Писателката Надя Михайлова: Мъжът ми ме заплашваше, че ще залее лицето ми със сярна киселина, докато спя, ако не се откажа от писането
Избягах и се укрих в София, да не ме открие брат ми и ме върне по нареждане на мама с милиция в Стара Загора
20 Март 2015, 12:35
13161 прочита
4 коментара
Избягах и се укрих в София, да не ме открие брат ми и ме върне по нареждане на мама с милиция в Стара Загора
<br />
Писателката Надя Михайлова е автор на десетки белетристични книги, между които сборниците с разкази „Пред огледалото” (1969), „Неделя, ден за любов” (1980), „Предчувствие за нежност” (2012); романите „Луди сенки” (в три книги: 2003, 2004, 2006), „Миражи” (2009). През 2001 г. издава документалния си роман за съдбата на нейния съпруг, писателя Емил Манов - „Евангелие за един самотник”. Второ допълнено издание излиза през 2013 г. под заглавие „Самотен рицар”. Сега под печат е книгата й „Чужденци в чужбина”.<br />
<br />
Надя Михайлова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като библиограф в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, редактор във в. „Литературен фронт”. От 1990 г. живее в Англия.<br />
<br />
<em>В навечерието на нейния юбилей представител на редакцията се срещна и разговаря с нея.</em><br />
<hr />
<br />
<strong>Автор сте на десетки книги… кога и как хванахте перото?</strong><br />
- Започнах да пиша случки и впечатления още в отделенията и да ги доукрасявам, ако не ги намирах достатъчно интересни и привлекателни. А понякога си ги измислях, при липса на такива. Моите съчинения за пролетта, първия сняг, Коледата или лятната ваканция бяха обявявани пред класа като най-добри. Една съученичка от градеца, в който отраснах, и до днес ми припомня възхитена израза от съчинение: „…по голите клони на дърветата блестяха ледени гирлянди“. Тия „гирлянди“, без съмнение, бяха „купени“ от прочетените книги, които баща ми носеше от окръжния град, когато ходеше по служба.<br />
<br />
<strong>Това ли бе единственото ви увлечение като ученичка?</strong><br />
- През пубертета се увличах от пеене и театър. Мечтата ми бе да стана или певица, или драматична актриса. Баща ми попари съкровеното ми желание с репликата: „Аз карагьозчийка (човек, който се преправя и изпълнява сценка пред публика) в къщата си не ща!“. Майка ми, която беше завършила стопанско училище в Чирпан, твърдеше, че за една жена най-добрата професия е да бъде начална учителка – „да подреди децата две по две в редичка и ги поведе с песен“. <br />
<br />
След тоя категоричен отказ, който срази всякакъв импулс в мен за учене, изведнъж намалих успеха си в началния клас на гимназията, докато в прогимназията беше почти отличен.<br />
<br />
Бъдещето – детска учителка - никак не бе приемливо за мен и в резултат на всичко, като завърших педагогическо училище в Ст. Загора, побързах веднага да отговоря с „да“ за женитба на първия мъж, който твърдеше, че ме обича, без да се запитам дори: а аз обичам ли го и какво значи да обичаш? Все пак това, че той ме обича и иска да се ожени за мен, ме ласкаеше, и аз си мислех - може би това е любовта, за която толкова съм слушала и желала, докато срещна „истинската“ любов по-късно…<br />
<br />
<strong>По-нататък как вървяха нещата по писането?</strong><br />
- Започнах да пиша сатирични дописки, илюстрирани с карикатури от мен, във вестничето на фабрика „Наталия”, където работех. Темите бяха за опазването на реда и чистотата във фабриката, както и за някои „несъвместими със социалистическия морал прояви“ на отделни работници - дошли пияни на работа, или майстори и техници, които се държат грубо и непочтено с работничките. Първия си разказ, озаглавен „Нейната любов“, написах на 27 години в заводския в. „Комсомолец“ на Азотно-торовия завод край Ст. Загора, където започнах работа. Много скоро излезе мой разказ, породил тогава брожение, през 1962 г., когато думата „любов“ още беше табу. Най-малко можеше да се говори за незаконна любов. Тази дързост взриви заводската партийна и профсъюзна управа. В същото време разказът намери прием в старозагорския окръжен вестник „Септември“.<br />
<br />
<strong>Как се отнесоха близките ви, критиката?</strong><br />
- За мен истинският „взрив“, по-точно казано - „разрив“, дойде, когато съпругът ми, който работеше в завода като началник на цех, видял разказа. Уж на работническа тема, а то за жива изневяра! Навярно е чул коментарите, които не са били съвсем прилични. „Така значи!” - вдигна страшен скандал вкъщи, размахал вестника пред лицето ми. - Аз да се трепя като грешен дявол денонощно, а ти да ме излагаш пред колегите и целия завод! Това не е „нейната“ любов, а твоята изневяра!<br />
<br />
Но ето че и писателската старозагорска група прояви интерес към моята първа литературна крачка. Поканиха ме за член на местното писателско дружество. Отпечатах и други разкази. От сп. “Жената днес“, което тогава се интересуваше от автори на трудова тема, изпратиха редакторка в завода, да ме намери. Предложиха ми да им сътруднича. Започнах да прескачам до София и да се връщам с хонорари. Моят син ме гледаше с обожание. Майка му - писателка! <br />
<br />
<strong>Първата ви книга?</strong><br />
- Междувременно се организира страшна семейна и роднинска кампания против моята дързост да пиша. Съпругът ми ме заплашваше, че ще залее лицето ми със сярна киселина, докато спя, ако не се откажа от тоя „порок“. Така ме отблъсна напълно - и духовно, и физически, и ме натика в ръцете на друг, който ме насърчаваше да пиша. Възмущаваше се от изстъпленията на съпруга ми. Тази подкрепа ми даваше криле - да събера разказите си и да ги издам в книжка, макар и вече на 33 години. При страшните заплахи да бъда обезобразена, докато спя, напуснах съпруга си и цяла година се укривах в София, да не ме открие брат ми и ме върне по нареждане на мама с милиция в Ст. Загора. Разведох се официално и подписах брак с втория си съпруг.<br />
<br />
<strong>Как се отрази на творчеството ви семейната промяна?</strong><br />
- И тук по-нататъшното ми развитие като писател не бе желано. Сега забраните за писане и творчески изяви бяха поднасяни в по-„благородна“ форма – без размахване на вестници и заплахи за осакатяване, но достатъчно йезуитски, което пак целеше да се откажа от този мерак. И така целият мой млад живот, вместо в творчество, измина в мъчителен път по голготите да следвам призванието си, доколкото го имах. Но въпреки всички перипетии от грубости и заплахи, които са ме държали далеч от перото с години, все пак първоначалният подтик, който е бил „програмиран“ у мен, намери сили да пробие „бетона“ на завистта и простотията, подобно на бурен, и да „повие връх“. Баба Неда, на която съм кръстена, неграмотна, но с таланта да рисува (на седенки и тлаки е изобразявала селяни и селянки от натура с въглен върху дъсчица), казваше: „То си го надува отвътре – дайте му мегдан на детето!”.<br />
<br />
<strong>Каква е равносметката ви сега, преди юбилея?</strong><br />
- Питам се днес дали моят творчески път щеше да ме доведе до някакво „признание“, ако беше абсолютно гладък, без сътресения. Дали пък терорът от роднини и съпрузи – да не се занимавам с писане, не бе допринесъл за обратното… Може би точно тия „препънки“ да са провокирали желанието за изява. Яростта понякога поражда творчество – да се „самодокажеш“… За всеки случай не вярвам светът да е загубил нещо от пропуснатите възможности. Все пак благодарна съм на съдбата, каквато ми е отредена, и на себе си самата, за упорството. <br />
<br />
<br />
<strong>Трендафил ВАСИЛЕВ<br />
</strong><br />
Последвайте ни
4 Коментара: