С писателя Камен Васевски от Сливен, дългогодишен журналист, бивш главен редактор на в. “Сливенско дело”, се срещаме на Хасковската автогара. Камен е страшно интересен събеседник. Той е положил къртовски труд, за да събере на едно място откъси от живота на именити наши сърцеведи. Пастрил е през годините ръкописи, писма, снимки, интервюта на незабравими личности, до живота на които щедро го е докосвала съдбата, за да създаде една огромна мемоарна книга, наречена “Предишна памет”. Въобще не му личат 70-те години, но той вече е решил, че с такъв огромен труд повече няма да се хване.

70-годишният юбилей на Елисавета Багряна - 4 май 1963 година
“Вечната и святата” пристига в бащиния си град Сливен с група импозантни творци от столицата. Салонът на читалище “Зора” е изпълнен с поклонници на поетесата. Заето е всяко свободно ъгълче - народът чака да се посипят бисери от устата на знаменитата поетеса. И всичко започва както му е редът - поздравителни адреси, телеграми, писмо от Тодор Живков, с четене на празнични стихове, за да завърши в ресторант “Балкан”. Тостовете са премерени, “вечната и святата” сияе, когато думата взема главният редактор на вестник “Стършел” Димитър Чавдаров - Челкаш. Той отива до юбилярката, застава прав до нея и с пълна чаша вино в ръка изрича може би най-съкровените си думи:
- Драга ми Елисавета Багряна, много от присъстващите си спомниха кога и къде са ви срещали в живота си. Аз помня, че ви видях за първи път в юридическия факултет на Софийския университет, където бях студент. Бяхте толкова красива и четохте прекрасни стихове, че си помислих: Дали някога ще имам възможност да целуна прекрасната Багряна?
- Абе, Челкаш, как можа за една целувка да чакаш толкова години. Обади се бе, човек! Ха сега, заповядай!
Ресторантът се залива от смях, но това не пречи на Челкаш да се доближи до юбилярката, да я прегърне и целуне. Аплодисменти разлюляват залата.
Още доста тържествени юбилеи ще отпразнува авторката на “Стихии”, докато стигне до върха на своите 95 години. И да си отиде от този свят тъжна, самотна и отчаяна, настанена в Дом за стари хора от сина си Любомир Шапкарев, когото тя някога толкова вдъхновено възпя.

Христо Радевски доживя до 90 години и си отиде огорчен от този свят
Приживе, без да знае, че в огромния му апартамент има подслушвателна техника, Христо Радевски прави на пух и прах управлението на Тодор Живков, сипе остроти и против Георги Джагаров, председател на Съюза на българските писатели. Вероятно тази му непримиримост е причината той да бъде освободен от поста главен редактор на литературното списание “Септември”. Всичко става по предварително подготвен сценарий. Камен Васевски за първи път разкрива публично подробности за тази гавра. Фарсът се разиграва в Централния комитет на БКП, където самият Тодор Живков и Митко Григоров викат Радевски и заместника му Никола Фурнаджиев, за да им съобщят, че ги освобождават от заеманите длъжности и ги изпращат в пенсия. Когато резюмето на Тодор Живков приключило, той се обърнал към Христо Радевски и му заръчал да се уточни по-късно с новия главен редактор кога да му отстъпи поста си.
Жадният за власт Павел Матев обидно рекъл: Другарю, Живков.
Аз съм готов още утре да започна новата си работа като главен редактор на списание “Септември”...
Тази припряност на напористия лирик Павел Матев жестоко наранила Радевски и Фурнаджиев, които имали значителен дял в развитието на Матев като поет. Този случай нанесъл непоправим разрив между тримата бардове в българската поезия и Радевски и Фурнаджиев не простили до края на живота си смъртната обида на Павел Матев.
Въпреки че след всичко това Радевски се чувства напълно смазан, той не спира да сипе огън и жупел срещу екзекуторите си Тодор Живков и Митко Григоров. Така с балзаковско усърдие, с непримирима гражданска позиция Христо Радевски извървява ужасно труден път до времето на чудовищния български преход от социализма към капитализма. Той става един от учредителите на Клуба за гласност и преустройство, но и тук остава излъган с натрупана горчилка в душата. Докато се пресели в отвъдното.

Веселин Андреев се самоубива с транквиланти
Предсмъртното му писмо, адресирано до приятели от “литфорума”, всъщност е молба да публикуват във вестника интервюто му “Остри разговори”. То има значение не само за мене, а и за нашата общественост, пише последните си редове Веселин Андреев. Това негово последно интервю, наречено още “Последното интервю на Веселин Андреев”, отразява отношенията му с Тодор Живков, с когото преди време са били приятели. В това интервю Веселин Андреев разкрива още една своя лична трагедия - тази на кръвния му брат Андрей Андреев. Той е една от видните фигури на българската комунистическа партия, член на политбюрото. През 1934 година заминава за Москва. Съдбата му е същата като на много други българи, потърсили закрила в Сталиновата империя - физическо унищожаване. А след това - никаква информация и много години близките му не знаят къде е, жив ли е, какво е станало с него.
Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но навсякъде среща ледено мълчание. Дори и от страна на Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на Веселин Андреев да се поискат досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора. Разривът между Веселин Андреев и Тодор Живков е съдбовен - творецът е намерен мъртъв в дома си в кв. “Изток” на 11 февруари 1991 година. Поетът слага край на живота си, поглъщайки голямо количество лекарства. А до него предсмъртно писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна. Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост.
Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков. И живковистите!”
А перото на Стефан Продев дописа строфите: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко. На слънцето и буките, на книгите и хората, на птиците. Така си отиват само смелите. Онези, които са живели истински...”