоите студентски години си имал много знаменателни познанства, като едно от тях е оставило траен отпечатък в съзнанието ти..</strong><br /> - Когато бях студент, имах една мадама, украинка. Тя се казваше Валя Михарева и работеше в едно от министерствата, които бяха в едни огромни здания, на Кутузовски проспект в Москва. Понеже не беше московчанка, тя живееше в едно общежитие, което беше за привилегирован персонал. В една стая беше с още една мадама. Къщата, където бяха стаите, беше между стария и новия Арбат, т.е. Калинински проспект. Веднъж, надвечер, отидох да я взема, щяхме да ходим някъде. Но тя ми предложи да пийнем по нещо при нея, <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);">колежката й ходела с Владимир Висоцки, да ме запознаела с него</span></strong><br /> <br /> Да си призная, аз дотогава не бях чувал името Висоцки. Тогава се запознахме с него.<br /> <strong><br /> - Как се разви познанството ви?</strong><br /> - По-късно си позволих да редактирам малко една негова песен, но той не възприе редакцията ми. Става дума за песента, в която се пее &quot;жираф большой, ему видней&quot;. Моето предложение беше да стане &quot;жираф длинней, ему видней&quot;. Моето предложение беше хем римувано, хем беше по-точно не, а направо &bdquo;заспиваше&ldquo;, но Висоцки не го възприе, и песента му още си я пеят по неговия вариант.<br /> <br /> <strong>- Други срещи с един от най-известните бардове на Съветския съюз имали ли сте?</strong><br /> - По-късно няколко пъти сме се засичали в театъра на Таганка, а последния път се видяхме на една изложба на художници-авангардисти. Скоро след нея Висоцки &quot;почина&quot;... Слагам го в кавички, понеже възприемам някои обективности на марксизма, който казва &quot;случайността възниква там, където се пресичат две необходимости&quot;... А може би и повече от две... Него определено не го обичаха, твърде хаплив му беше езикът. Така че &quot;получи&quot; инфаркт човекът&hellip;<br /> <br /> <strong>- И в самия Московски държавен институт по международни отношения (МГИМО), известен като &bdquo;ковачницата за дипломати&ldquo;, си имал доста интересни срещи&hellip;?</strong><br /> - Беше пролетта на 1971 или на 1972 година. Ясер Арафат беше в Москва с малка група негови верни хора, и руснаците му организираха посещение в нашия институт - все пак беше МГИМО, където се учеха децата на тогавашните руски величия.<br /> <br /> <strong>- Защо, те сега не учат ли там?</strong><br /> - Те и сега пак такива се учат там. Само че сега има и &quot;сноби&quot;, на които руснаците им викат &quot;нуворыши&quot;, или &quot;выскочки&quot;, т.е. новозабогатели. Защото те, децата на богатите, влизат в МГИМО без приемни изпити. За тях обучението е платено, без приемни изпити - за &ldquo;скромната&ldquo; сума от 48 000 американски долара на семестър. Което прави ни повече, ни по-малко, от 480 000 американски долара за петте години на обучение. <br /> <br /> <strong>- Да се върнем на разказа ти за Ясер Арафат.</strong><br /> - Та, когато бях в първи или втори курс, през пролетта Ясер Арафат идва в Москва и го докараха на посещение в нашия институт. Група отбрани студенти знаеха за това, не всички. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И аз бях поканен да участвам в посрещането като &quot;статист&quot;</strong></span><br /> <br /> Главният вход на сградата, на която й казваха &quot;институт красной професуры&quot;, защото, преди да стане МГИМО, там е било някакво комунистическо училище. Нас, статистите, ни бяха разположили в шпалир, на първата площадка след широкото парадно стълбище. Защо избраха мен от българите, не мога да кажа, но мисля, че бях единственият от българското землячество. <br /> <br /> <strong>- Как протече срещата ти с Арафат?</strong><br /> - Стояхме си ние в шпалир на първата голяма площадка след парадното стълбище и си говорехме разни работи. В един момент се зададе Арафат, тогава беше шеф на палестинците. Беше с група негови хора, мисля, че не повече от четири-пет човека. Изведнъж, като ме видя, Ясер Арафат спря да говори с тях. Отдели се от групата, дойде при мене и почна да ме прегръща и да ми бърбори нещо на техния език, който аз никога не съм знаел. До мене, вдясно, имаше един руски студент, който знаеше тоя език, и ми каза, че Ясер Арафат ме е взел за сина на негов приятел, с когото се оказа, че си приличаме. Но друг от неговата група му казвал: &quot;Не е той, не е той&quot;.<br /> <br /> След още малко Ясер Арафат с явно неудоволствие се отдалечи от мен... <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Марина ШИВАРОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />